— Имах нещастието да бъда на мостика в момента на засядането на „Богатир“ върху камъните, ще бъда ли персонално наказан за аварията?
— Персонално е наказан вашият адмирал — отговори Безобразов. — Що се отнася до аварията с крайцера, грешки в магнитната девиация на компасите се случват… не само при мичманите!
Панафидин каза, че „Богатир“ — ако го отлепят от камъните — е обречен да стърчи в доковете, а на него му се иска да воюва:
— Вече подадох рапорт до Райценщайн за преместването ми на „Рюрик“, но в щаба ме отрязаха. Осмелявам се втори път да ви моля за прехвърлянето ми на крайцера „Рюрик“, още повече че мястото на младши щурман там е вакантно.
— Вакантно след… след кого?
— След самоубийството на мичман Шчепотиев… Безобразов го изпрати при командуващия флота.
— Какво има да се говори? — каза Скридлов. — Вашето желание да служите на „Рюрик“ е напълно естествено… Хвала ви!
Излизането в морето беше предшествувано от размяна на телеграми:
НАМЕСТНИКЪТ — до СКРИДЛОВ: Усилията на неприятеля се насочват от суша и море към Порт Артур. За отвличане на удара и оказване помощ на Артур… Ще бъде крайно важно, ако крайцерите можеха да проявят активност в Японско море, като се има предвид, че броненосците в Порт Артур вече завършват ремонта…
СКРИДЛОВ — до НАМЕСТНИКА: Започнах да подготвям експедиция на крайцерите в Жълто и Японско море… готови сме да започнем да действуваме. Необходимо е предварително да знаем момента на най-голямото напрежение (в обстановката)…
НАМЕСТНИКЪТ — до СКРИДЛОВ: Времето на най-високо напрежение е трудно да се определи… предполагам, че започването на действия от крайцерите сега ще има значение и ще бъде полезно за отвличане на неприятелските сили от Порт Артур…
Скридлов поучаваше своя колега Безобразов:
— Разбира се, всяко парче кардиф е скъпо. Но ви съветвам да удължите операцията на крайцерите до критичното изпразване на бункерите. Не е задължително да потопявате всички съдове с контрабанда, отиващи към пристанищата на Япония, ако самите те и товарът в трюмовете им представляват ценност. По-широко използувайте международното „призово право“…
На крайцерите спешно завършваше почистването на котлите, потягането на механизмите, охлабени при люлеенето и от напрежението на корпусите. Скридлов сам се съсипа, съсипа и подчинените, настоявайки:
— Не бива да се чака! Порт Артур е зле, трябва да се бърза… Не спете, не яжте, но подгответе крайцерите за излизане…
— А къде отиваме? — вълнуваха се в екипажите.
През тези дни Панафидин се яви на крайцера „Рюрик“ за продължаване на службата и капитан първи ранг Трусов го посрещна топло:
— Това е добре, че не се уплашихте да се явите заедно с виолончелото си. Никак не обичам, когато офицерът оставя най-ценното в живота си на брега. Неволно си мислиш, че той няма доверие в кораба, на който служи. Обърнете се към Хлодовски да ви включи в бойното разписание на бордовите каземати. Надявам се, че ще станете наш добър другар…
Настанявайки се в новата каюта, мичманът намери място за своето виолончело, украси жилището си с фотографиите на Верди и на своя учител Вержбилович, която беше с дарствен надпис. Навярно вече минаваше полунощ, когато Панафидин се събуди от неясна тревога. Нещо му пречеше да продължи съня си. Пипнешком включи нощното осветление на каютата… До вратата, едва събирайки се в нейния отвор, се извисяваше гигантската фигура на комендора Николай Шаламов. Неговото появяване отначало изплаши мичмана: — Ти какво? Защо? Какво търсиш тук?… Матросът бавно коленичи:
— Ваше благородие, цял живот няма да го забравя. Ударих ви аз тогава, бях много пиян… Вярно. А вие на големия оглед ме познахте, но не ме закарахте на съд. За това до гроб ще ви бъда благодарен. Вече и на майка си писах да моли бога за вас.
— Стани. Така не е хубаво. А е и късно.
Като замижа, матросът се фрасна с юмрук в гърдите:
— Няма да стана, дорде не кажете, че сте ми простили. Ние заедно трябва да служим — в един бордови каземат! Та ние сме грамотни! Честно и почтено… за вас живота си давам, няма да го пожаля. Като пред бога. А ако има нещо, ей я на — моята мутра… удряйте!
— Не викай, глупчо. Ще събудиш хората. На мене твоите „честно и почтено“ не ми трябват. И служиш не на мене. Прощавам ти. Върви си…
Тази визита на матроса наруши съня му. Мичманът запали цигара и като докосна калъфа на виолончелото, наивно си помисли: „Вероятно ми провървя.“ От подарената снимка професор Вержбилович одобрително гледаше своя ученик, който днес се бе почувствувал щастлив… Навярно така и трябваше.
В официалните кръгове на Петербург Николай Лаврентиевич Кладо се считаше за познавач на задграничните теории на Мехен и Коломбо и адмирал Скридлов, който беше далече от теориите, отначало не знаеше къде може да настани този капитан втори ранг с неговите мисли за „завладяването на океана“. За Кладо беше създаден специален отдел към щаба, нещо като килията на летописеца Нестор. Той започна да се води „редактор“ на материалите за бойните действия на владивостокските крайцери. Кладо отдавна усвояваше темата „Борбата между брега и флота“. Според него „замяната на платноходните кораби с парни не е променила нищо“, защото както и по-рано „височайшите предписания“ не се изпълняват, а се пренебрегват. Царете, твърдеше Кладо, направо са се измъчили, горките, да усъвършенствуват флота, а личният му състав съвсем не иска да възприеме идеите, произтичащи от висините на монаршеския престол.
На моряците им беше трудно да спорят с човек, който сипе цитати от никому неизвестни автори и знае наизуст учебниците по стратегия на Хенри Леер… Скридлов също не искаше да рита срещу ръжена.
— На мене ми го натресоха — казваше той на Безобразов. — Кладо се въртеше край височайши особи, четял им там нещо… по разни въпроси!
На адмиралите беше ясно, че Кладо ще се задържи към щаба до първия орден, след което ще се изпари. Игор Житецки вече съумя да се хареса на Безобразов с безочливата си критика към Райценщайн:
— Даже ми е неловко да си спомням, че съм работил при този недостоен човек. Затова пък сега бригадата крайцери просто се съживи. Какъв ентусиазъм! Какъв боен дух! Всички горят от желание да проявят своите най-добри качества като патриоти…
Безобразов не пое риска да присъедини мичмана към флагманските офицери, но го препоръча в отдела на Кладо, който каза на мичмана:
— Аз съм чел лекции на членове на императорската фамилия, но бидейки човек с прогресивни възгледи, никога не съм се гнусял и от редовата публика. Приобщавайте се и вие към това благородно дело…
Житецки се появи в гимназиите на Владивосток с лекции на тема „Династията на Романови и значението на руския флот за Русия“. Началото на неговите лекции не беше сложно:
— Първият руски кораб „Орел“ е построен при цар Алексей Михайлович, но Стенка Разин избил всички матроси, а самия кораб запалил. Квинтесенцията е следната: руските монарси винаги са се грижили за създаването на флот, докато изостаналият руски народ не е обичал флота и се е спасявал от морето, като си стоял на сушата…
На 28 май бригадата вдигна котва. Преди похода Скридлов събра капитаните първи ранг, които командуваха заминаващите крайцери. Пред него се явиха от „Гръмобой“ — Николай Дмитриевич, от „Русия“ — Андрей Порфириевич Андреев, от „Рюрик“ — Евгений Александрович Трусов. Хора опитни, сериозни, умни, които добре си знаеха цената.
— Сега, чак сега — каза им Скридлов — мога да ви съобщя, че вие отивате към най-гадното място на света — към остров Цушима, а Камимура е закарал своите крайцери към Елиот в Жълто море, за да укрепи ескадрата на адмирал Того…
Скридлов е грешал за дислокацията на японския флот. Но затова пък е казал правилно, че от Шимоносеки или от Сасебо скоро ще излязат японските кораби, возещи тежки обсадни оръдия за разгрома на фортовете в Порт Артур. Възможно е да бъде транспортирана и гвардията на японския император в районите около Квантун.
— Желая ви успех. В края на операцията ще предадете отчетите за своите бойни действия във военноморския отдел към щаба.
— На кого? На вас?
— За редактиране — умърлушено отговори Скридлов.
Насрещните вълни подмятаха върху гребена си „Рюрик“ и го пускаха меко, като хубави ресори. Целта на внезапното нападение, която вече им бе разкрита, вълнуваше хората в екипажите:
— Отиваме на най-мръсното място — към Цушима…
Крайцерите се движеха с добра скорост и през деня на 1 юни минаха покрай мрачния и безлюден Дажелет. В кубриците навиваха грамофоните, огнярите слушаха как „две Акулки в люлка се люлеят“, от палубите на комендорите сърцераздирателно страдаше циганката Варя Панина:
В каюткомпанията сервираха масата за обед. Плазовски каза:
— На път за Цушима винаги е неприятно да се мисли за смъртта.
— А защо така? — предизвикателно попита Юрий Маркович, като се обърна към лейтенант Иванов XIII: — Тринадесети, изкажете едно непредубедено мнение за геройската смърт.
— С голяма радост — отговори онзи, разгъвайки салфетка на коленете си, сякаш се настаняваше за дълго в някакъв ресторант. — Най-лесното нещо е да умреш като герой. Не се иска много ум. Можеш да завържеш пепелянка около врата си вместо вратовръзка. Или да погалиш бясно куче. Сигурен съм, че в некролозите ще бъде написано: „Загина геройски, презирайки опасностите…“ Какво още, Юрочка?
Вторият барон на „Рюрик“ (след Кесар Шилинг) беше хубавичкият като момиче лейтенант Курт Щакелберг, произхождащ от курландско семейство. На него не му харесваха тези подигравки:
— Господа, в компанията на Скарамуш, д’Артанян или Сирано дьо Бержерак вероятно щяхте да се чувствувате на седмото небе. Обаче според
