Куропаткин слагаше тези нотации настрани.
— Аз имам по-трезв поглед за нещата! — казваше той. — Не смятам, че трябва да се държим за Порт Артур. Спомнете си как Кутузов на известния съвет във Фили също се е придържал към това, че може да се предаде Москва на французите. Тогава са го порицали. А кой се оказа прав? Кутузов… Така и аз подобно на гениалния Кутузов имам съвсем трезв поглед върху нещата! Навил си бе на пръста този „трезв“ поглед. Куропаткин малко го бе грижа за съдбата на Порт Артур, а всичките му дискусии с наместника не водеха до нищо. Алексеев казваше:
— Аз не съм сведущ в армейските работи, а Куро-паткин разбира от флот, колкото свиня от портокали. Когато започнем спор, при нас се получава като в онзи анекдот, където един слепец по рождение се любува на танца на паралитик…
След боевете при Тюренчен, когато Куроки разби генерал Засулич, Куропаткин продължаваше да твърди, че положението на Порт Артур още не е станало критично. Но даже и за глупаците бе ясно, че Того държи ескадрата близо до Далний не за да се любува на квантунския пейзаж, а пехотата, натоварена на неговите кораби, не е за туризъм. Алексеев с кожата си усети онова, което Куропаткин съвсем не искаше да разбере… На 22 април той извика Витгефт:
— Вилхелм Карлович, можете да вдигате своя флаг. А аз свалям своя и се пръждосвам… в Мукден! До пристигането на адмирал Скридлов ви назначавам да командувате ескадрата на Порт Артур. За комендант ще остане Стесел…
Той замина толкова набързо, че даже остави в Порт Артур своята челяд. На следващия ден японците спуснаха десанти в пристанището Бицзиво, на подстъпите към Далний, а Далний е съвсем близо до Порт Артур. Сега на самураите им оставаше да направят един скок и линията КВЖД, свързваща Порт Артур с Русия, щеше да бъде разсечена. Алексеев офейка навреме: по вагоните на санитарния влак, пътуващ под знамето на Червения кръст, вече тракаха куршуми, доубивайки ранените, децата, и жените. Цели четири дни японците не прекъсваха правителствената линия, слушайки препирните на Витгефт с наместника. На 26 април никому неизвестният Спиридонов в компанията на двама руски писатели — Дмитрий Янчевецки и Василий Немирович-Данченко — се зае да достави в Порт Артур грамаден ешелон с боеприпаси. Смелчаците се качиха в локомотива и се втурнаха напред, газейки японците по релсите. Писателите се бяха заклели, че ще взривят целия ешелон и ще загинат, ако ги спрат… Но ешелонът пристигна!
Витгефт свика съвещание, навярно даже не забелязвайки, че председателското място се падна на Стесел. Случило се бе онова, от което като от огън се страхуваше Макаров — армията стъпваше на врата на ескадрата. В преамбюла на протокола се отразиха пораженческите намерения на Стесел — уж флотът вече бил неспособен за активни действия, затова би било по-добре, ако той предаде бойните средства от корабите на командуването на гарнизона…
Впрочем на мене, автора, още не ми се е наложило излишно да драматизирам обстановката, да я показвам като пълно отчаяние, прекъсвано от скърцането със зъби на патриотите. Съвсем не! Хората се сражават, твърдо понасят несполуките, вярват в по-доброто. В Порт Артур не изпитват глад — брашното, конското месо, водката, чаят, захарта не се свършват до края на обсадата. В ресторант „Палермо“ като река се лее шампанското… Има хумор и любов, проблясват мигове на голямо човешко щастие. Има всичко. Хората живеят и вярват:
— Тази глупост с обсадата няма да се проточи! Или Куропаткин ще ни избави, или Зиновий Рожественски ще доведе ескадрата от Балтика и ще раздруса Того, както господ костенурката…
На 1 май контраадмирал Йесен докладва на наместника в Мукден, че генералният фарватер край Владивосток е прочистен от мините и неговите крайцери отново са готови да се измъкнат на стратегически простор. В същия този ден от Порт Артур излиза заградителят „Амур“, като засипва подходите към крепостта с мини. От този момент започват най-страшните, най-черните дни за Того и неговия флот.
Когато в залива Кер край Далний един след друг от руските мини се взривиха отначало миноносец № 48, а след това авизото12 „Миако“, нищо не трепна в душата на Хейхатиро Того — войната си е война и загубите са неизбежни… Но на 2 май руска мина, поставена от „Амур“, разпра корема на броненосеца „Яшима“. В облаци пара той още пълзя по инерция, докато тази инерция не го завлече до втора мина, преградите се спукаха — и край! Друг броненосец — „Хацусе“ — повтори точно маньовъра на „Яшима“, натъквайки се на две мини. Той се задържа над водата 50 секунди, 500 души загинаха веднага. Наблюдателите от Златната планина и от Електрическата скала видяха тези страшно силни взривове, даже фотографираха моменти от агонията на враговете, и в Порт Артур дълго викаха „Ура“ за своите храбри миньори.
— Отмъстихме все пак за Макаров! — казваха артурци. — Сега ще излезем с ескадрата в морето — на бой…
Но предпазливият Витгефт издигна сигнал:
— Разрешавам на екипажите отпуска на брега… Японската преса, обикновено бъбрива, този път мълчеше (в Япония дълго време не знаеха за съдбата на загиналите кораби). Того вероятно би преживял тези загуби като закономерни в хода на голямата война. Но в същия този черен за него ден броненосният крайцер „Касуга“ се вряза в крайцера „Йосино“, който се преобърна с кила нагоре с такава лекота, сякаш бе празна консервена кутия. Морето, винаги безжалостно към хората, алчно прибра в дълбините си още 300 души. Пострада и самият „Касуга“: с усилия го замъкнаха в Сасебо на ремонт. Того се замисли: „Надявам се, че това беше последната жертва!“
Но тогава заседна на камъни куриерският „Тацута“, на който адмирал Насиба бързаше да види своето началство. На следващия ден времето бе както преди — ясно… Взрив! — и изчезна миноносецът „Акацуки“, който с пълна скорост се плъзна с корема си върху руска мина. Паника обхвана японския флот:
— Това не са мини! Това са руски подводници…
Ако е така, изглежда, се потвърждаваше секретната информация от Петербург — балтийските матроси товарят своите подводници върху железопътни платформи за изпращането им на Далечния изток. „Нима са вече тук?…“ Доложиха на Того, че канонерката „Акаги“ влиза на рейда на Кинджоу, готова да застане на котва.
— Добре, нека пусне котва — кимна Того.
Този път се разнесе не взрив, а трясък! „Акаги“ разряза с острия си форщевен канонерката „Осима“.
— Боговете са се отдръпнали от мене — каза Того. — Нашите загуби са такива, сякаш моят флот е загубил голямо сражение…
Да беше истински флотоводец, адмирал Витгефт не би пропуснал този победоносен миг. Ако сега можеше да възкръсне от бездната Макаров, той незабавно би извел ескадрата в морето и щеше да даде такъв славен бой на Тоговия флот, че би се раздрусала цяла Япония… Но това не се случи, а бедата дойде от друга страна — оттам, откъдето не сме я чакали. Сега е трудно да се съди кой е виновен. Съветският историк на флота В. Е.Егориев (син на командира на крайцера „Аврора“, загинал при Цушима) високо оценява енергията на Йесен, но същевременно счита за свой дълг да отбележи, че „решителността“ на Карл Петрович понякога е твърде рискована.
Всички кораби, както и хората, са смъртни. Но смъртта бива различна. Едни загиват в бой и им издигат паметници като на герои. Други ги погубва стихията и те потъват, без да оставят диря, както безследно изчезналите на фронта. Но съдбата е предвидила за корабите и обичайната „смърт в леглото“, парафирана в канцелариите. Това става, когато ги поставят върху твърдото ложе на заводските стапели и започнат да ги разглобяват от кила до върха на мачтата.
Момичето, което закрепва с игла шапката на главата си, не се замисля, че нейната игла е частица от някога гордия кораб, пуснат за претопяване в мартеновите пещи. Селянинът, крачещ в полето след плуга, също не знае, че металът на неговия плуг някога е режел не земята, а е порел високите вълни на океаните.
Корабите, както и хората, често боледуват. Тогава ги лекуват. Случват им се и сериозни травми. Тогава инженерите хирурзи им правят сложни операции. Понякога даже нещо им ампутират. Добавят им нещо като протези.
„Богатир“ боледува доста дълго след силен удар, получен в областта на „слънчевия сплит“. Всички мислеха, че ще умре. Но крайцерът за учудване на другите кораби оживя, за което корабите клюкарствуваха още дълго по рейдовете, като си намигаха с жълтите очи на прожекторите. „Роден“ през 1901 година, „Богатир“ „живя“ до 1922-ра и мирно „почина“ в „леглото“ си, както е записано в неговите кръщелни свидетелства.
Това се случи вече при съветската власт.
Стара традиция в руския флот задължава командира на кораба да обядва в неделните дни в каюткомпа-нията. Ако на борда на кораба се намира адмирал, командирът кани на общата трапеза и адмирала. Но през деня на 2 май, изглежда, никой не помисляше за обед — мъглата беше толкова гъста, че когато „Богатир“ се откъсна от бочката13, сигналчиците трудно забелязаха боновите поплавъци, маркиращи „вратата“ в пристанищните заграждения.
— Мъглата ще се разсее — казваше Йесен. — А аз трябва да бъда в Посиете, за да проверя тамошната отбрана…
Златният Рог и Владивосток изчезнаха зад кърмата, сякаш никога не ги е имало на света, а на входа към пролива на източния Босфор Стеман пусна котвите. Този чудовищен грохот на котвената верига, гмуркаща се в дълбочините, ядоса Йесен.
— Очевидно — каза той настрани, но адресирайки го към Стеман — на някои хора тук им треперят еполетите на раменете.
Стеман отговори, че трябва да се изчака мъглата.
— На мене ми треперят еполетите! Не зная как се е развила вашата кариера, Карл Петрович, но на мен еполетите на капитан първи ранг ми дойдоха след голямо напъване…
Навярно не трябваше да казва това. Йесен веднага се обиди, засипвайки Стеман с досадни упреци:
— Александър Фьодорович, вие сте се възпитавали по времето на „Разбойниците“, „Единбургските херцози“ и „Русалките“, когато скорост от осем възла се считаше опасна. Впрочем англичаните не се страхуват даже при мъгла да препускат с петнадесет възла.
— Аз не съм англичанин — тъжно отговори Стеман.
— Но виждам, че плаваме като мухи в сметана, а за крайцера отговарям аз!
Панафидин надникна в ходовата рубка:
— Там се карат — каза той през смях.
— Чувам — отговори щурманът. — Александър Фьодорович е прав, а нашият адмирал напразно се перчи с храбростта си…
Йесен сам изведе „Богатир“ в Амурския залив, като негласно отстрани Стеман от ръчките на командирския телеграф. Стеман изтрака по телеграфа заповед към машинното да се вдигнат 15 възла.
Водата шумно се разпени зад борда и адмиралът каза:
— Александър Фьодорович, водете сам крайцера.
— С такава скорост няма да го поведа.
— Отказвате да изпълните заповедта на адмирал?
— Да. Отказвам…
Беше жалко да се гледа нещастният Стеман и в този момент мичман Панафидин му прости много неща… даже глупавото преследване на виолончелото.
