Скридлов бе идвал по тези загубени места и като надникна през прозореца, където се мяркаха вили и градини, широко се прозина:
— Минахме Седанка. Следва спирката при разклонението и после е градът…
На гарата на Владивосток адмиралите съзряха огромна реклама на цигарената фабрика „Дарлинг“. Джентълмен и писана красавица пускат кълбета дим, а под тях — стихове: „Откакто пуша «Дарлинг», безумно теб обичам. 10 броя — 20 копейки.“
— Идиоти — възкликнаха адмиралите.
На перона ги чакаха градските власти, високопоставени чинове от комендантското управление, началникът на пристанището адмирал Хаупт, имаше и дами, без които никъде не е мислим нормалният човешки живот.
Скридлов веднага намери с поглед Йесен:
— С колко фута разцепихте дъното на „Богатир“?
— Със сто и шестдесет, считано от носа.
— При Петър Първи биха ви отсекли главата.
— Зная! — храбро отговори Йесен.
— Каква полза от вашите знания… нали няма крайцер! Бяха четири, а останаха три. Сега за вашите три крайцера от Петербург изпратиха двама заслужили адмирали. Като се брои и вашата персона, на всеки крайцер се пада по един адмирал. Шега ли е това?
В същото време Безобразов вече „затягаше винтовете“ на началника на пристанището Хаупт заради бъркотията с калибъра на снарядите.
— Вие донасяхте ли за това безобразие в Адмиралтейството?
— Тъй вярно. Докладвах…
— Колко пъти?
— Не помня. Струва ми се, четири пъти.
— Четири? А защо не всеки ден? Защо не сто, защо не хиляда пъти? Или вие сте от вчера на този свят? Или не познавате порядките в нашия руски бардак? Или ви се досвидяха петачетата за телеграмите? Жалко че тук има дами… бих ви казал!
Сред тези, които бяха удостоили началството със своето присъствие, естествено, се намираше и мичман Игор Житецки, изтъкнатият кандидат за мъж на Виечка Парчевска. Мичманът бе дребна птичка, нещо като улично врабче, но бдителният орел Скридлов все пак забеляза неговата нищожна личност в своето обкръжение:
— Представете се. Кой сте вие?
— Бивш адютант на адмирал Райценщайн…
За беда Житецки беше с цигара от фирмата „Дарлинг“, украсена със златна ивица като венчален пръстен.
— А защо пушите в присъствието на адмирали?
— Мислех, че на чист въздух може…
Николай Иларионович неочаквано се разбесня:
— Чист въздух… откъде го измислихте? Там, където са се събрали наведнъж трима адмирали, нима може да има чист въздух? Преди да говорите, мислете какво да кажете…
Окръжени от дами, които гугукаха като гълъбици, адмиралите се насочиха към каляските в най-строг килватер — най-отпред вървеше командуващият флота Скридлов, след него командуващият ескадра Безобразов, накрая нещастният Йесен, чийто флаг още се развяваше над крайцера „Русия“. Житецки ги изпрати с козируване, като си мислеше, че неговата кариера в щаба е рухнала. Мислено разцелува нежния образ на Райценщайн: „Душа човек беше! Обеща даже да ми издействува орден «Станислав».“ И тогава Житецки забеляза в края на адмиралската свита един капитан втори ранг, който се държеше величествено, като академик, попаднал случайно в обществото на жалки дилетанти. Не бе трудно човек да го познае — това бе Николай Лаврентиевич Кладо.
Житецки се представи на Кладо и каза:
— Вече сме чели… вашите трудове. Следяхме вашите трудове. Има твърде много нови неща. Такива, които карат всеки честен патриот да се замисли. Още повече флотският офицер…
Кладо беше радостно изумен, че точно тук, още на перона на владивостокската гара, му се случи да срещне свой читател. Нали всекиму е приятно да знае, че има „трудове“! Сега оставаше да направи от своя читател и свой човек.
— Вземете ми куфара — разпореди се Кладо. Житецки охотно пое багажа. Той мъкнеше куфара на началството със същото упоение, с каквото мичман Панафидин влачеше на гръба си вълшебното виолончело, изработка на Гуарнери.
— Тежко е… Какво има вътре, Николай Лаврентиевич?
— Трудове — отговори Кладо, без да се обръща.
Помните, че японците устройват траурна церемония в памет на адмирал Макаров. Тяхното шествие с фенерчета по улиците е доброволно. Но сега, за да се прослави битката при Тюренчен и блокадата на Порт Артур, е организирана официална манифестация с участието на 150 000 души. Този празник в Токио се урежда от конната полиция.
„Конете, наплашени от пукотевицата с халосни патрони, от виковете «Банзай!» и ракетната шумотевица, се изправяха на задни крака, хвърляха се в тълпата и трошаха черепи.“ Огромната тълпа е изблъскана и набутана в старинния ров покрай двореца на Сегуните, а през тесните врати на древната стена, ограждаща двореца, хората са притиснати така плътно, че вратите стават червени от кръвта на премазаните. Тази японска „Ходинка“ струва на жителите на Токио немалко жертви. Болниците се препълват с осакатени. Пресата обвинява полицията в неумение да управлява коне, а полицията призовава населението да запълни рова… Как е завършил този спор, не зная.
Но в японските вестници все по-често с уважение се говори за руския войник и руския матрос като за твърди и силни противници. Споменава се предишната война с китайците, когато при щурма на Порт Артур японците загубили убити само ПЕТНАДЕСЕТ войници, като при това убили 4500 войници на императрица Цъси. Сега токийските вестници си задават въпроса: „А какво ще ни струва тази война?“
Япония сама не би могла да понесе нейното бреме, ако Англия и Америка не впръскват в нейните аорти, вече пресъхващи от недоимък, питателните сокове на военните доставки. Следователно на руските крайцери предстои да разкъсат нишките на комуникациите, които се простират към японските пристанища откъм бреговете на Америка и Англия… Николай Иларионович Скридлов разбира това!
Вечер, уморен от напрежението, адмиралът сяда на рояла и свири бурно фрагменти от опери, слушани още на младини. Любовта към музиката е наследил от майка си, поддържала в Петербург музикален салон, в който често е идвал Николай Римски-Корсаков… тогава още мичман! Приятно му е да мисли под звуците на музиката. Да, Скридлов разбира значението на комуникациите, знае тяхната уязвимост, когато размишлява какво да се прави.
За съжаление много неща зависеха и от Витгефт…
Витгефт още не разбираше какво трябва да прави и като всички некадърни началници свикваше съвещание след съвещание, за да се разтопи неговата лична отговорност в колегиалната, когато виновници не можеш и със свещ да намериш… Започваше сезонът на мусонните дъждове, забушуваха тропическите порои с такива бури, че фугасите избухваха от само себе си. Витгефт се съвещаваше с генералите, а генералите призоваваха адмирала да им предаде онова, което нямаха. Ескадрата се разоръжаваше. От корабите изчезваха оръдия, прожектори, картечници, които биваха монтирани на брега. В екипажите роптаеха, а Вилхелм Карлович само разперваше ръце:
— Бог ми е свидетел, нямам нищо общо. Такова е колегиалното решение. С този въпрос по-добре се обръщайте към Стесел.
Редовите воини от флота и армията, въвлечени в общата касапница, още вярваха, че Куропаткин ще ги спаси, без да се досещат, че вече са предадени на смъртта. Куропаткин, въоръжен с „трезв поглед за нещата“, предаваше една след друга позициите.
— Главното на война е навреме да отстъпиш — твърдеше той. — И не се страхувайте от неуспехите, те само укрепват нашата армия…
Далний, гиздав град градина, който струваше на руската хазна немалко пари, още се надяваше на нещо. B градините цъфтяха чудновати цветя, докарани от нос Добра Надежда, на полянките сънливо се излежаваха бенгалски и усурийски тигри. Куропаткин предаде Далний без бой заедно с изправните докове и работещата електростанция. Като овладяха Далний, японците изведнъж получиха великолепна база за миноносците. Порт Артур се напълни с бежанци, успели да грабнат със себе си жалки вързопи с покъщнина. Само малцина имаха пари да наемат рикша, останалите се влачеха пешком. Една възрастна чиновничка от КВЖД, загубила мъжа и децата си, бе спасила само един папагал.
Озлобената птица дереше с човка лицето и ръцете на стопанката, а бежанката, вече полупобъркана, ласкаво притискаше към гърдите си жестоката птица — последното, което й беше останало от предишния живот.
Отдалечен на безопасно разстояние, погълнат от интриги, които го отвеждаха под сянката на дворците и Царское село, Куропаткин мъгляво бе обещал спасение на Порт Артур, но… можеше ли да се вярва на този дърдорко? Витгефт вече не му вярваше. На 22 и 23 май той свика две съвещания поред. На първото съвещание бяха генералите, на второто — флагманите. Генералите отказваха да върнат оръдията от брега, искаха и в бъдеще да разоръжават корабите, за да усилват бреговата отбрана. Моряците пък казваха, че не бива да се дава на армията оръжието от флота, тъй като Куропаткин и неговите генерали предават позициите без бой, заедно с корабната артилерия. Командирите на броненосците, почитащи заветите на покойния адмирал Макаров, изискваха от Витгефт да изведе флота в морето:
— Нас са ни обучавали за сражения в морето. Не да умираме, закотвени в обидно бездействие, а да загиваме в честен бой. Глупаво е да се разглежда Порт Артур откъснато от държавните интереси. Но да гледаме по-широко — Русия ще преживее загубата на Порт Артур, но руският народ никога няма да прости на своя флот, ако загубим и Владивосток…
Витгефт каза, че споделя същото мнение и е готов да умре в бой, но по този въпрос много неща зависят от наместника в Мукден и не само от него:
— Добре би било, ако ни благословеше сам господарят…
… Набелязаха излизането на ескадрата за 10 юни.
Флагът на Йесен още се рееше гордо над „Русия“.
— Да се свали! — заповяда му Скридлов. — Заради това, че потрошихте „Богатир“, от днес вашият адмиралски флаг ще бъде издигнат над осакатения от вас крайцер… позор! Отстранявам ви от командуването на бригадата, крайцерите ще поведе Безобразов…
Мичман Панафидин се обърна към Безобразов:
