— А пък Шчепотиев… право в устата! Само мозък се разхвърча…
На 30 януари адмирал Алексеев събра в Мукден важно съвещание. Огромни китайски паравани, изрисувани с жерави и тигри, предпазваха наместника от нетърпимата горещина на пламтящите камини. Понякога той ставаше, сякаш между другото приближаваше до билярда и след като забиеше топката в лузата, отново се връщаше на масата, покрита с плоча от зелен нефрит. Вчера заградителят „Енисей“ се бе натъкнал на мини и затова флагманите разсъждаваха за минната опасност. Началник-щабът на портартурската ескадра контраадмирал Вилхелм Карлович Витгефт говореше съвсем тихо, като че ли в двореца на наместника лежеше непогребан покойник. „Негово Квантунско Величество“ каза, че сега на най-висшите етажи на великата империя се решава въпросът за подмяната на Оскар Викторович Старк (който вероятно изпълняваше сега ролята на този „покойник“):
— Няма никакво съмнение, че за началник на ескадрата в Порт Артур ще бъде назначен Степан Осипович Макаров…
В този момент Витгефт изпита голямо облекчение:
— Слава богу — прекръсти се той, — толкова се боях да приемам ескадрата от Оскар Викторович… Ами какъв флотоводец съм аз?
На 4 февруари адмирал Макаров спешно замина за Далечния изток. Военният министър Куропаткин беше назначен за командуващ Манджурската армия. При срещата с адмирал Зиновий Рожественски, който беше готов да състави на Балтика Втора тихоокеанска ескадра, Куропаткин радостно разцелува адмирала:
— Зиновий Петрович, до скоро виждане… в Токио!
Преди заминаването на фронта Куропаткин събира икони от населението. Неговият дневник от тези дни е осеян с такива изрази: „Отслужих обедна литургия… поклоних се пред мощите… донесоха ми свята икона… много плакахме…“ Не обвинявам Куропаткин заради религиозността, защото вярата в бога е лична работа на всеки човек, но докато Макаров превозва в своя ешелон питерски работници за ремонта на корабите в Порт Артур, Куропаткин кара към бойните полета вагони с икони, за да ги раздава на войниците. И не случайно генерал Драгомиров, известен с остроумието си, го изпраща на война с пословичните думи: „Суворов е спечелил слава под куршумите, а Куропаткин иска да влезе в безсмъртието под икони… и пак за слава богу!“
Пътувайки през размирената от войната Русия, преминавайки през Сибир с ешелони запасняци, Куропаткин често излиза от вагона пред народа, възкликвайки:
— Смърт или победа! Но главното сега е търпение, търпение, и още веднъж търпение… В това е главният залог за победата.
Нелегални листовки със стихове отрупват Русия:
В разгара на тези размествания на висшето началство владивостокските крайцери извършиха втори поход — към бреговете на Корея, където претършуваха с голямо старание всички заливи и заливчета в търсене на японски кораби с войска, но не откриха нищо.
Връщаха се обезкуражени във Владивосток.
— Че къде ли е Того? — гадаеха на всеки мостик. — Къде е Камимура с неговите крайцери? Скитаме по морето като в гробище…
Флагманският крайцер „Идзумо“ хвърли котва в залива Такешики на остров Цушима. Контраадмирал Гиконойя Камимура посрещна при трапа с почести английския журналист Сепинг Райт, като му каза, че се радва да види на своя територия първия кореспондент от Европа, допуснат на корабите на микадо.
Сепинг Райт вдигна над главата си каскета:
— Първия и, опасявам се, единствен? — каза той подигравателно.
— Възможно е само на вас да е оказана тази чест — съгласи се Камимура. — Но от нашите добри приятели синовете на Ямато нямат тайни. Между нас има немалко общи неща… ако щете, географски! Както вашата Англия виси над Европа като някакво добавено парче, отделена от нея чрез водата, така и нашата Япония се е откъснала от Азия и като приказна птица се рее над океана.
Вътре в крайцера „Идзумо“ монотонно църкаха щурчета, които живееха в миниатюрни бамбукови клетчици. В кубриците беше и топло, и чисто. Матросите бяха насядали върху ракли, в ръцете им проблясваха игли за плетене, а един унтерофицер им четеше на глас старинен роман за подвизите на седем благородни самураи.
Салонът на Камимура порази Райт с почти бедняшката си простота. Върху кръгла маса, покрита с евтина мушама, в едно каче се виждаше кедър джудже, за който изчисляваха, че е на 487 години.
Самият Камимура тогава беше на 54.
Райт беше добре осведомен за положението в Порт Артур, защото светлините от миноноските на Старк блуждаеха нощем близо до Уейхайуей. Той направо попита Камимура притежава ли достатъчно информация за руските крайцери от Владивосток:
— Нали те винаги могат да се изплъзнат от вашето внимание към Сахалин или даже… даже към Камчатка!
Камимура заведе Райт до аквариума, в който от времето на Китайско-японската война се подвизаваше печелийска змиорка в състояние на дълбока меланхолия, свойствена на всички военнопленници. Но достатъчно бе адмиралът да включи силно осветление, и змиорката в миг се преобразяваше. Изоставила хроничната депресия, тя изведнъж подобно на пумпал започна като свредел да се заравя в дъното на аквариума.
Мярна се тлъстата й опашка и змиорката изчезна.
— Виждате ли? — усмихна се вежливо Камимура. — Както тази змиорка, руските крайцери скоро ще бъдат принудени да се крият от страшно силната светлина на моите прожектори. За тях Владивосток ще стане също такъв малък и тесен аквариум, в който ще оплакват тъжната си съдба…
Сепинг Райт остана недоволен от този разговор:
— Разбира се, на лондонската публика ще й бъде интересно да чете за матросите, които плетат чорапи, с удоволствие ще прочете описанието на вашия кедър и на тази забавна змиорка. Но би било желателно да се знае какви са тактическите задачи на ескадрата от вашите броненосни крайцери? Вие командувате най-оперативната група.
— О, да! Оказана ми е велика чест…
Как ли не подпитваше Райт, но Камимура нищо повече не му каза (японците умееха да пазят тайните си). Скоро адмирал Того пожела да види Камимура на своя флагмански броненосец.
— Руските крайцери — каза той — отново са се измъкнали от ледовете на Владивосток. Наскоро са се навъртали около Гензан, откъдето нашите станции са чули разговорите им по радиотелеграфа. Периметърът на техните апарати „Дюкрете“ не надминава 30 километра чуваемост… Моля ви да се запознаете с последната директива на нашата Главна квартира. Четете!
Камимура изучи указанието на Токио: „Да се предприемат незабавно решителни действия срещу Владивосток, като се изпрати там част от флота за видимо сплашване на неприятеля, възползувайки се от това, че портартурската ескадра още в първия бой е понесла тежки повреди.“ Того започна да храни пъдпъдъците.
— Желателно е да чуя какво ще кажете.
— Мисля, че моите седем броненосни крайцера ще бъдат предостатъчни, за да се хвърлят в ужас жителите на Владивосток, след което руските крайцери вече не ще се осмелят да излизат в морето по-далеч от остров Асколд.
От палубата на „Миказа“ оркестърът изсвири старата английска мелодия: „В онез далечни дни, когато всичко беше друго, се срещахме с теб на полянката…“ Със спокоен глас Того съобщи за назначаването на Макаров и Куропаткин.
— Едва ли Макаров ще успее да поправи всичко, разрушено от нас преди идването му. Блокирането на Порт Артур от мене няма да му позволи да изведе ескадрата за бой с моята… Сега — продължи Того — цяла Европа и даже Америка с трепет отправят взор към Япония, докато цяла Япония наблюдава моите усилия край стените на Порт Артур, а аз ще гледам, към вас… да! От активността на вашите крайцери за-висят много неща. Разбирам, че понякога и опитната маймуна пада от дървото. Но задачите на войната изискват от вас солиден успех с международен резонанс, за да се окаже Владивосток в същата обсада, в каквато държа Порт Артур.
Сбогувайки се, Камимура обеща на Того:
— Аз не съм онази маймуна, която пада от дървото…
На японските крайцери матросите разучаваха нова песен:
