Междувременно мъглата отново стана непрогледна. А пък положението на самия адмирал беше незавидно. Карл Петрович нервно премести ръчките на телеграфа:
— Така да бъде! Правя ви отстъпка — разреша-вам десет възла.
— Дайте седем — глухо рече Стеман.
— Може би все пак ще поведете крайцера? Стеман премина на чисто официален тон:
— Господин контраадмирал, съгласен съм да командувам своя крайцер само в случай че вие напуснете мостика и престанете да се намесвате в управлението на кораба…
Напускайки мостика, Карл Петрович поръча на вахтата три мили преди остров Антипенко да променят курса наляво:
— Аз ще бъда долу. Уведомете ме.
— Ест — отговориха му щурманите…
Панафидин изкосо наблюдаваше Стеман. Наближаваше обед и за да останат верни на флотската традиция, те с адмирала трябваше да се държат в каюткомпанията като най-добри приятели. Обедът беше нужен, за да се замаже скандалът на мостика. По тази причина Стеман даже не заповяда да се намали скоростта.
— Дръжте десет възла — обърна се той към щур-маните и слизайки по трапа, напомни за завоя наляво. — В дванадесет и тридесет, три мили преди Антипенко… Ясно ли е?
Движеха се по счисление (както се движат моряците, когато всички небесни и земни ориентири са загубени, доверявайки се само на показанията на уредите). Панафидин току-що беше поел ходовата вахта и сега не сваляше очи от картушката14 на компаса, слушаше ритмичното пощракване на лага, не изпускаше от поглед колебанията на стрелките на тахометъра, отчитащ оборотите на витлото…
Рулевият на щурвала изведнъж каза предпазливо:
— Че на мене какво ми е? Аз съм матрос, а виж вие, офицерите…
— Я да мълчиш — остро го сряза Панафидин. Точно три мили преди остров Антипенко (в 12:30) старшият щурман слезе в каюткомпанията, за да потвърди още веднъж адмиралското съгласие за завой на ляв румб. Панафидин остана на мостика… Страшен пукот, а после грохот!
— Мина — не извика, а прошепна мичманът и в този момент видя пред себе си каменната стена, върху която с желязно хрущене на корпуса се изкачваше „Богатир“, като се люлееше силно.
След това настъпи гибелна тишина.
В тази тишина се разнесоха ридания. Опрял чело до ледената броня, гръмогласно плачеше капитан първи ранг Стеман:
— Нали казвах, не бива… седем възла — не повече. А сега… колко години служих… всичко на пух и прах! Моята кариера…
Плъзгайки се по решетките на мостика, до него се доближи Йесен:
— Александър Фьодорович, вие не сте виновен. Единствен аз съм виновен за това и цялата зина за аварията поемам върху себе си…
С цялата носова част на разкъсания си корпус крайцерът беше заседнал върху острите камъни. Като че напук, чак сега мъглата се разсея и щурманът веднага определи мястото на аварията:
— Нос Брюс… залив Славянка… здраво сме заседнали!
Бяха заседнали така, че носът на крайцера се бе извил на една страна. През огромната пробойна водата вече запълваше отсеците, намиращи се след таранния форпик15. Стеман крещеше в мундщука на разговорната тръба да не жалят въглища и пара в машинното:
— Колкото можете… дайте… най-пълен назад!
Витлата работеха с такава мощ, че изпод кърмата на осакатения „Богатир“ изригваше истинска Ниагара, но крайцерът не помръдваше. Скалните зъбци вече бяха се впили в обезобразеното тяло, като не пускаха плячката си. От Владивосток извикаха буксири и ледоразбивача „Надьожний“. Беше обявен аврал, матросите прехвърляха въглищата от носовите бункери в кърмовите. Всички работеха, без да се щадят, разбирайки, че бригадата, лишена от „Богатир“, ще остане с три вимпела срещу мощната ескадра на Камимура… Ледоразбивачът ги теглеше за кърмата към чиста вода, но силите не достигаха и адмиралът извика в залива Славянка „Русия“, за да теглят съвместно. Андреев докара своя крайцер заедно с миноносци, за да охраняват аварийния район.
— Сега има голяма опасност от появяване на японците — каза той при срещата с Йесен. — Разбира се, тяхното разузнаване вече е надушило за аварията, в града само за това бърборят…
Призори вятърът задуха с небивала сила, привечер бурята достигна десет бала. „Богатир“ започна да се накланя ту на единия, ту на другия борд. Всички чуваха стърженето на разкъсвано желязо.
— Положението е критично — разсъди Стеман. — Страхувам се, че моят „Богатир“ е изведен от строя до края на войната…
Лъчът на прожектора, включен от мостика, ту осветяваше късче безлюден бряг, ту като стълб се насочваше към облаците. Механиците доложиха, че ако водата навлезе по-навътре от носовите отсеци, кърмата ще легне по-ниско от корпуса и тогава крайцерът ще се пречупи на две. Йесен реши да закара екипажа на брега:
— Нека да запалят огньове, ще могат да се поизсушат и да се сгреят…
Вече с риск за живота си матросите напускаха кораба. През нощта размахът на бордовете на крайцера достигна 22 градуса. Когато „Богатир“ се люлееше, каменните „бивни“ се забиваха още по-дълбоко в дъното му. Стеман извика Панафидин:
— Къде сте скрили виолончелото си?
Беше безполезно де се преструва:
— Не зная. Матросите го скриха някъде в долните помещения.
— Тогава им кажете да извадят виолончелото от своите скривалища. Водата от носовите отсеци е тръгнала по-нататък и може да залее вашия… как беше? „Гуарнери“, струва ми се…
Към шест часа сутринта последни напуснаха крайцера адмиралът и офицерите. Обезлюденият „Богатир“ дрънчеше с корпуса си, търкайки дъно по скалите, после се обърна малко наляво. Появи се първата искрица надежда. Вятърът полека стихваше. Като се грееха на загасващите огньове, бездомни като цигани край разорен табор, богатирци умуваха какво да правят по-нататък:
— Може и да ти се плаче, но трябва да се демонтира носовата кула, да се свалят оръдията, после да се отреже с трион мачтата… Колко работа има!
Панафидин изживяваше катастрофата по свой начин:
— Ако сме се движили по счисление — призна си той на Стеман, — грешката е била допусната с изкривяване на курса. Това значи, че е била лошо регулирана магнитната девиация на пътните компаси.
— Защо ми говорите това? — настръхна Стеман.
— Затова, защото последния път аз сверявах таблиците с девиацията за всички компаси на крайцера.
Стеман му наля в чашата коняк:
— На вас, мичман, непременно ви се иска да изиграете ролята на благороден подсъдим. Няма нужда. Моля ви. Мълчете. На никого нито дума. Дори и да сте сбъркали с девиацията, тук и без вас се събраха много виновници… По дяволите всичко това!
Сутринта матросите се върнаха на крайцера. За да го облекчат, свалиха много тонове верига с котвите, комендорите започнаха демонтажа на носовата артилерия, освободиха погребите от тежестта на снарядите. Като не забравяха за заплахата откъм морето, хората наблюдаваха хоризонта. Честите рефракции в атмосферата рисуваха мнима опасност… По тези краища се случваха такива неща — в океана виждаха градове със заводски комини или ескадри от кораби, които не съществуваха. Точно тези дни полицията във Владивосток залови подозрителен „манзу“, в чиито дрипи намериха японски въпросник. Сред многото въпроси към шпионина имаше и такъв: „Здраво ли седи на камъните «Богатир», русите надяват ли се да го спасят?“ Излиза, че японците са били известени за аварията на крайцера…
Но какво можеха да направят те сега? Ами нищо. След черния за японския флот ден, загубил множество кораби, Того не смееше да отслаби себе си при Порт Артур, за да подсилва ескадрата на Камимура за набези срещу Владивосток.
На 8 май Йесен нареди на хората да си починат и да се обръснат:
— Пристига влакът с адмиралите Скридлов и Безобразов. Нали новите командуващи трябва да се посрещнат с чест и почести…
Той прехвърли адмиралския флаг на „Русия“.
През цялата страна в един вагон пътуваха двама вицеадмирали. И двамата брадати, и двамата заслужили: Николай Иларионович Скридлов, командуващ Тихоокеанския флот, и Пьотър Алексеевич Безобразов, който трябваше да командува Първа тихоокеанска ескадра (Втора ескадра по същото време се формираше на Балтика от незабравимия Зиновий Рожественски). Пътуваха дълго…
След Байкал се прехвърлиха в експреса на КВЖД, но още нестигнали до Харбин, бяха спрени с известието, че Порт Артур вече е отрязан и с него няма връзка. Наместникът квартируваше в Мукден и не пожела да види адмиралите. Явно огорчени от оскърбителното му невнимание, адмиралите продължиха нататък по линията. Вечеряйки, те разговаряха за Порт Артур, който вече бе станал капан за руската ескадра. Скридлов винаги бе смятал за непростима грешка използуването на Порт Артур. Беше му жал за милионите, които изсипаха за устройването на град Далний (наричан от моряците „Излишен“ или „Вреден“).
— Ние имахме и сега имаме — твърдеше Скридлов — само една база на Далечния изток — Владивосток, и затова беше глупаво да го занемаряваме, като го използуваме за базиране единствено на крайцерите. И стана така… Защо не се храните, Пьотър Алексеич?
— Тежко ми е. И настроението ми е… отвратително!
— Стана така, че аз, командуващият флота, съм отрязан от него на хиляди мили, а ти, Пьотър Алексеич, само насън ще видиш онази могъща ескадра, която са те назначили да командуваш…
— На Витгефт — рече Скридлов — му се налага да съчетава оперативните планове с амплитудата на колебание на морското равнище. Разбира се, англичаните не са глупаци — вземи си го, боже, то не ни подхожда! А пък ние, сивите мечки, взехме че се зарадвахме! И помъкнахме нататък чували със своите вехтории. Че някои даже къщи си направиха в Порт Артур! Библиотеки и рояли помъкнаха от Питер. Театър създадоха… с цигани! Сега край на тези танци-манци. Всичко излезе сапунен мехур…
Сутринта адмиралите се събудиха.
— Къде сме? — попита Безобразов.
