магнитните компаси на мостиците на крайцера.
— Ще бъде изпълнено, Александър Фьодорович.
— Имам още един въпрос…
— Слушам.
— Каква е тази синина под окото ви? Само да не ми кажете, че както сте свирели на виолончелото, без да искате, сте си уцелили окото с лъка.
Панафидин вече се беше успокоил от историята на „Милионка“, озлоблението към матроса се разсея, а и съвсем не му се искаше да изглежда в очите на командира пребит глупак. Но Стеман се оказа упорит при разпита:
— Значи това е бил матрос от „Рюрик“?
— Ако се съди по лентичката на баретата…
— Бихте ли го познали сред останалите?
— Вероятно. Като върлина е и се помни…
— Сега ще отидете на крайцера „Рюрик“ и ще намерите оня матрос, който ви е обидил… Евгений Александрович Трусов бе така любезен и се съгласи да обяви на крайцера си „Голям сбор“, за да бъде налице целият екипаж…
Панафидин беше изумен от това решение:
— Може ли да не правим това? Уверявам ви, на мене като офицер не ми прилича ролята на полицейски детектив. С издирването на своя оскърбител ще изпадна в унизително положение.
От океана духаше леден вятър, който дръзко усукваше лентите на баретите около здравите моряшки вратове. Изпънатите редици бяха застанали неподвижно надлъж край бордовете, наглед еднакви, като монети с равна стойност, но в действителност различни — женени и ергени, плахи и смели, пиещи и трезвеници, скромни и нахални, добри и лоши, но по един и същ начин събрани в юмрук, чието название е гордо и прекрасно — екипаж… Явно срамувайки се, Панафидин обходи редицата покрай левия борд, но не откри търсения матрос. Позна го веднага сред редиците от десния борд, при комендорите5 от втори оръдеен каземат.
— Ей, ти! Гадина! Името! — заповяда му мичманът.
— Николай.
— Фамилията?
— Шаламов.
— Той ли е? — попита Хлодовски…
Панафидин погледна пак към Шаламов, чието лице беше посивяло като пред разстрел. Какво го очакваше сега? Затвор? Каторга? Сахалин? Количката?…
Тишина. Ах, каква тишина…
— Не, това не е той — каза Панафидин, като отмести поглед от Хлодовски. — Онзи сякаш изглеждаше иначе.
Най-проницателен от всички се оказа йеромонах Алексей Конечников. Якутът отведе в каютата си Панафидин и каза:
— Чудя се как другите не се досетиха. Ясно е, разбира се, че виновен за този „Голям сбор“ е комендорът Николай Шаламов. Несъмнено вие, мичман, постъпихте християнски.
— Стана ми жал — обясни Панафидин. — Изведнъж си представих, че някъде в края на гората догнива старо селце, където живее самотна майка и чака сина благодетел. Чака, а не ще го дочака… И реших: защо да му развалям живота на човека?…
Зад обшивката на крайцера вече беше започнал да пращи образуващият се лед, от което се получаваше неприятното усещане, сякаш дявол стърже с шкурка желязото на корпуса. През деня на 4 януари 1904 година вахтените сигналчици съобщиха на екипажите от бригадата:
— На брега става нещо… Ах, как гори!
— Какво има? Да не е пожар?
— Гори… театърът. С всичките му такъми! Панафидин веднага си спомни за Нинина-Петипа, която след пожара в театъра на Чикаго рязко бе засилила противопожарната си бдителност. Пожарът бе започнал в разгара на сутрешните репетиции, а по обед от театъра бяха останали само черни стени. Владивосток понесе загуби за 100 000 рубли. Жителите на града и моряците от бригадата събираха помощ, за да не тръгнат актьорите на просия. Ама че зима!
Бригадата крайцери бавно се сковаваше в жестоката ризница на плътния лед и капитан първи ранг Стеман каза:
— Ей заради този лед, да бъде проклет дано, направиха Порт Артур главна база на Тихоокеанския флот, а Владивосток само помощна и за да обединим усилията си, не можем да избегнем проливите край Цушима, където отдавна стърчат жълтите зъби на адмирал Хейхатиро Того.
— И кой е автор на това соломоновско решение?
— Сочи се „Негово Квантунско Величество“ далекоизточният наместник адмирал Евгений Иванович Алексеев.
— Господа, но адмирал Скридлов беше против такова неразумно „разфасоване“ на флота в две отдалечени бази.
— Е, какво е Скридлов? Алексеев е извънбрачен син на император Александър II и само се опитай да спориш с него…
Върху железопътните линии пресипнало и тревожно пухтяха локомотивите, сякаш ужасени от далечния път, който ги чака — отвъд сибирските лесове, отвъд Байкал, преминат върху сал. В самото навечерие на Коледа майчица Русия, сякаш хвърляйки ръкавица на съдбата си, НЕ отмени уволнението на отслужилите набори. През януари гарата беше запълнена със сиви шинели от квантунските батальони и с черни бушлати от Сибирската флотилия. Воините от запаса още не знаеха, че влаковете, които ги откарват към родните градове и села, скоро ще се понесат назад, а те ще пътуват обратно, мобилизирани отново. Но сега черните парцалчета, зашити — като траур! — върху пагоните, бяха за тях гаранция за мнимата свобода, когато никакъв офицер вече няма право да ги командува „Мирно!“. Заминаващите в запас седяха върху тесните пейки на гарата, подавайки един на друг бутилките с водка, подофицерите размазваха с грапави пръсти червен хайвер върху коматчета хляб, а други разтягаха с все сила хармониките:
Прощавай, столице, потеглям надалече.
Длъжник на всички бях — простих им вече…
По коридорите и аудиториите на института цареше необичайна блъсканица, армейските офицери разпитваха флотските:
— Нима на вас нищо не ви казват? Чудно нещо. При нас вече поискаха списъците на семействата за евакуация, раздават ни пътни пари.
— Във флота засега е спокойно. Навсякъде лед, лед, лед… Защо да се вълнуваме? Японският консул Каваками още не е дал зор.
— Какво е консулът? Кучешко лайно…
Пътечките се заличиха и пързалките бяха развалени, когато японските параходи влязоха в залива Златния Рог, а консулът Каваками изведнъж престана да се усмихва на руските офицери. Японската колония във Владивосток наброяваше около пет хиляди души. Не се знае колко от тях са били шпиони, но за бръснарите се беше създало определено мнение: „Сигурно са ни подстригвали, бръснали и пръскали с одеколон точно според инструкциите на японския Генерален щаб.“ Но да се мисли, че всички японци са били шпиони, би било погрешно. Мнозина от тях, честни труженици, бяха намерили в Русия такъв живот и такова благополучие, за каквито не са могли и да мечтаят в родината си. Японците се занимаваха с полиране на стъкла, варяха бира, правеха играчки, приготвяха сладкиши, масажираха болните, обучаваха по гимнастика, умело и честно търгуваха. И накрая, за японските момичета… В родината недоимъкът ги принуждаваше да отиват във фабриките или публичните домове, а във Владивосток ги ценяха високо, доверяваха им възпитанието на малките деца. Почти във всички руски семейства имаше бавачка японка, която, всеотдайна, деловита и чистоплътна, ставаше като член на руското семейство.
— Корабите не могат да чакат — нареждаше консулът. — Приключвайте с работите си, всички трябва да заминат спешно вкъщи…
На рейда се появи грамадният английски транспорт „Африди“, за да ликвидира отведнъж японската колония във Владивосток. Японците на безценица прехвърляха канторите и магазините си на китайски тръговци, бързаха да разпродадат имуществото си. Скоро улиците се задръстиха — тротоарите бяха затрупани с вещи, които съблазняваха минувачите с уникално ниските си цени. Гарнитура от виенска мебел се продаваше за 10 рубли, часовник — за три. Разхождайки се из града, Панафидин беше учуден, че руските хора не купуваха нищо от японците. Направи му впечатление един работник от доковете, който беше с жена си. Двамата разпитаха за цената на столовете, огледаха шкафа, жената прехвърли разните украшения и… се отдръпнаха настрани, без да купят нещо. Работникът каза:
— Не ни трябва печалба от чуждата беда. Те също с труда си са го събирали. Защо сега аз да ги ограбвам?
„Африди“ надаваше продължителен вой със сирената, призовавайки пътниците да се качват. Владивосток никога не бе виждал такива покъртителни сцени, както през тези дни. На пристанището бе пълно с руси! Всички съжаляваха японците, пъхаха им в ръцете вързопчета с храна, подаряваха им чайници, молеха ги да пишат… А японските бавачки не можеха да се откъснат от руските дечица, станали за тях като свои. Чуваха се истерични ридания, децата се вкопчваха в своите „леля Дзио“ и „мама Оку“. В този момент Каваками показа самурайския си лик. Стана ясно, че той предварително беше осигурил своя „полиция“, която безжалостно разделяше японските жени от руските семейства. Една съвсем младичка японка с писък се отскубна от тях, скочи върху крайбрежния лед, изтича до една изпускаща пара разтопена дупка и…
— Вечна й памет! — прекръстиха се русите.
Сякаш тържествувайки от победата, британският „Африди“ отново нададе погребален вой и този неприятен звук се сля с отчаяните писъци на локомотивите, които напускаха Владивосток, отвеждайки по домовете им уволнените.
По-късният анализ на обстановката, направен от съветски специалисти, показа, че положението на руския Далекоизточен флот не е било безнадеждно. За успешното противопоставяне срещу ескадрите на адмирал Того е било нужно стратегически вярно да се дислоцират корабите. Трябвало е да се съберат във Владивосток най-силните крайцери, като се подсилят с бързоходни броненосци, а в отбраната на Порт Артур да се оставят само остарели кораби с малка скорост. В такъв случай най-действената, най-маневрената част на флота нямаше да бъде откъсната от главната база на метрополията, щеше да придобие бойна активност, каквато не можеха да осигурят само четирите крайцера от бригадата на Райценщайн. Тактическата полза от войната на крайцерите би могла да изиграе важна роля в общата стратегия на цялата война…
Отново и отново в бригадата споменаваха Макаров:
— Степан Осипич, господа, не разчита твърде на броненосците, смятайки, че с крайцерите борбата в морето може да се спечели по-бързо и по-лесно, отколкото с тези скъпоструващи ютии…
