След евакуирането на японската колония от Владивосток последва изнасяне и от Порт Артур, което приличаше на паническо бягство. Китайската императрица Цъси убеждаваше Токио в строгия си неутралитет, но нейните бандити — хунхузи — вече разбиваха релсите на КВЖД. На 18 януари А. И. Павлов, руският посланик в Корея, извести Петербург, че в пристанището Мазанпо японците стоварват от корабите телеграфни стълбове, коне и купища ечемик. Корейският император също обяви неутралитет. Под прикритието на това фалшиво „невмешателство“ самураите завзеха всички телеграфи в Корея, прекъснаха съобщителните кабели, запазвайки само линията Сеул—Чемулпо, където се намираше нашият крайцер „Варяг“. Посланикът отправяше тревожни телеграми в Петербург и в Мукден (до наместника Алексеев). Изпращането на всяка телеграма японците потвърждаваха с квитанция, както му е редът, но телеграмите не заминаваха. Павлов извика в Сеул командира на „Варяг“.
— Всеволод Фьодорович — каза той на Рудньов, — не съм сигурен, че Петербург е информиран за нашето положение, и затова би било добре да се изпратят с дипломатическа поща в Порт Артур канонерката „Кореец“, която се намира в Чемулпо, и вашият крайцер.
— Изобщо не разбирам — отговори Рудньов — защо наместникът запрати моя „Варяг“ в Чемулпо, а „Манджурец“ и „Сивуч“ заседнаха в китайски пристанища… Не ви ли се струва, господин посланик, че тези кораби вече са обречени на гибел? В най-добрия случай ще бъдем интернирани.
— Е, до това няма да се стигне — каза Павлов. — Японците се цивилизоваха достатъчно през последните години и дори да настъпи разрив, най-напред ще последва официалното обявяване на война…
През тези дни в крайцерската бригада на Владивосток се появи нейният началник Райценщайн, подир когото мичман Житецки мъкнеше такъв натъпкан куфар, сякаш във вътрешността му се бяха побрали всички въпроси на войната и мира. Панафидин попита приятеля си:
— Какво ново, Игор?
— Дойде време за пребоядисване…
— В какъв цвят?
— Очевидно в зеленикаво-сив…
Започна спешен аврал и Владивосток наблюдаваше отдалеч с хиляди прозорци и очи как прекрасните „бели лебеди“ бързо се превръщат в сиви и строги сенки. Не беше ясно за какво е разговарял Райценщайн с командирите на крайцери, но мнозина бяха видели в ръцете му книгата на лейтенант Н. Н. Хлодовски „Тактическият опит на ескадрения бой“, току-що излязла в Петербург.
— До какво доживяхме? — гневеше се той. — И къде, дявол да го вземе, е гледала цензурата? Някакъв си лейтенант се осмелява да поучава нас, заслужилите адмирали. Каква разпуснатост…
Тези нападки срещу старшия офицер на „Рюрик“ предизвикаха недоволството на капитаните първи ранг и Трусов се застъпи за Хлодовски:
— Не разбирам причините за гнева ви, Николай Карлович, нещо повече, изводите на моя старши офицер Хлодовски се доближават до становището на адмирал Макаров. Не е ли по-добре ние, подготвяйки корабите за война, да обсъдим деловите въпроси. По-конкретно, за запасите от въглища, за изземането от крайцерите на всяка дървения…
Стеман с удоволствие съобщи на Панафидин:
— Е, Сергей Николаевич, дойде време да свалим вашето виолончело на брега като непригодно за служба на кораб.
— Но къде да го дяна? — изтръпна Панафидин. — Това е стар инструмент, безценен… Ами че това е „Гуарнери“!
Върху лицето на Стеман се четеше явно злорадство.
— Не зная, не зная — въздишаше той, уж съчувствувайки.
— Още не съм срещнал музикант, който да си признае, че инструментът му е изработен от железаря Патрикеев… Даже в одеските кръчми свирят на цигулки, правени от Страдивари!
Моряците успокоиха Панафидин, че на крайцера има много кьошенца, за които даже главният боцман не знае:
— Тъй ще го скрием, че и стражарите няма да го намерят. Ще бъде хем на топло, хем на сухо.
Сутринта на въпроса на Стеман мичманът отвърна:
— Няма го виолончелото. Макар че, казано честно, роялът в каюткомпанията ще даде повече пламък, отколкото моят нещастен „Гуарнери“…
Офицерите от „Богатир“ поведоха скучен разговор за започналото спадане курса на руската рубла. Недоумяваха:
— Нима за нашата рубла вече дават наполовина?
Със същия въпрос Панафидин посети своя братовчед.
— Уви — рече Плазовски, — става както у Салтиков-Шчедрин: още не е лошо, като дават в Европа за една рубла половинка, по-лошо ще бъде, като започнат да дават за една рубла юмрук в муцуната!…
— Изглежда, че войната е неизбежна, Даня?
— Изглежда. Даже твърде много…
Около задружната трапеза на „Рюрик“ неочаквано възникна спор. Започна го незабележимият досега мичман Шчепотиев, младши щурман. Никой не го дърпаше за езика, сам заговори, че предстоящата война с Япония, както и всяка друга война, предизвиква у него само отвращение:
— Колко велики умове от миналото са призовавали народите към мир, съгласие и равенство. А историята пет пари не дава за тези призиви, тя си върви по пътя на разбойничество, насилие и затъпяване на народите с помощта на лъжливото чувство за глупашки патриотизъм.
— Толстоизъм — избоботи Плазовски, а пенснето му проблясваше.
— Празни приказки — добави миньорът Зенилов.
— Не, изслушайте ме! — горещеше се Шчепотиев. — Излиза, че борейки се за истината, праведниците напразно са отивали на кладата, хуманистите безполезно са лежали в затворите, безсмислено и Волтер е преследван като бездомно куче по цяла Европа. Светът е останал непоправим…
Хлодовски почука с острието на ножа по звънливия край на чашата, при което птиците в клетката дружно зачуруликаха.
— Господин Шчепотиев — каза той сухо на щурмана, — съгласен съм, че войната винаги е била противна на човешката натура, но патриотизмът никога не й е бил противен. Това първо. А ето и второто: ние носим мундири не за да бърборим за философската природа на войната. След като сме положили клетва, сме задължени да я изпълним, колкото и да ни е трудно това.
— Но защо? — възмущаваше се Шчепотиев. — Защо ние, военните, сме длъжни с кръвта си да плащаме за безсилието на дипломатите, които отдавна са оглупели и вече се тресат от старческо безсилие?
Хлодовски неочаквано рязко прекъсна този спор:
— Моля мичман Шчепотиев да се оттегли в каютата си…
Край утихналата маса се изправи механикът на крайцера Юрий Маркович, син на народоволец и внук на писателката Марко Вовчок:
— Господа! За военните винаги ще си остане насъщен коварният въпрос: „За какво живеем?“ Нас прекрасно ни обличат, отлично ни хранят, отдават ни почести… За какво? С какво сме заслужили подобно разточителство от държавата, която, за да плати нашите прищевки, е пребъркала джобовете на поданиците си? Живеем (и живеем по-добре от народа) вероятно само заради единствения миг… Да, единствен. В часа на съдбоносната битка сме длъжни да се разплатим с Русия заради всичките неща, приятни за нашето честолюбие и удоволствие. Именно по време на боя сме длъжни да отдадем на родината себе си — до последна капка крьв. И даже последната глътка солена вода, която що сложи край на нашия живот, трябва да приемем от съдбата като свето причастие.
Всички се съгласиха с това и Хлодовски нареди да се поднесе шампанско.
На следващия ден във Владивосток беше въведено военно положение, което по волята на съдбата съвпадна с разгулната сирница. Градът вече предчувствуваше, че всеки момент ще се разрази нещо страшно. Патрулите обхождаха тъмните улички, проверявайки затворени ли са всички заведения. Замъкваха пияните в участъците, където ги биеха, без много да му мислят и без излишни разговори. Жителите на града с необичайна нервност наблюдаваха от брега как ледоразбивачът „Надьожний“ се движи на зигзаг през рейда, трошейки ледените пластове между бордовете на крайцерите.
— Сам бих хвърлил зад борда виолончелото си — изведнъж сподели Панафидин, — само да зная как ще завърши всичко това и какво мисли сега адмирал Того в своето Сасебо!
Сасебо! Огромното знаме на японския флагман плющеше над палубата на броненосеца „Миказа“, който бе нагазил дълбоко във водата на пристанището, натежал от многото хиляди тонове, претоварен с най-ново въоръжение. В адмиралския салон мирно гугукаха две пъдпъдъчета… Хейхатиро Того каза:
— Най-много се страхувах, че руснаците може да преместят ескадрата на Старк от Порт Артур във Владивосток. Тогава целият руски флот щеше да се окаже в една база и нашата борба с него би станала твърде опасна. Но сега, щом това не стана, инициативата е изцяло в мои ръце, а броненосците на Старк и крайцерите на Райценщайн са разделени едновременно от две морета — Японско и Жълто. Молих боговете именно за това и боговете ме чуха!
Сасебо е главното леговище на самурайския флот, малко по на север от град Нагасаки. Оттук, от Сасебо, ескадрите на Того можеха в едно и също време да започват стратегическо разгръщане по целия морски театър, прониквайки в Жълто море към укрепленията на Порт Артур и в Японско море — на пътищата към Владивосток. Близо до Сасебо, между бреговете на Япония и Корея, съвсем се губеше малко известният остров Цушима, а по-нагоре от него, на север, океанът издигаше над водата скалите на мрачния Дажелет (или още — Мацушима). Това е само скучна география, но тя изисква от читателя внимание и даже използуването на карта…
Того беше висок на ръст, поприведен, мрежа от ситни бръчки покриваше лицето му още от младини, както това става с древен порцелан. Английските вестници предварително правеха от него герой. Лондон осведомяваше читателите си, че адмирал Того — като всички велики люде — лесно понася самотата, способен е да прекарва съвсем без хора, като цели денонощия не напуска каютата на своя броненосец. От брега се носеше песента на японски жени, които товареха въглища в корабните бункери. Големи сиви плъхове, които се бяха промъкнали на корабите, сега като обезумели се мятаха по траповете, душейки дълбоките пролуки на най-близките до дъното отсеци, приличащи на мазета в гигантски здания. Корабните склянки по цялата ескадра удариха тягостна полунощ…
На 23 януари микадо уведоми адмирала за началото на войната с Русия. След като беше препрочел заповедта на императора, Того замислено хранеше пъдпъдъците. Доложиха му за пристигането на флагманите.
— Нека влязат — каза той, като ръсеше зърна на птиците…
В салона влязоха с поклон флагманите и командирите на броненосци. Сабите им глухо звъннаха. Твърди мустаци стърчаха върху лицата, изкривени от гримасите на вежливи усмивки.
— По милостта на небесата и боговете… слушайте заповедта…
Докато слушаха императорската заповед, чуваха как в галюните6 за командирския състав трюмните машинисти
