Родена в департамента по печата на военното министерство, тази песен нямаше автор. Тя представляваше пример за колективно творчество на японските милитаристи. От това се вижда, че в Япония всичко предварително е било готово за войната, даже песента! Не както при нас, грешните, които тъжно са подемали в „официални дни“ по заповед на началството „Царувай за страх на враговете…“.
Започнаха „февруарските репетиции“ в Източния институт и директорът Недошивин попита мимоходом Панафидин:
— Надявам се, че сега поне добре сте се подготвили?
Наложи се да се черви. Като се изчерви, наложи се и да излъже:
— Стараех се. Доколкото е възможно в моите условия…
В неделя с кутия шоколадови бонбони „Жорж Борман“ (но продадени под фирмата „Сладкарница на Унжаков“ в дом № 35 на улица „Светланска“) мичман Панафидин отново посети „Алеутска“.
Вия Францевна беше румена, чаровна.
— О, колко се радвам… Николай Сергеич?
— Сергей Николаевич — поправи я Панафидин.
— Все забравям — каза капризно момичето. — С този татков квартет у нас идват толкова много господа офицери, че ми е позволено понякога и да греша. Вие попаднахте точно на обеда. Заповядайте.
Вероятно поканата беше израз само на общоприетата учтивост, но поради своята наивност Панафидин я взе за чиста монета и смущавайки се, се запъти към масата. Прислугата обогати прибора му за обяд с една вилица, с която му и нанесе допълнителна сърдечна рана, като каза многозначително:
— Ето ви… това е любимата вилица на Игор Петрович!
(„О, боже, къде да се дяна от успехите на Житецки…“)
— Вероятно — произнесе Панафидин, измъчван от ревност, — вероятно скоро този мичман Житецки ще го преместят нейде по-надалеч… заедно с неговия Райценщайн!
Тази фраза беше опасна. Виечка не успя да сложи в нежната си устица сандвича, а мадам Парчевска, въоръжена с нож, временно отложи хирургическото отваряне на горещото пълнено хлебче:
— Заедно с адмирала? Защо мислите така?
Над фаршированото хлебче се носеше облак пара подобно на мъглата над Сангарския пролив, изпълнен с опасности. Но Панафидин вече загуби надежда за щастие и каза честно:
— Аз се крепя на флота, а мичман Житецки се крепи на своя началник. Руският флот е безсмъртен като самата Русия, обаче за безсмъртието на началството си струва още да се помисли…
„Добре ли постъпвам?“ — успя да съобрази мичманът, но в този миг се чу странен звук, сякаш някакъв ангел заработи на небето с пневматичен свредел. После се разнесе тъп удар, домът на „Алеутска“ се разтресе, а в кабинета на доктор Парчевски от само себе си се спусна педалът на гинекологичния стол. Мадам Парчевска вдигна учудено вежди.
— Кес ке се? — каза тя и веднага, като опитен анатом, разпра с ножа топлата коремна част на ароматното фаршировано хлебче…
Вия, както и майка й, също нищо не разбра за произхода на този шум над града и шеговито разказваше на Панафидин, че още от гимназията е запомнила въпросителното „Кес ке се?“.
— Що е то кес ке се? Една котка друга ухапе. Котката лапичка изтръске. Ето що е кес ке се… Смешно е, нали?
— Много — отговори Панафидин, целият напрегнат.
Отново този режещ вой и…взрив!
— Не разбирам къде гледа началството? — възмути се мадам Парчевска. — Поне вие обяснете какво става?
— Крайцери! Японските крайцери. … са тук, в града!
Като сграбчи шинела си, той хукна към пристанището.
Този ден се случи светъл, слънчев, високите преспи се поразтопиха, от покривите се надвесваха сиви купчини сняг, готови да рухнат върху пешеходците. Тротоарите бяха изпълнени с публика, издокарана за неделята. Всички павилиончета, кръчми и закусвални бяха препълнени с хора, които не можеха да знаят, че откъм океана вече се е прокраднала заплахата за техния град, за техните жилища, за техния живот… От остров Асколд японските кораби бяха забелязани още сутринта, но дистанцията пречеше да се уточни тяхната класификация. Отбраната на града не беше формирана изцяло — фортовете „Линевич“ и „Суворов“ можеха да се озъбят на противника само с малобройни оръдия и картечници. Към обед ясно се очерта враждебният килватер, начело на който се движеше „Идзумо“ под флага на Камимура, а след флагмана се равняваха шест бро-неносни крайцера: „Адзумо“, „Йосино“, „Асамо“, „Иваге“, „Касаги“, „Якумо“.
Откриха огън от двата борда — с халосни залпове японците отначало затоплиха оръдията си.
В един часа и половина Камимура пренасочи огъня към града. Снарядите прелитаха покрай „Светланска“ — в пущинака на Гнилия кът, разравяха долината около Реката на признанията. Много от снарядите даже не избухваха. Когато Панафидин запъхтян се появи на „Богатир“, цялата бригада крайцери вече живееше с един общ порив — да влиза в бой, да загива направо тук, пред очите на населението…
„Рюрик“ беше готов да се сражава даже с малък запас от пара. А заповедта за излизане на бой не идваше. Александър Фьодорович Стеман ту нахлузваше, ту сваляше ръкавиците от ръцете си:
— Николай Карлич се държи странно. Със сигурност в този момент небесните сили му развалят служебния формуляр с оценки за непригодност… това е още меко казано!
— Защо стоим? — ревяха матросите от оръдията. — И това ми било началници. Искаме бой! Водете ни…
Обстрелът на града продължаваше. Един снаряд се заби в дома на полковник Жуков, проби спалнята на жена му, обърна горящата печка, събори всички мебели и като прониза стената, разби касата за пари, изхвърляйки на улицата часовоя, който стоеше до знамето. Независимо от уставите (даже в тяхно нарушение) знамето на 30-и стрелкови полк изнесе от руините и пламъците Мария Константиновна Жукова, съпруга на полковника.
Камимура дойде с ескадрата, за да сплаши Владивосток, но жителите отговаряха със смях и шеги на всяко дълго или късо попадение, изкупувайки веднага от децата още горещите парчета от снаряди като сувенири. („Така, както винаги, се движеха пешеходци по улиците, пътуваха файтонджиите.“) Само два японски снаряда се оказаха съдбоносни. При обстрела на Гнилия кът една граната се заби в зданието на Морския лазарет, като уби върху леглата петима болни матроси. Друг снаряд от „Идзумо“ разсече на две една бременна жена — Арина Кондакова. Общо японците пуснаха към Владивосток двеста снаряда.
Офицерите крачеха по мостиците на крайцерите, като ругаеха:
— Диария има нашият Николай Карлич… чудесна диария! За кой дявол тогава ще слага адмиралските орли върху пагоните, щом му е време да иде в клиниката на Бехтерев да си полекува нервите…
Четиридесет и пет минутният обстрел завърши. Камимура вече отвеждаше крайцерите в морето, когато Райценщайн заповяда да вдигнат котва.
— Ще ги настигнем… ще им покажем — говореше убедено той.
Но отвъд остров Асколд нямаше вече никой и само в далечината от комините на японската ескадра се разсейваха пластове нажежен дим от изгорели английски кардифски въглища. Всички ги беше срам и всички в един глас ругаеха Райценщайн:
— На кого хвърля прах в очите? Ако става дума за преследване, най-бавният — „Адзумо“ — ще вдигне двадесет възла, а нашият нещастен „Рюрик“ едва ще изцеди осемнадесет… Срамота от населението, което толкова наивно и горещо разчиташе на нас!
В 17:00 бригадата крайцери се върна на рейда…
Комендантът на града упорито звънеше в щаба на бригадата. Той каза на Райценщайн, че сега надеждата му жителите да бъдат защитени от противника е малка, поради което още утре обявява Владивосток в обсадно положение.
— Предупреждавам ви, в доклада си до наместника няма да скрия горчивата истина, че вашите крайцери бяха изведени в морето чак един час след обстрела на града от японците…
Николай Карлович нареди да се сервира вечерята в кабинета, като настани Житецки да пише донесение. Игор Петрович, който владееше перото, състави хвалебствен фалшификат и угоди на адмирала.
— Май че всичко е вярно, но ще е добре да се подсили оня страшен момент, когато преследвахме Камимура…
В новата редакция фразата за преследването на японците бе допълнена с думите „аз ги гонех“ и заради тази героична измама вероятно трябваше да се очаква служебно повишение. Впрочем адмирал Камимура също не беше честен в своя рапорт, оправдавайки оттеглянето си със залеза на слънцето. „Неприятелят така и не излезе“ — съобщаваше той на Того (и почти беше прав).
На „Богатир“ се възцари нервна потиснатост.
— Макаров всеки момент ще се появи в Порт Артур и трябва да се предполага, че Райценщайн ще си изпати…
Вечерта Панафидин позвъни на „Алеутска“.
— Вие ли сте, Игор Петрович? — попита Виечка.
— Не, това е неговата противоположност. Извинете, аз толкова бързах днес, че в залисията съм си оставил у вас фуражката.
— Е, отбийте се… — отговори Виечка.
Командуващият Тихоокеанския флот вицеадмирал Макаров пристигна в Порт Артур с влак на 24 февруари. Флагът на Старк още се развяваше над „Петропавловск“, а Макаров издигна своя върху крайцера „Асколд“. Не трябва да смятаме, че всички единодушно се радваха на неговото пристигане, тъй като на някои в Порт Артур изцяло им допадаше девизът на наместника „Да не се рискува!“. Но Старк предаде ескадрата и Макаров я прие.
Старк призна, че той е предвиждал катастрофата при внезапна нападение и отрано е предлагал на наместника предпазни мерки. Той показа на Макаров своя рапорт, върху който със зелен молив беше поставена резолюцията „ПРЕЖДЕВРЕМЕННО“.
— А сега от мене направиха стълб, до който всяко куче вдига крак. А пък на наместника му е много удобно да не опровергава клеветата, за да запази чист мундира си…
Макаров се стараеше преди всичко да прогони от ескадрата „казармения дух“, за да се почувствуват моряците като мореходци, а не като квартиранти на
