— Японският крайцер не си отива. Въртим се тук почти шест часа пред очите на цяла Япония и забавянето вече е опасно… Като не искат да се предават, няма да ги молим!
„Садо Мару“ беше взривен с торпеда. Руските крайцери се разгънаха към норд и чак тогава от далечината изплава крайцерът „Цушима“, като започна да спасява пияните… На мостика на „Рюрик“ офицерите и матросите искрено се радваха на скоростта:
— Гледайте как бачкат в котлите! Вече сме поостарели, лагерите за нищо не стават, а все пак държим осемнадесет възла.
Плисна дъжд. Крайцерите уверено спазваха точен килватер. От апаратите „Дюкрете“ дежурните хванаха текста на японска радиограма, чието съдържание беше също така неясно и загадъчно, както беше неразбираемо и поведението на Камимура: „… във всяка посока могат да минат русите и да извършат нападение… в тъмнината трябва да имате готовност…“ Трусов недоумяваше:
— Защо в тъмнината? Какво са намислили?
Крайцерите бързо се оттегляха на север, движейки се покрай западното японско крайбрежие, и всичко бе спокойно. Никакви догадки не можеха да обяснят бездействието на японския флот и на самия Камимура, сякаш противника го бе хванал оперативен паралич. Матросите се подсмиваха, казвайки, че на Камимура няма да му дадат орден:
— Проспа ни той със своята Камимурочка… Сутринта на 3 юни крайцерите отново трепнаха от силен камбанен звън — дим, дим, дим… Димът беше забелязан от външната вахта близо до началото на Сангарския пролив и скоро всички видяха големия въглевоз „Алантон“ под британски флаг. С изстрел под носа му наредиха да легне на дрейф. Англичаните много-много не се зарадваха при появата на руската призова група. Капитанът на „Алантон“ водеше разговор, като преглъщаше нарочно края на думите, надявайки се очевидно, че руските офицери няма да разберат говора му.
— Какъв е товарът, кептън?
— Въглища.
— Произход на въглищата? Качество? Какво е количеството?
— Седем хиляди тона. От Муроран. Калпави въглища…
Провериха и видяха бездимен кардиф, пригоден за горене в пещите на бойни кораби (може би сега Того това и чакаше).
— Накъде отивате, кептън?
— Очакват ме в Сингапур…
Разпитаха екипажа — чакаха ги в Сасебо. Капитанът отказа да покаже корабните коносаменти (документи за товара). Погуби го собствената му предпазливост — беше водил вахтен дневник от Англия до Хонконг, а по-нататък следваха чистички страници. Въглевозът беше арестуван и призовата група го поведе към Владивосток, а крайцерите отново се разтопиха в безбрежността, неуловими за Камимура… „Но къде е самият Камимура?“
Както винаги, от пет часа сутринта започваха силно да цвърчат корабните щурчета, а точно в шест тръбачите с бели шалове и бели ръкавици събуждаха екипажите с тревожна музика. По палубите на крайцерите, продухвани от ветровете, се чуваха бодри гласове: „Охайо… охайо… охайо!“ („Добро утро!“) До осем часа матросите се разхождаха още по кимоно, хранеха щурчетата с парченца от тиква и диня. Зад бамбуковите преградки готвачите късаха главите на патиците, предназначени за трапезата на офицерите, боцманите поливаха с отвъдбордна вода от маркучите кльощави петнисти свине, обречени на изяждане… Ескадрата се събуждаше.
Камимура не бе заменил Японско море с Жълто, както мислеха в щаба на Скридлов. Той базира солидно крайцерите в предишния оперативен район на Цушима, където този път го подсилваше адмирал Уриу, склонен към алкохолизъм. Така че срещу три наши единици бе събрана цяла ескадра от десет крайцера и отряд миноносци… Тази нощ Камимура бе спал върху възглавница, напълнена с чаени листа, за да се спаси от мъчителната мигрена. В седем часа сутринта от вахтата му доложиха, че брандвахтеният крайцер „Цушима“ е забелязал руските крайцери… Странно.
— Да няма грешка? Как са попаднали там?
Въпросът бе закономерен, защото вторият крайцер — „Чихайя“ — пазеше проливите на север от Цушима и не бе ясно как е могъл да ги прозяпа. Вахтеният офицер обясни различната информация с това, че в морето още се задържат мъглите, а радиопредаванията се заглушават в ефира от русите с искрите на техните „Дюкрете“.
— Телеграфирайте в Шимоносеки да задържат параходите, тръгващи към Жълто море с товари за нуждите на армията.
Но товарите бяха вече на път.
— Тогава — разпореди Камимура — всички параходи, идващи от Жълто море, да се скрият в нашето пристанище Озаки. Нека „Чихайя“ се съедини с ескадрата. А миноносците — напред! Да ги намерят, да ги атакуват, да ги унищожат…
„Цушима“ стоеше по-далеч от русите, а в 13:25 изгуби визуалния контакт с тях. Дотогава японските миноносци, като претършуваха морето около Цушима, не намериха следи от русите и вече се връщаха обратно. На контракурса те срещнаха крайцерите на Камимура… Миноносците ги заразпитваха:
— Къде се дянаха руските крайцери?.
— Чухме далечен тътен от стрелба, преминахме през плаващи останки от кораби, но русите… те са като невидими!
Като буреносна светкавица Камимура шареше по морето на резки зигзаги, мятайки се в различни посоки, но не откри русите. Ако тогава е било възможно да се наложат една върху друга картите с очертанията на техните курсове — руския и японския, — близо до остров Окиношима тези линии почти щяха да се допрат! Това означава, че в един момент противниците са се движили редом и само случайността им е попречила да се забележат. Навярно русите биха могли да кажат, че им е провървяло!
— На нас просто не ни върви — каза Камимура, поемайки от ръката на ординареца лакираната чашка с гореща бобена чорба, която, като се пареше, изсърба направо на мостика…
Неговите екипажи също обядваха. Завързали главите си с кърпи, матросите седяха върху раклите и между тях стоеше кофа сварен ориз. Върху чинийки, не по-големи от чаени, дадоха на всеки по две рибки, големи колкото сардинка, по една кисела краставичка и шепа зеленчуци. Две коренчета джинджифил на човек заменяха десерта, а след приятното пиене на чай матросите си вееха с ветрила. Кошници с книжни цветя, украсени с птичи пера, развеселяваха бедната обстановка в кубриците.
Камимура натопи пръст в аквариума и измързеливилата се печелийска змиорка, размахвайки опашка, се притаи в пясъка. Като наблюдаваше поведението й, адмиралът изказа предположение:
— Очевидно русите трябва да се търсят край Гензан…
През нощта срещу 3 юни в търсенето на „невидимците“ се включиха крайцерите „Чихайя“ и „Такачихо“. Сутринта русите вече арестуваха английския параход „Алантон“ до самите японски брегове, а Камимура безсмислено ги издирваше покрай бреговете на Корея, в съвсем друга част на морето. Японците се въртяха на остри галсове като вдървени, изгаряйки безцелно запасите от гориво, и чак след два дни техните „Телефункени“ приеха сигнал — руските кораби са забелязани при Сангарския пролив… Японските историци щателно са замаскирали тези позорни страници за безсилието на Камимура!
— Връщаме се към Цушима… в Озаки — каза адмиралът и като се държеше за полирания парапет на трапа, с бавна походка на пребит от умора човек слезе в салона, където древният кедър джудже, отгледан от прадедите му, го успокои със своята уникална издръж-ливост… „Ама че позор!“
Цяла Япония говореше за руските крайцери невидимци.
Цяла Япония се подиграваше на своя адмирал. Вестниците поместваха карикатури на Камимура…
В цялата история с нападението на владивостокски-те крайцери и до ден-днешен е замаскирана тайна, която не е лесно да бъде разшифрована.
При напускането на град Далний нашите войски успяват да откарат локомотивите, но затова пък оставят по коловозите на гарата повече от 400 вагона. Във военни условия всеки вагон е скъпоценен. Но вагоните се превръщат в куп дърва, ако няма локомотиви. Да се докарват по море локомотиви от Япония било безсмислено, понеже руската железопътна линия от 1524 мм не съвпада с японския стандарт. За да спасят положението, на първо време японците заменят локомотивната тяга с китайци. Хиляди кули сиромаси (за шепа ориз в края на работния ден) мъкнат на гърба си японските ешелони на далечни разстояния. Разбира се, впрегнатите вместо локомотиви китайски роби не могат да развият скоростта на локомотив. А пък да се сковават наново руските релси според размерите на японските би било дълга работа. Именно тогава Япония закупува мощни локомотиви от САЩ, чиито колела точно пасват на руските релси. По такъв начин този проблем с военните превози е решен. Но…
„Но — пише френското списание «Ревю милитаре» — тези американски локомотиви са унищожени при потопяването на японските транспортни кораби «Хитачи Мару» и «Садо Мару» от отряда владивостокски крайцери, поради което се наложило на японците да изписват локомотиви от Япония и да започнат полагане наново на руските релси…“ Заслугата на крайцерите е неоспорима!
Това са принудени да признаят дори англичаните: „Крайцерството на владивостокския отряд е най-дръзкото начинание от всичко, което са извършили русите. Това, че на руските крайцери им се удало да се скрият от ескадрата на Камимура, възбуди общественото мнение в Япония.“ И още как го бе възбудило!
Адмирал Ямамото, като се надигна с поклон зад масата, прие в министерския си кабинет депутация от разгневени токийски капиталисти и озлобени спекуланти на оръжие.
Министърът изслуша обвиненията им с полупритворени очи.
— Разбирам вашите тревоги — каза той на депутатите. — Разбира се, вашите печалби са пострадали. Съгласен съм, че продукцията на нашите заводи трябва да служи за победата, а не да се търкаля на дъното на океана като купчина ръждиви вехтории. Независимо от това аз, адмирал Ямамото, се ползувам от приятния случай, за да ви уверя, че от днес нататък подобни катастрофи вече няма да има…
Ще има, или няма да има? Да се шегува човек с крайцерите, е опасно.
Владивосток тържествуваше. Столичните вестници бяха успели да наплашат читателите с телеграми на различни агенции, че уж Камимура вече е спечелил сражението с нашите крайцери, затова завръщането им в момент, когато градът със скръб се готвеше да приема ранени, стана празник за всички. Жителите преживяха един след друг три вълнуващи момента. Отначало свалиха от камъните „Богатир“ и като обвиха дъното му с пластир, сякаш бинтоваха рани, внимателно го закараха в дока. След това призовата група докара завзетия от англичаните „Алантон“, натоварен с отличен кардиф. Веднага след крайцерите, които бяха цели и невредими, в Златния Рог „дотичаха“ нашите „кученца“, стигнали до Гензан с бойни набези…
Матросите станаха герои на деня. Чоплейки семки от пазара, те се шляеха по улиците прегърнати, с раздути от вятъра прешироки клошове, поглеждайки с вирнат нос войниците от гарнизона.
— Ех, трохи нещастни! Седят по наровете в казармите, сякаш излежават присъда в дранголника, и си кърпят гащите. И живот ли е това? След атака
