Въпрос: комбатанти ли са или некомбатанти?
— От флагмана дойде заповед: крайцерът „Богатир“ да осигури слизането на призова група за обиск на задържания кораб. Сред офицерите на мостика Стеман веднага отдели Панафидин:
— Сам бог е определил да оглавите групата с вашия японски! Отивайте на „Кинсю Мару“.
За мичмана настъпи трагичен миг:
— Господи, ами че аз съм учил по пищовчета…
— Ето сега си плащайте за своите пищовчета…
Прожекторите осветиха върху транспорта английски оръдия, които преди това не бяха забелязали. От всички страни към крайцерите се насочваха лодки с китайски кули, които японците бяха използували като преносвачи на товари. Матросите гнусливо сортираха по вътрешните отсеци раздърпаната, гладна, измъчена от опиум и въшки тълпа от кули — това бяха явни некомбатанти. Призовата група беше съставена от храбри нехранимайковци, въоръжени с ножове и револвери. Всеки матрос имаше преносим фенер. От крайцера „Русия“ отплава катер с подривната команда, която се възглавяваше от лейтенант Петров X (номера му Панафидин помнеше, а името беше забравил). Заедно с лейтенанта бяха взели на катера и капитан Яги, който настойчиво молеше да се обърне внимание на това, че светлините на неговия кораб отдавна са загасени:
— Там никой не е останал. Напразно се трудите.
— Ще проверим — отговори Петров X.
Отблизо „Кинсю Мару“ изглеждаше грамаден. Дълго се катериха по траповете му, на палубата беше празно, а върху готварската печка в камбуза загаряше тиганът с картофите. Изглежда, капитан Яги казваше истината.
Петров X се спусна в долната част на транспорта, където беше тихо. Търсейки люковете за огнярското отделение, в края на дълъг коридор чу бойка японска реч. Започна да отваря всички врати наред, докато в една от каютите не завари весела картина. Беше сервирана масата (с шампанско), шестима японски офицери вече бяха успели да си обръснат главите до голо (в знак на прощаване с живота) и сега пируваха, като че ли нищо не се бе случило.
— Нищо лошо не правим — каза един от тях. — Затворете вратата и ни оставете за последното пиршество…
„Смъртници!“. Навреме дойде унтерофицер Горишин, на самураите бе отнето оръжието и ги препратиха на крайцерите като пленници. В огнярското отделение нямаше жива душа, но котлите поддържаха още налягане, под стъклата на манометрите напрегнато трепкаха червените и черните стрелки. Тишината, почти нетърпима в тези условия, се нарушаваше само от тънкото свистене на парата. Като напъха пакетите с взрив под основите на котлите, Петров X извади кибрита:
— Горишин, извикай на нашите горе, че паля… Да не се туткат там, а веднага да скачат в лодките. И завърти ей тези клапани на кингстоните. Върти, върти!
Клечката пламна и тогава от палубата се разнесе вик:
— Стой! Не взривявай… по-бързо насам, на помощ!
Блъскайки с ботуши железните стъпала на траповете, от което в утробата на кораба се чуваше гръмко ехо, лейтенантът и унтерът Горишин се юрнаха нагоре, където Панафидин едва си поемаше дъх:
— В трюмовете на носа… е пълно с войници! С оръжие…
Откъм кърмата тичаха, матроси, размахвайки фенери:
— Плюй си на петите… Едва не ни пречукаха! Около два батальона седят в „хранилката“ и тракат затворите като вълци със зъби.
Петров X надникна в носовия люк и извика:
— Ей, аната! Излизай… ще стане лошо, взривяваме…
Стотици пушки дружно се метнаха нагоре от мрачните дълбочини на трюма и японците издадоха някакво съскане, преминаващо в ръмжене. В кърмата на кораба те се оказаха още повече, отколкото в носа. През мегафона лейтенантът извести флагмана:
— Комбатанти! Цял полк японски войници… в пълно снаряжение. Никой не излиза… какво да правим?
— Върнете се на крайцерите — долетя гласът на Йесен.
Матросите натиснаха веслата, а от „Русия“ изстреляха торпедо и то, пронизвайки като свредел водата, се насочи към военния транспорт, чиято палуба изпълниха въоръжени японци. Взривът съвпадна с честата пушечна стрелба, която самураите откриха от палубата на „Кинсю Мару“. Техни първи жертви станаха външните вахти на откритите мостици — рулевите и сигналчиците. Останалите ги закриваше бронята на надстройките и казематите. Комендорите вече стреляха по транспорта, забивайки в бордовете му снаряд след снаряд:
— Удряй… какво ще му мислиш? Не сме вчерашни… блъскай!
С пробойни по бордовете „Кинсю Мару“ бавно потъваше, когато сигналчиците на крайцерите започнаха ужасени да крещят:
— Гледайте какво правят… режат си главите!
На палубата, потъваща в морето, самураите се убиваха един друг със сабите и се промушваха с щиковете. С вопли „Банзай!“ те потъваха в шумящото море. На крайцерите санитарите вече разнасяха ранените по лазаретите. Йесен запали цигара:
— Във всички камбузи да се вари ориз… за гостите.
Сред множеството пленници имаше и немалко офицери от флота, които молеха да не ги смесват с офицерите от армията. Очевидец от крайцера „Русия“ писа, че лицата на японците остават безизразни: „Оказа се, че някои от тях говорят руски, нашите матроси познаваха мнозина бивши обитатели на Владивосток, повечето — съдържатели на вертепи…“ На Панафидин се наложи да разпитва пленените, които неохотно признаваха:
— Съвсем не очаквахме да ви срещнем тук. Още повече че ескадрата на Камимура курсираше съвсем наблизо и само половин час преди срещата с вас ни напусна конвоиращият миноносец, смятайки, че се намираме в пълна безопасност…
Крайцерите се оказаха препълнени с пленници. Готвачите не успяваха да сварят купищата ориз, запасите от който свършваха. Йесен по неволя се отказа от пробива в Сангарския пролив и на 13 април обърна бригадата към Владивосток.
Япония се стресна: с един замах русите унищожиха три кораба с водоизместимост 5000 тона, пропаднаха хиляди тонове въглища и военно снаряжение, най-сетне, повече от 600 пленници — всичко това се отрази върху съдбата на Камимура, който оправдаваше грешките си с мъглата… само с мъглата!
Сега адмирал Того беше принуден да отслаби своята ескадра, за да усили ескадрата на Камимура за противоборство с бригадата владивостокски крайцери. Резултатът бе, че рязко спадна бойното напрежение край стените на Порт Артур, за което неговият гарнизон можеше да благодари на Владивосток. От сега нататък ескадрата на Камимура се откъсваше от базите в Жълто море. В постоянна бойна готовност тя дежуреше в незабележимия залив Озаки на остров Цушима…
Цушима придобиваше стратегическо значение!
На 15 април започна разтоварването на пленниците от крайцерите на брега. „На Адмиралския кей, където бяха докарани японците, и на «Светланска» — пише очевидец — се бе събрала такава тълпа, че да се чудиш откъде има толкова жители във Владивосток. Изпратихме дружелюбно своите пленници, като тези, които нямаха, ги снабдихме едни с шапки, други с ботуши. Някои бяха надянали матроски фуражки (барети).“ Сред гражданите не се забелязваше никакво злорадство, „от сдържаното спокойствие на тълпата по-скоро даже лъхаше съчувствие към чуждата, макар и враждебна мъка“ — пише в онези дни кореспондентът на „Одеский листок“. Мнозина жители на Владивосток различаваха сред японците свои предишни познати, макар че тези приятелчета се правеха, че бъкел не знаят на руски. Един застрахователен агент даже се обиди на японския поручик Токодо:
— Ама какво се преструваш? Ти имаше магазинче на „Продолна“. Аз си купих от тебе гърне… Е? Спомняш ли си?
Японецът вдигна очи към небето, сякаш разглеждаше облаците, почеса се между веждите и изведнъж широко се усмихна:
— Шестнайсет рубли взех…Добра ли е стоката?
— Отлична! — разцъфна застрахователният агент. — До ден-днешен цялото семейство не може да й се нарадва.
Преди тръгването за гарата капитан-лейтенант Мицугуци произнесе реч, в която благодари на русите за гостоприемството, след което японците се закланяха на публиката. На перона чакаше композиция, за да откара пленниците до Ярославъл. Тук нашето руско състрадание премина всякакви граници: във вагоните пъхаха на японците бутилки с вино, подаряваха им кутии с цигари и бисквити… На крайцерите се говореше, че това вече е истинско безобразие:
— Не бива така! Нали още не се знае как живеят нашите в японски плен. Може да вият към луната…
През нощта на 16 април в Усурийския залив, близо до града, отново се появиха японски крайцери. Сега жителите, страхувайки се от обстрел, се оттеглиха с багажа си към височините. Но този път японците не стреляха, хвърляха нещо във водата, а с настъпването на деня тихо си отидоха… Йесен не помръдна бригадата от рейда, правилно съобразявайки, че японските крайцери са поставили мини.
— Нямаме добра група за обезвреждане на мини. Как да си помогнем в бедата?
В бедата помогнаха любителите на аеронавтиката. Те се изхитриха да направят по примитивен начин аеростат, който от високото забелязваше японските мини в дълбочината…
Свивайки пръстите на грапавите си ръце, матросите дълго гадаеха кого ще назначат сега на мястото на Макаров.
„Зиновий? — говореха за Рожественски. — Не, той събира втора ескадра на Балтика.“
„Или, да кажем, Григорий? — казваха за Чухнин. — Него от Севастопол и с крик не можеш го вдигна.“
„Фьодор? — говореха за Дубасов. — Та той и даром не ни трябва — хищник такъв, сякаш със сурово месо са го хранили“…
За командуващ Тихоокеанския флот беше назначен вицеадмирал Николай Иларионович Скридлов, на когото бе наредено да замине за Порт Артур. Скридлов не бързаше и подобно на Куропаткин също бе събрал немалко икони — свещени, чудотворни и всякакви други.
Веднага след гибелта на Макаров в Порт Артур се появи наместникът Алексеев, издигнал своя адмиралски флаг на „Севастопол“, който бе с изкривени перки на витлата.
— Нарочно ли е избрал черупка, която не може да мръдне от мястото си? — умуваха матросите. — И къде ще върви без витла? Не, братлета, това не ти е Степан Осипич…
Както и да се отнасяме към „Негово Квантунско Величество“, трябва да се признае истината — наместникът и не помисляше за падането на Порт Артур, желаейки да го отстоява докрай. Между него и Куропаткин се завърза упорита борба, в която ролята на арбитър пое правителството. Петербург подкрепи Алексеев, справедливо посочвайки на Куропаткин, че загубата на Порт Артур „ще подрони политическия и военен престиж на Русия не само в Далечния, но и в Близкия изток… нашите неприятели ще се възползуват от това, за да ни затруднят, доколкото е възможно, и приятелите ще се отдръпнат от Русия като от безсилна съюзница“…
