корабите, наети от тях за живеене. По същия начин не понасяше и намесата на генералите в работите на ескадрата:

— Няма да го бъде кавалерията да командува флота! Не трябва да се позволява на армията и да припа-ри насам. Ако това, не дай боже, се случи някога, ескадрата ще загине… Но и между нас, флотските люде, са се събрали доста такива, които не познават Далечния изток и неговите условия, които са дошли тук да отбиват задължителния срок за повишение. Тях ще отстраняваме… безпощадно!

Един очевидец пише, че матросите, гледайки флага на Макаров, даже се кръстели. Налагало се да се размърдат флагманите, за да изпитат командирите на кораби великото чувство на самостоятелност.

— Аз изисквам от вас — заяви пред тях Макаров — абсолютна откровеност, но абсолютно съгласие с мене… няма да позволя. Аз преди всичко съм човек и затова мога да сгреша. Веднъж за винаги да се разберем — по-добре между нас да избухне солиден скандал, отколкото да се установи чинопочитателно съгласие с моята персона. Войната е живо дело и не понася равнодушие и формализъм.

Степан Осипович вече знаеше как стоят нещата в крайцерската бригада на Владивосток, знаеше, че Камимура е напуснал града безнаказано, знаеше, че Райценщайн и с тояга не можеш го изкара в морето. Той, командуващият флота, взе важно решение…

— Ако Йесен е пристигнал, нека се яви веднага. Трябва да го видя.

На повикването на Макаров се яви контраадмирал Карл Петрович Йесен, бивш командир на крайцера „Гръмобой“, произхождащ от семейството на флотски лекар. Макаров му каза, че го назначава да командува бригадата владивостокски крайцери:

— Райценщайн започна да изпитва страх от вода-та, както ухапан — от бясно куче. Страхът от водата при адмиралите се лекува добре чрез служба на брега. Двете негови излизания на позициите се оказаха безполезни, а по време на обстрела на Владивосток той чисто и просто… изнемощя! Надявам се, подробностите са ви известни.

(Макаров имаше подготвена за Йесен ясна инструкция, която аз, да ми прости читателят, привеждам като диалог.)

— Какво става във Владивосток? Градът е наводнен от агенти, населението устройва изпращане на крайцерите с почести, фортовете салютират, а оркестрите свирят весели маршове…

В инструкцията до Йесен се посочваше: „Имайте предвид, че неприятелят потъпква всякакви международни закони и поради това бъдете внимателни и недоверчиви… Вземете всички мерки да не се съобщава никому нито пряко, нито косвено за деня на вашето излизане от Владивосток и освен шифрована телеграма на мое име никъде да не бъдат изпращани съобщения.“

— Поставете, в края на краищата, придирчиви цензори на телеграфа, за да вникват във всяка телеграма, заминаваща за Корея.

— Но какво да се направи, Степан Осипович, та жените на матросите и офицерите да не могат шумно да изпращат мъжете си?

— Накарайте цялото население на Владивосток да свикне с това, че вашите крайцери често и неочаквано за всички напускат рейда заради бойни учения. Тогава и вашето излизане за сериозна операция ще бъде възприето от жителите като обикновена тренировка. Желателно е даже да се пусне слух в града, че напускате рейда за кратко време. Не допускайте да се правят изпращания като по гарите…

Макаров внушаваше на Йесен: „Неприятелят е извънредно упорит и твърде храбър, може да бъде разбит само с умение и хладнокръвие… Поговорете с командирите (на крайцери) как ще действувате в случай на открита схватка.“

— Да избягвам ли боя или сам да се впускам в схватка?

— Не си поставяйте като главна задача такава схватка — поучаваше Макаров, — но я считайте за възможна. Аз съвсем не ограничавам вашата инициатива, мили мой Карл Петрович, всякакви ваши действия във вреда на неприятеля ще бъдат винаги уместни.

Йесен незабавно отпътува от Порт Артур… В крайцерската бригада научиха за неговото назначение.

— А пък Райценщайн изхвърча… по дяволите! — Йесен го знаем, служил е на крайцери… Възмездието дойде: Николай Карлович Райценщайн слезе от флагманския мостик, пъхнал ръка под ревера на палтото, с такъв горд вид, с какъвто вероятно император Наполеон след отказа си от престола е слизал по стълбите на „Фонтенбло“. Но зад него не ридаеха прославени маршали, а само обърканият Игор Житецки мъкнеше тежка чанта с документи.

Бюрокрацията напускаше нестабилните крайцерски мостици.

Трудно ми е да подозирам японския военноморски министър адмирал Ямамото в излишна сантименталност. Но именно той, министърът, изпраща писмо до четирима руски матроси, което е публикувано върху розовата хартия на вестник „Ман Чоо Го“. Тези матроси постъпват в морския лазарет на Сасебо, след като са пленени в страшен бой. Подвигът на техния миноносец „Стерегушчий“ става широко известен в Япония и затова Ямамото им отдава своята дан на самурайско възхищение: „Вие сте се сражавали храбро за своето отечество, защитавайки го прекрасно… Аз искрено ви хваля — вие сте юнаци! Не се тревожете за съдбата си, нашият морски лазарет е добър, а лекарите са опитни. Желая ви скорошно оздравяване.“

… „Стерегушчий“ под командата на лейтенант Сергеев и „Решителний“ под командата на капитан втори ранг Босе се завръщаха от Елиот, където не откриха противникови кораби. Имаше силно вълнение. Водата заливаше палубите. Обичайни неща, свикнали бяха. Четири японски есминеца пресякоха курса им. Пламна ожесточен бой, приличащ на ръкопашна войнишка схватка. Приближаваха се така, че един японец от „Акебоно“, размахвайки сабята, даже прескочи на кърмата на „Стерегушчий“, където и намери смъртта си. Сергеев беше убит веднага, а Босе бе ранен. „Решителний“ извади от строя „Акебоно“ и „Сазанами“. Като запази скоростта си, той си проби път до Порт Артур, а „Стерегушчий“ остана сам… Всичките му офицери бяха убити. Почти всички матроси погинаха, обезобразени от пламъците. Японците наобиколиха кораба, както вълци плячката си. Те вече тичаха по нашата палуба сред мъртъвците, завиваха краищата на буксирното въже, за да теглят плячката към своята бърлога Сасебо, но… Прекрасният паметник на „Стерегушчий“ в Ленинград до ден-днешен разказва какво се е случило по-нататък. Вечно шумящата през отворените кингстони вода ще мие навеки бронзовите тела на двамата безименни герои…

Тази безпримерна битка веднага предизвика остра полемика между офицерите от ескадрата на Порт Артур, откъдето дискусията, която ставаше оскърбителна за Босе, се прехвърли и върху крайцерите, намиращи се в пристанището на Златния Рог. Щурманът на „Рюрик“ капитан Салов не щадеше авторитета на капитан втори ранг Фьодор Босе. Заедно с него се горещеше и вахтеният офицер, буйният грузинец Рожден Арошидзе, наскоро мобилизиран от запаса:

— Вах! Защо не дадоха под съд капитан втори ранг Босе?

— Престъпление — пригласяше му юристът Плазовски.

Старши офицерът на крайцера Хлодовски съвсем наскоро бе получил повишение, като от лейтенант стана капитан втори ранг.

— А за какво да съдим Фьодор Емилиевич Босе? — попита той спокойно, което и възмути барон Кесар Шилинг, наречен Никита Пустосвят заради упорството, с което беше свикнал да отстоява мнението си.

— Как за какво? — вбеси се баронът. — Не са ли ни учили, господа, още в корпуса: „Сам умри, но другаря си спаси!“

Старши миньорът на крайцера Николай Исхакович Зенилов произхождаше от казански или касимовски татари. При скромния си лейтенантски чин той се ползуваше с голямо уважение.

— Моля ви се, това правило е суворовско — каза Зенилов, — то не се отнася за флота, който има свои порядки…

Всички съмнения се разпръснаха, когато във Владивосток стана известно мнението на вицеадмирал Макаров — реабилитирайки честта на капитан втори ранг Босе, той напълно оправда неговата постъпка:

— Фьодор Емилиевич е бил абсолютно прав, когато е напуснал „Стерегушчий“, спасявайки за флота своя „Решителний“…

За същия случай той пише: „Ако той (Босе) отидеше на помощ, означаваше да погуби вместо един два миноносеца… «Решителний», дори и да бе отишъл на помощ на «Стерегушчий», не би могъл да го спаси, тъй като неприятелят е бил… ЧЕТИРИ ПЪТИ по-силен от двата миноносеца. Било е невъзможно да се спаси «Стерегушчий»!“

Сутринта на 3 март в крайцерската бригада на Владивосток пристигна новият й началник контраадмирал Карл Петрович Йесен и потвърди правилността на постъпката на Босе:

— Степан Осипович даже награди екипажа на „Решителний“ и това трябва да послужи на всички ни като урок за бъдещето. От гледна точка на обществения морал „Решителний“ е извършил непростима подлост спрямо „Стерегушчий“. Но да оставим на мира морала! От гледна точка на вечните закони на морския бой командирът на „Решителний“ е избрал онзи вариант от тактиката, който трябва да се признае за най-благоразумен… Да не обвиняваме Босе! Нещастен човек. Контузия в главата. Нищо не чува…

Този случай с гибелта на „Стерегушчий“ впоследствие изигра много важна роля в онези документални събития, които описвам тук, читателю! Нека да го знаеш…

Макаров (с неговия огромен авторитет) успяваше да се разбира с наместника, но се налагаше да има предвид все по-нарастващото влияние на Куропаткин, който имаше право да му заповядва.

— Той е виновен повече от другите в тази война — казваше Макаров. — Имал съм възможност да чета неговите доклади след посещението му в Япония. Куропаткин уверяваше правителството, че японците едва дишат, нахранени с една малка копърка на ден, че армията им е боклук, а Порт Артур е непристъпен като Картаген. Страхувам се, че тази фалшива бодрост на министъра може да се обърне в беда за Русия…

„Куро“ на японски означава „черен“, „патки“ — „гълъб“, а „ки“ — „дърво“. Японската преса издевателствуваше, рисувайки черен гълъб (Куропаткин), омотал се в листака на черно дърво (Куроки). Маршал Тамемото Куроки при поддръжката на флота на Того пръв слезе с дивизиите си в Корея и форсирайки река Ялу, в средата на април удържа победа при Тюренчен. С това сражение Куроки отвори за Япония пътищата към Манджурия и Квантунския полуостров, на чийто край трескаво пулсираше Порт Артур, главният нерв в тази война… Некадърното управление на руската армия се отразяваше и върху работите на нашия флот. Предавайки на японците позициите една след друга, Куропаткин задушаваше Порт Артур в блокаден пръстен, парализираше действията на нашите ескадри със своите неуспехи… При това настояваше:

— Търпение, търпение и още веднъж търпение…

За да блокира окончателно руската ескадра в басейните на Порт Артур, адмирал Того предприе атаки на брандери — кораби за потопяване по фарватерите, за да не могат русите да излязат в открито море. Бран-дерите се управляваха от хора, обречени на смърт (приличащи много на бъдещите камикадзе). Преди смъртта не им даваха даже глътка саке, като ги заставяха да изпият чашка солена морска вода.

Преди гибелта Камимура ги напътствува с думите:

— Вашият подвиг трябва да бъде ясен и чист като тази вода. Отивайте на своите кораби, които ще ви бъдат гробове, и не се връщайте обратно. Вие вече не съществувате. Вас ви няма…

През тези дни Макаров писа: „Предвиждам едно генерално сражение, макар благоразумието да подсказва, че сега ще е рано да се залага всичко на карта, но да се владее морето с полумерки е невъзможно.“ На 30 март той отново пусна миноносците в морето. Под силния дъжд техният строй се разкъса, през нощта корабите се разделиха, плавайки самостоятелно. Най-сетне капитан втори ранг Константин Юрасовски откри шест миноносеца и присъедини своя

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×