играели веселото представление «Руско-японската война»: Безгрижните руски офицери гледали последното действие на тази пиеса, което се нарича «Победата на Русия», и бутафорната оръдейна стрелба на сцената заглушила за тях звуците на истинската битка в морето…“
Микадо и микадесата поздравяват Того за победата!
Парламентът му поднася благодарствен адрес, а корейският император му подарява 50 крави и 30000 пачки цигари, като осигурява на адмирала безплатен тютюн за цял живот. Заедно с адмирал Того японската преса възхвалява съмнителния „подвиг“ на милионера Сомодо, който още през първия ден на войната предава за победата своя златен часовник с дълга верижка. Вестник „Дзи-Дзи“ излиза с патриотичен призив: „Да наемем хиляди най-красиви гейши и нека те да събират пари за фонда на победата — една целувка за 10 йени! Не си мислете, че се шегуваме — продължава «Дзи-Дзи». — Както ни съобщават от достоверен източник, в руския град Перм госпожа Сахарина (?) на един обществен бал събрала от публиката с целувките сти наведнъж 1500 йени (?) за един час (?).“ Разбира се, в Перм по това време са се целували колкото си искат, но никаква госпожа Сахарина в Перм не е имало и фондът за отбраната не е зависел от целувките…
Героичната схватка на „Варяг“ с ескадрата на адмирал Уриу кара мнозина японци да се замислят за високия дух на руските воини. Пресата в Токио изразява възхищение от мъжеството на матросите и офицерите на „Варяг“, обяснявайки го изопачено със… самурайския дух, въплътил се в Рудньов! Чак на четвъртия ден след нападението Япония съобщава на света, че се намира в състояние на война с Русия. Маркиз Ито, всички министри и дамите от обкръжението на микадесата изпращат (с цветя) на токийската гара руския посланик Розен, който би могъл да каже на изпращачите: „Ако вие, дами и господа, не бяхте ме лъгали, ако не бяхте крили телеграмите от Петербург до мен, може би всичко щеше да бъде другояче…“ Накрая се завръща в родината и барон Курино, тогава посланик в Петербург.
В лондонските вестници все по-често се срещат изразите „нашите войници“, „нашите кораби“, макар че става дума за японците. И наистина, защо трябва да проливат своята скъпоценна кръв, щом войната с Русия може да се спечели и със самурайски меч? Доста се е радвал през тези дни и президентът на САЩ Теодор Рузвелт, който пише: „Аз ще бъда във висша степен доволен от победата на Япония, тъй като Япония провежда нашата игра.“ В японските военни болници се появяват жилави американки в халати на милосърдни сестри. Откъде са можели да знаят тези жени, че техните синове ще бъдат вдигнати във въздуха в пристанището на Пърл Харбър от децата на онези войници, на които сега дават вода с лъжичка. …
През последните дни на януари Япония болезнено изтръпва: при входа на Сангарския пролив са забелязани руски крайцери. В потопяването на парахода „Никаноура Мару“ японските политикани намират чудесен параван, зад който е най-удобно да скрият собственото си вероломство. Цялата японска преса като по команда надава вой, че руските моряци варварски са нарушили „свещените права на войната“. Във вестник „Йомиури“ потопяването на парахода се представя като проява на „дивата жестокост и развратност на руснаците, способна да накара и най-хладнокръвния човек да стисне зъби“. При това, разбира се, не се посочва, че руските крайцери откриват огън, когато екипажът на „Никаноура Мару“ е вече в лодките.
… Бригадата крайцери се завърна във Владивосток.
Е, добре. Да видим какво ще стане по-нататък!
Руските вестници също имаха немалко грехове. Матросите от крайцерите се завръщаха ядосани от гарнизонен отпуск:
— Тези гадни драскачи са раздухали една безсмислица, че уж сме ходили да обстрелваме Хакодате. На брега ни посрещат като герои, да те е срам да гледаш хората в очите…
Стеман събра своите офицери:
— Да не бързаме с упреците към Николай Карлович!
Изглежда, Райценщайн е бил прав, като върна бригадата от морето. Работата е там, че още на третото денонощие от похода се оказахме напълно небоеспособни… Да! Даже и не говоря за повредите в машините на стария „Рюрик“. По-добре вижте в какво, състояние е нашата артилерия…
Вълните, които заливаха крайцерите, бяха напълнили с вода дулата на оръдията, от което вътре в каналите се бяха образували мощни ледени тапи. Сега комендорите не можеха да измъкнат обратно снарядите, не можеха и да ги изстрелят към небето, за да изпразнят оръдията:
— Опитай се да стреляш — как не… Хем ние ще се разлетим на парчета, хем оръдията ще се разпилеят на сто части!
С помощта на маркучи, напълнени с гореща пара, затоплиха дулата и чак тогава от тях се изсипаха на палубата прозрачни ледени греди със следи от оръдейните нарези. После се замислиха — да беше се случила среща с корабите на Того или Камимура, нито едно от оръдията на бригадата не ще можеше да отговори на противниковия огън.
— Ами кой е виновен? Да не съм аз? — умуваха навсякъде, явно потиснати от тази глупава история. — Началството превърна бойните кораби в „плаващи казарми“, в които обучават как да се козирува на офицерите… Все правеха сметка на петачетата, мамицата им! Зимата не ни пускаха в морето за икономия на въглища. Откъде да имаме опит за плаване в силни студове?…
Приблизително същия разговор имаше Панафидин с офицерите от „Рюрик“, които замъкнаха богатирския мичман в ресторанта на Морското събрание — лекаря Николай Петрович Солуха и мичман Александър Тон, произхождащ от семейството на прочут архитект. Тон се възмущаваше:
— Затова пък при нас никога не са жалили сапуна! На едно място четиридесет пъти боядисваха. Днес изсъхне, на другия ден го изчегъртаме и отново го боядисаме… Впрочем първият залък е винаги корав, нали?
Докторът на „Рюрик“ беше симпатичен на Панафидин.
— Доста време не сте били при нас — каза му Со-луха…
— Все няма време… с девиацията се оправяме.
— Ах, тази дивиация — въздъхна Тон. — Жива мъка е с нея. Колко трагедии е имало във флота заради тези магнити…
Панафидин навести каюткомпанията на „Рюрик“ не в най-добрия час от нейната история и затова отново беше виновен безкрайно тихият преди войната мичман Шчепотиев, който развиваше предишната тема:
— Лично на мене японците не са ми направили нищо лошо, че да ги убивам и потопявам. Мисля, че японците също не могат да изпитват към мене омраза, за да ме убиват… Не е ли така?
Панафидин погледна братовчед си — пенснето на Плазовски блесна с гладките си лещи като острие на бръснач.
— Престанете, Шчепотиев! Естеството на войната още от дълбока древност е такова, че човек убива друг човек, без да изпитва към него лична омраза. А когато враговете нападнат родината, тогава няма защо да се умува — върви и се сражавай… Баста!
Хлодовски си мълчеше и като че ли с преднамереното си мълчание подтикваше спорещите да. си кажат всичко.
— Защо ще съм длъжен — не отстъпваше Шчепотиев — да жертвувам себе си, здравето и бъдещето си само заради това, че в Петербург не са успели да се договорят за мир? Ако не желаете да ме разберете, тогава прочетете какво пише за войната Лев Толстой. В спора може да победите мене, мичман Шчепотиев, но няма да победите великия мислител на руската земя!
Доктор Солуха не издържа и вдигна ръка:
— Толстой е велик като писател, но като мислител… извинявайте! Търсел бога? Ами в Русия всички търсят бога и не могат да го намерят… Простете ме — завърши докторът, обръщайки се към якута йеромонах, — че без да искам, нахълтах във вашата духовна област.
— Бог ще ви прости — засмя се Конечников.
В спора се намеси най-старият човек на крайцера — шкиперът Анисимов, който се беше издигнал в службата от обикновен моряк, завеждайки на „Рюрик“ бояджийницата с четки и запаси от манилски коноп, и със своя труд бе заслужил чин на титулярен съветник…
— Учудвам се — скромно отбеляза той, — че и за Толстой поговорихме, но никой не спомена най-простите неща по време на война — свещената клетва и воинския дълг.
Изглежда, Плазовски се зарадва на тези думи.
— Защо чак сега възникнаха вашите съмнения за справедливостта на войните? — нахвърли се той върху Шчепотиев с апломб на същински юрист. — Нали когато сте си избирали кариерата на офицер, у вас вероятно не са възниквали съмнения по въпроса, противна ли е войната на човешката природа? Изхранен с народни пари, вие не се срамувахте да получавате заплата, хилядите рубли за която са събирани от копейките и грошовете на данъкоплатците! Значи да получавате държавни пари, не ви е било срамно. А ето че да биете врага, кой знае защо, изведнъж ви стана неудобно… съвестта не ви позволява.
Чак сега в спора се намеси Хлодовски:
— И каква е моралната страна на вашето миротвор-чество? Мене, признавам си, ме ужасява мисълта, че ако не беше войната, вие спокойно щяхте да продължите да правите кариера… Сега ви питам, господин Шчепотиев: защо по-рано мълчахте, а едва сега заговорихте за несправедливостта на войните, когато за всички нас войната стана факт, а клетвата изисква от вас изпълнение на дълга?
— Всички вие сте… каста! — изтърси изведнъж Шчепотиев. — Историята всички ви ще накаже за вашите страшни заблуждения.
— Даже и да сме каста — отговори невъзмутимо Хлодовски, — тази каста се състои от патриоти и, извинявайте, вие сам вече направихте всичко, за да не принадлежите към тази каста, представена на трапезата на „Рюрик“.
— Какво означава това? — промени се изражението на Шчепотиев.
— Това означава, че сте длъжен да подадете рапорт за оставка, понеже руският флот повече не се нуждае от вашите услуги…
Шчепотиев се оттегли в каютата си. Всички дълго мълчаха. Даже птиците притихнаха настръхнали в клетката.
Това неприятно мълчание се осмели да наруши барон Кесар Георгиевич Шилинг, вахтен офицер с чин мичман, притежаващ класическата фигура на цирков борец тежка категория.
— Ние сме прости хора, шаяк и цървули — започна да се прави на глупак баронът. — Обаче се е случвало да чуваме, че най-много луди има в процъфтяващите страни, където цари пълна свобода на мисълта. Но там, където вилнее цензурата, хората запазват здравия си разум и никога няма да изтърсят нещо криминално.
Панафидин плахо попита лекаря Солуха:
— Кажете, а нормален ли е Шчепотиев?
— По-нормален от всички ни… просто го е хванал страх.
— Те това е! — съгласи се старикът Анисимов. След вечеря към Панафидин се приближиха щурманите на крайцера (старшият и младшият) — капитан Михаил Степанович Салов и мичман Глеб Платонов, син на сенатор от новгородските дворяни.
— Вие, Сергей Николаич — каза Салов, — отдавна бихте искали да се преместите на нашия „Рюрик“. Аз мисля, че напълно можете да замените мичмана в оставка Шчепотиев… Имаме роял, три грамофона и няма да възразяваме срещу вашето виолончело.
Гръмна изстрел. Един ординарец от „Рюрик“ викаше като побъркан:
