„Страшний“ в техния килватер…
Това бе чудовищна грешка, каквито се случват на война!
Шестте миноносеца, които се движеха пред „Страшний“, бяха японски. Но японците взеха „Страшний“ за свой кораб, а Юрасовски сметна японците за своите миноносци. Така се движиха цяла нощ. На сутринта „Страшний“ издигна високо руските флагове и тогава шестте миноносеца го смляха със снаряди. Всички бяха мъртви и само лейтенант Ермил Малеев до края коси враговете с петцевната картечница. Крайцерът „Баян“, изпратен на помощ, видя как се сгъстяват пушеците над ескадрата на Того…
— Май е назрял моментът за бой — реши Макаров.
Той искаше лична схватка с Того! Цялата ескадра видя неговия флаг над броненосеца „Петропавловск“.
Налягането в котлите бе вдигнато, екипажите се въодушевиха от присъствието на адмирала. По своя път флагманският кораб попадна на минна банка и „Петропавловск“ изчезна в бурния факел от пламъци, изригнали с грохот от погребните отсеци. Взривът бе толкова силен, че хората, които бяха на брега, усетиха земен трус. Адмирал Макаров загина. Той успя да командува ескадрата само 37 дни…
Като разбра за гибелта му, наместникът от Мукден телеграфира на Витгефт: „Поемете командуването на ескадрата.“
Вилхелм Карлович се хвана за главата:
— Боже! Че какъв флотоводец съм аз?
Март 1904-а завърши с трагедия за Русия.
— Да върви по дяволите тази ютия — казваха матросите. — Главата загубихме, ето кое е важното…
Макаров е останал в техния спомен в широко разкопчано офицерско палто с яка от агнешка кожа, а ръката — вдигната призивно:
— Флотът трябва да рискува!
Того узнава за гибелта на Макаров на 1 април и веднага съобщава в Токио. Японците уреждат траурна демонстрация с фенерчета, изразявайки своето уважение към паметта на загиналия герой. Коментирайки това известие, европейските вестници недоумяват — що за дива гримаса на цивилизацията? Но на мен ми се струва, че демонстрацията е била искрена. Името на Степан Осипович е прочуто отдавна в Япония, министърът Ямамото високо цени неговия принос в развитието на науката за флота, в теорията на корабостроенето.
По друг начин реагират в Царское село. В деня на гибелта на Макаров, след като вече му е съобщено по телеграфа, император Николай II излиза в парка и казва на генерал Ридзевски:
— Отдавна не е имало такова хубаво време! Вече забравих кога съм ловувал за последен път… Не е ли време да отидем на лов?
Факт! Твърде красноречив факт…
След нападението на Камимуровата ескадра женените офицери изпратиха семействата си по-далеч от Владивосток:
— Сега не ни е до тях — излишни тревоги, излишни сълзи. Трябва изцяло да се отдадем на службата, за да не мислим за нищо странично.
Траурните настроения в Порт Артур засегнаха и бригадата. На крайцерите приеха добре контраадмирал Йесен, тъй като назначението му беше свързано с името на Макаров. Всички мислеха, че Карл Петрович ще държи флага си на „Гръмобой“, който доскоро командуваше, но адмиралът, за да няма излишни приказки, остана на крайцера „Русия“. Едновременно с него на „Русия“ дойде и новият командир — капитан първи ранг Андрей Порфириевич Андреев, човек с повишена нервност, явно болен. Когато четеше конско на матросите, той активно ги облъчваше с миризмата на валериан, от което хората се замайваха като котките…
Матросите от „Русия“ казваха за Андреев:
— Ама че психопат! Самият той е откачен и нас ни прави откачалки.
Но появяването на Йесен в бригадата внушаваше на екипажите надежда, че безплодното мотаене по въл-ните е завършило. Матросите горяха от желание да от-мъстят за Степан Осипович:
— Да вървим и така да ги наредим, че Камимура с неговата Камимурочка цял живот да има да хълца.
Започваше опасният сезон на пролетните мъгли. От китайски източници постъпи информация, че на 3 април Того е имал разговор с Камимура; в плановете си те отчитат, че духът на руските екипажи е потиснат. Но накъде ще се втурнат японските крайцери? Йесен кръстосваше с бригадата близо до Владивосток, изисквайки повишена точност при маневрите, съгласуваност в стрелбите, правеше проби на радиовръзката, будеше екипажите с нощни тревоги. Напускайки неочаквано Владивосток, крайцерите неочаквано се и завръщаха. Като знаеше, че бърборковците не се свършват, Карл Петрович пускаше лъжливи слухове, за да обърка японското разузнаване. Най-сетне на 9 април Витгефт го уведоми, че английските вестници пишат: „Адмирал Камимура със силна ескадра охранява Владивосток, надявайки се да залови руските крайцери.“ Йесен свика съвещание на капитаните първи ранг.
— Вилхелм Карлович — каза той за Витгефт — вероятно е престанал да разбира, че не трябва да се планират операциите според английските вестници. По отношение на точната информация за противника ние сме просяци. Но знаем, че Камимура още се мотае в Жълто море. Ако това е грешка, тя може да стане за нас съдбоносна…
На 10 април бригадата напусна Владивосток, без още да знае, че в същото време Камимура е извел своите крайцери от Гензан на север, потъвайки веднага в непрогледна мъгла. Йесен взе със себе си два миноносеца — № 205 и № 206. Като преминаха през Босфора, те се спряха при нос Скрипльов. Чак тук, далеч от чужди и лоши очи, Карл Петрович обясни каква е работата:
— Отиваме на боен поход. Господа офицери, наредете да се вземе от пристанищните катери запас от провизии за десет денонощия. На „Рюрик“ му предстои да се върне обратно и да ни чака на котва. С мене идват само бързоходните крайцери… Задачата е да се направи всичко възможно, за да се попречи на японските генерали да прехвърлят войски от метрополията към фронта.
Отново моряшки живот! Миноносците така се люлееха, че от крайцерите беше страшно да ги гледат:
— На „кученцата“ и животът е кучешки. Не е като при нас…
По време на утринната молитва „Богатир“ изсвири тревога. Панафидин беше извикан в рубката, където телеграфистите улавяха разговорите на японците. Сполучиха да хванат от ефира една неясна фраза, при което Стеман даже нахока мичмана:
— Слушайте! Вие, дявол да го вземе, сте нашият студент… Нима и такава дреболия не можете да преведете на руски?
Панафидин все пак се справи с японската фраза: „Гъста мъгла пречи на моето придвижване…“ Това беше най-опасният момент, когато Камимура премина на контракурс покрай руските крайцери, без да ги забележи (както и русите не забелязаха японците). Проклинайки мъглата, Камимура зави обратно към Гензан, където стоеше готов за изпращане военният транспорт „Кинсю Мару“.
На 12 април три крайцера и два миноносеца се движеха под проливен дъжд. Миришеше на пролет, матросите оглеждаха бреговете:
— Я гледай, при корейците вече има зелена тревичка…
Със свирка на сирената Йесен извика при „Русия“ миноносец № 206, на който плаваше младият капитан втори ранг Виноградски:
— Иля Александрич! Огледайте Гензан… потапяйте там всичко под японски флаг. Но помнете, че в града съществува европейски сетълмент9, бъдете внимателни. Ще ви чакаме.
След около два часа миноносците, с нажежени капаци на прегретите машини, се завърнаха. Виноградски доложи:
— Камимура е бил там, но е заминал. Потопихме японския параход „Гойо Мару“ с товар. Екипажът избяга на брега. Останалите кораби вдигнаха неутрални флагове, а някъде се виждаха и американски… Да вървят по дяволите! Ако забиеш в борда на такъв мина, след това нашите дипломати ще имат цяла вечност разправии с протестите…
На миноносците бяха прегорели тръби в котлите и след като им даде въглища, Йесен ги пусна за Владивосток. Трите крайцера „Русия“, „Гръмобой“ и „Бога-тир“ продължиха нататък в утихналото море, вече отърсило от себе си одеялото на мъглата. Привечер срещнаха парахода „Хагинура Мару“, свалиха от него японците и корейците, а парахода потопиха. Разпръсвайки с форщевните насрещните вълни, крайцерите се движеха нататък. Радиовръзката на фирмата „Дюкрете“ работеше на 24 мили, но това стигаше, за да могат корабите да се свързват помежду си. Йесен посочи новия курс, водещ към Сангарския пролив… Стеман не одобри това решение:
— Карл Петрович няма търпение да си пъхне пръста във вратата. Нищо чудно, ако поиска да подложи на обстрел и Хакодате.
— Би било добре — обади се Панафидин. — Все пак трябва някак да се разплатим за обстрела на Владивосток…
Нощта беше лунна. Броячите на лага показваха 17 възла, а компасите устойчиво фиксираха курс 81 градуса норд-ост.
— Ярка светлина… ляво на борд — доложиха от вахтата.
Един голям кораб беше озарен от трепкащи електрически светлини, от ярките огньове на илюминаторите. Като забеляза крайцерите, той невъзмутимо се обърна и застана пряко на курса им.
— Неутрален… не се страхува от войната — гадаеха на мостиците.
Корабите се доближиха. Йесен извика на английски:
— Нация! От коя нация сте?
Откъм ярката светлина им отговориха зарадвани:
— Джапан… Нипон… Банзай! Хейка банзай… Към борда на „Русия“ се прилепи лодка. Със сияйна усмивка на палубата на крайцера се изкачваше офицер от японския флот, сабята му с пеещ звън дрънчеше по трапа. Като видя русите, беше изумен. Но веднага разкопча сабята си:
— Провървя ви. Аз ви взех за британски крайцери. Той се представи — капитан-лейтенант Мицугуци, военен комендант на транспорта „Кинсю Мару“, тръгнал от Гензан. Бил толкова сигурен в срещата със съюзниците, че взел със себе си и капитана, който сега се молеше да не потопяват кораба му.
— Аз не съм комбатант10 — уверяваше той. Некомбатантите (подобно на лекарите, маркитантите11, свещениците и журналистите) по време на война имаха право на особено уважение. Но нали на „Кинсю Мару“, където сега бавно угасваше заревото на осветлението, можеше да има и комбатанти — хора с оръжие. Ясно бе, че капитан първи ранг Андреев умишлено зададе въпроса:
— А какво има в трюмовете? Посочете товара. Мицугуци вече се беше съвзел от първото сътресение:
— Не зная. Струва ми се, кюспе, соя… Какво още, Яги?
Капитан Яги потвърди лъжата на капитан-лейтенанта:
— Сушена риба и необработени кожи за Гензан.
— Това ли е всичко? — попита отново Андреев, започвайки да нервничи.
— Това е всичко — поклониха му се японците. Първият куршум тънко пропищя над мостика на флагмана.
