„Алеутска“ е най-хубавата улица на Владивосток след „Светланска“. На нея има магазини за стари вещи, кантори на нотариуси и адвокати, продават се дамски тоалети и ароматна източна парфюмерия. Тук наемат квартири чуждестранни консули, любители на клюки и гастролиращи донжуановци с грамадни шапки, които пък имат голяма слабост към чуждите пари. А ако се пошляеш малко по-нататък, ще видиш на витрината прекрасен ковчег, целият покрит с привлекателни завъртулки, подобен на празнична торта със захаросани плодове. При вида на това съвършенство пътникът неволно се натъжава заради блаженството на мъртвите и бедността на живите. Ковчегът е поставен под табелата „Одеска кантора за погребални процесии“. С какво нахалство одесчани са се изхитрили да направят свой монопол изпращането на владивостокските покойници на оня свят, може да се разбере не тук, а при кон-тетата на „Дерибасовска“…
В богаташкия дом на „Алеутска“ господа Парчев-ски държаха втория етаж. На входа висеше табела с голям надпис „Д-ръ Ф. О. Парчевски“, по-долу с дребни букви: „Женски болести, запазва се тайната на визитата“, а в най-долния край на дъската съвсем невзрачно: „Заплащане по споразумение.“ Наивният мичман Панафидин не се сети веднага, че Парчевски са забогатели от нещастията, които понякога се случват на жените…
Както и да е! Той бе погълнат от предстоящия концерт.
Съботен ден в града беше трудно да се хване свободен файтонджия и затова още от пристанището мъкнеше сам виолончелото. На завоя някакво чевръсто старче го попита:
— Случайно да го продавате? Мога да го купя.
— Не, не го продавам. Самият аз свиря… Утешаваше го лъчезарната мисъл, че в квартета на Бокерини има едно място, където на виолончелото е отредена солова партия, и се надяваше да изплаче върху струните такова страстно пицикато, което не може да не бъде оценено от прекрасната дъщеря на гинеколога. Може би точно днес тя ще му каже най-сетне: „Толкова съм ви благодарна. Защо идвате само в събота?“ Вратата пред мичмана бе отворена от самата нея и по бързината, с която стъпките й откликнаха на неговото позвъняване, всеки опитен мъж веднага би се досетил, че Вия очаква някого.
— О, вие ли сте… — проточи тя разочаровано и веднага, обръщайки се към вътрешността на жилището, извика: — Татко, пак е за тебе! Дошъл е още един свирач…
Думата „свирач“ хвърли мичмана в бездната на отчаянието, но той още не губеше надежда за своето пицикато. А за да отиде в „абажурната“, където се събираха любителите на музиката, му предстоеше да мине през един обширен салон, зает от външни хора. Изглежда, тук ги привличаше не музиката, а само насъщният въпрос за зестрата на Виечка Парчевска. Появата на мичмана с огромния калъф на неговото „Гуарнери“ предизвика всеобщо оживление сред кандидатите за женитба.
— Все пак — разприказваха се те, — ако бог накаже някого с музикален талант, по-добре е да свири на флейта… тя е по-лека!
Страдайки от унижението, Серьожа се промъкна в „абажурната“:
— Добър вечер, дами и господа. Не съм ли закъснял?
Домашно-семейното музициране тогава беше на мода, но самият господин Парчевски очевидно очакваше от музиката на Вивалди и Бокерини други резултати. Панафидин влезе в момента, когато пощенският чиновник Гусев, отдавнашен жител на Владивосток, разказваше на капитан първи ранг Трусов:
— Сигурно тук и ще умра: Ами че аз съм напуснал толкова отдавна Петербург, когато водопроводът в столицата още нямаше филтри и пролетно време по тръбите изпомпваха направо в кухнята пресни рибки от Нева. Излизат в мивката — скок-подскок, хващай и направо в тигана! А тук, във Владивосток, ей с тези ръце пет кладенеца съм изкопал. Пет кладенеца и два гроба за жените си. Ето моята последна утеха в живота! — И старецът нежно гледаше ожулените страни на калпавата цигулчица, купена евтино на пазара…
Полковник Сергеев, служещ в интендантството, напътствуваше строго Панафидин да не обърка такта:
— А след моя лък идва вашето пицикато…
Сред слушателите беше жената на капитан първи ранг Трусов, която наблюдаваше Панафидин с майчинска жал:
— Гледам ви, а мисля за сина си. Много си приличате. Той също е мичман… на броненосците в Порт Артур. Само да няма война — довърши с въздишка же-ната.
Виолончелото е най-близо до звука на човешкия глас и на Панафидин му се струваше, че днес с музиката ще изрази всичко, което не може да каже с думи. Мичманът намери опора за „иглата“ на инструмента, за раз-движване на ръката прекара лъка през целия музикален гриф. Лошото е, че Виечка не е наблизо. От съседните стаи се носеше бодрият мощен кикот на кавалерите и се чуваше нейното, ангелско гласче.
Изпълнителите поставиха нотите си върху неустойчивите пултове. Интендантът с мрачно изражение из-пълни бодро интермецо, като го прекъсна рязко и почти злодейски се вторачи в стария бедняк Гусев, който подхвана прекъснатата мелодия, поведе я надалеч след своята горчива орисия — задушевно, чисто и свято.
Концертът започна. Панафидин, цял в предчувствие на триумфа си, движеше пръсти, като ги подготвяше за емоционалните напрегнатости на струните.
И тогава откъм стълбата се раздаде позвъняване: чуха се токчетата на Вия и от антрето долетя познат глас.
— Какво съм виновен, че не можах да хвана файтонджия?
(„Гласът на мичман Житецки… и той е тук. О, боже!“)
Виолата на интенданта Сергеев вече свиреше нежна кантилена. А през вратата се намесваше увереното тенорче на Житецки:
— Нас, господа, не са ни подготвяли за мир! Кога друг път, ако не на война, ние, младите офицери, ще можем да правим кариера?…
Това изкара от търпение Трусов, който направи бележка:
— Житецки, хората не са се събрали тук заради вас… по-тихо!
Чувството на злоба, породена от ревност (и даже завист), опустошаваше душата му и Панафидин дори не забеляза кога замлъкна виолата в ръцете на интенданта, а Гусев го смушка в лакътя:
— Къде е вашето пицикато, мичман? Проспахте ли го?
Сергеев беше готов да го изяде за грешката:
— Не може така да се отнасяте към сериозната класика! И ако се събираме тук веднъж в седмицата, то съвсем не е за да лапа мухи господин мичманът…
Трусов, опрял ръце върху дръжката на сабята си, седеше спокойно:
— Е, хайде. Случва се. Може и да се повтори… не е ли така?
Как да е, довършиха концерта на Бокерини и Франц Осипович Парчевски, явно радвайки се на паузата, започна да ръкопляска:
— Дами и господа, моля, моля, моля… Да хапнем каквото бог дал. Виечка! — извика дъщеря си. — Къде са твоите кавалери? Господа, господа — призоваваше той, — каня всички на масата…
Като мина покрай оклюмания от срам Панафидин, мичман Игор Житецки, явно тържествувайки, заведе в гостната очарователната Вия, която даже не погледна към „свирача“ от бащиния й квартет. Сергей Николаевич щракна ключалките на калъфа и си тръгна. За щастие точно в този момент откъм улица „Державинска“ завиваше свободен файтонджия и мичманът метна върху седалката своя скъпоценен „Гуарнери“.
— Карай бързо! Право на пристанището. Петачета не жалим…
Неочаквано на един от завоите някакъв стражар с шапка спря файтона, козирувайки на офицера:
— Извинявайте, там на „Милионка“ един ваш матрос се бие.
— Защо мой? Малко ли са по света матросите?
— От крайцерите е, ваше благородие. По лентичката се познава. Всичките натръшкал, сегинка там нашите дрипли го успокояват…
На Панафидин хич не му се искаше да се заплита в тази история. Още повече че кварталите на „Милионка“ бяха прочути с тайните си свърталища за пушене на опиум. Там винаги имаше всякаква сбирщина, включително и избягали каторжници с ножове в кончовете.
— Хайде — каза той, като нареди на файтонджията да обърне. — Ей сега да укротя този глупак, и ще продължим…
Под невзрачния газен фенер стоеше приличащ на бик матрос с разпокъсан бушлат4. Върху ръцете му, сякаш върху клоните на могъщо дърво, висяха едновременно по две-три проститутки от пристанището и когато матросът размахваше едрите си ръчища, краката на жените се носеха във въздуха като върху лудешка въртележка. Около тази въртележка тичаше стара плешива японка, като подвикваше само една неразбираема дума:
— Никорай, никорай, никорай, никорай, никорай… Без да бърза, Панафидин отиде при матроса:
— Ти си пиян! Заминавай веднага на кораба си!
Като грамада матросът се наведе над мичмана:
— А ти, гнидо, не искаш ли праскова?
Юмручният удар заслепи Панафидин и той, паднал по гръб, цял сажен още се плъзгаше върху разперените си лакти.
— Мерзавец — каза той на матроса и като взе от земята баретата му, прочете надписа със златни букви „Рюрик“. — Къде ще ми избягаш сега, мръсник долен? Помня мутрата ти…
Чак в каютата на „Богатир“, след като се беше успокоил, мичманът съобрази, че японците не могат да изговорят буквата „л“, от което му стана ясно, че зад тайнствената дума „никорай“ се крие матрос с името Николай… А пък фамилията не е трудно да се разбере.
— Нека да потича из Сахалин с количка, и тогава ще поумнее.
Служейки като вахтен офицер, мичман Панафидин се водеше младши щурман на крайцер. Веднага след закуската Стеман поиска да го види в разкошния си салон.
— Приятна новина — съобщи той неочаквано радушно. — Обявяват „горещо“ положение за нашата бригада крайцери. От днес сме приравнени към екипажи от бойна кампания.
Мичманът се съгласи, че новината е приятна:
— Но зад добавката към заплатата не се ли крие военна заплаха от страна на Токио?
— Възможно е — кимна Стеман. — Като изхождам от тази заплаха, ви моля, любезни Сергей Николаевич, да проверите таблиците за девиацията на
