половината от един полк остават живи. Затова пък при нас, Вася, като треснат с мина под средната палуба, в щабовете на флота не смогват да напишат известията за загиналите… Това се казва живот!
В квартирата на семейство Парчевски топлият вятър приветливо развяваше перденцата на прозорците, чуваше се как в Невелската градина духови оркестри един след друг свирят старинни валсове.
Житецки слава богу днес го нямаше на „Алеутска“, а мадам Парчевска посрещна почти възторжено младия мичман:
— О, колко сте любезен, че не ни забравяте! В града говорят за вас като за герои и може да се предполага, че скоро всички офицери от крайцерите ще се гордеят с най-новите си ордени. Надявам се, че вашата кариера занапред е осигурена.
— Възможно е — скромничеше мичманът. — Напълно е възможно…
Вече знаеше, че заедно с другите са го представили за орден „Станислав“ — III степен. Беше събота и в „абажурната“ у Парчевски отново се събираха участниците в квартета. Полковник Сергеев, свирещ с чувство на виола, май беше привлечен към следствие за злоупотреби по служебна линия и сега се мъчеше да докаже на всички гости, че японските интенданти също крадат:
— Наскоро видях кутии сухари, изпратени за японските войници. Във всяка трябва да има по осем парчета. Която и да отвориш, два-три сухара не достигат… И нищо! Не вдигат шум. Не е като при нас. Погнали са насам цяла шайка какви ли не ревизори…
Пощенският чиновник Гусев, настройвайки своята евтина цигулчица, настоятелно молеше Панафидин да не забравя:
— Нали знаете, че аз винаги задържам дълго фермато — колкото е възможно. Да не стане като миналия път, когато не ви стигна лъка да издържите и до средата…
Гостите насядаха и Сергей Николаевич енергично се включи с виолончелото в своята музикална партия, лъкът леко и послушно докосваше инструмента, пръстите на мичмана с опияняващо вдъхновение измъкнаха от струните вълшебно пицикато. Беше му ужасно приятно, че именно днес, когато така хубаво му върви свиренето, Вия Парчевска тихо и скромно седи наблизо. Гледайки в нотите, Панафидин скришом се любуваше на нейното неземно спокойствие, на нейните ръце, които покорно лежаха върху коленете. След концерта по-възрастните гости веднага се насочиха към сервираната за вечеря маса, а мичманът разговаряше с девойката…
— Нещо не се вижда днес Житецки — забеляза той. Вия Францевна внесе спокойствие в душата му:
— Игор Петрович се оказа твърде тривиален. Докато вие плавахте толкова далече, че всички ние се страхувахме за вас, господин Житецки, срамувам се да го кажа… няма да повярвате!
— Защо пък не? Кажете го. Ще повярвам.
— В девическата гимназия той размествал мебелите и окачвал по стените някакви глупави картинки на морска тема. Онези глупачки, гимназистките са безумно влюбени в Житецки, а гимназиалната инспекторка, стара мърморка, си е загубила ума от неговата услужливост…
Отдавна на Панафидин не му е бивало така хубаво, както в тази чудесна топла вечер. Изпитваше радост да стои край прозореца, възхищавайки се от панорамата на рейда, от златното изобилие електрически светлини по крайцерите. Гостите вече си тръгваха, довол-ни от вечерята. Пийналият Гусев дълго търсеше във вестибюла фуражката си от пощенската служба. Панафидин поправи пред огледалото острите краища на високата си якичка.
— Не ни забравяйте — трогателно помоли Вия. — Днес както никога ми трепна сърцето… от вашата музика!
Носейки калъфа на скъпоценния „Гуарнери“, мичманът си мислеше, че на младини може да се гордееш с ордена „Станислав“, даже и трета степен. Ще минат още три-четири години, и той вече ще е лейтенант. На обезлюдялото пристанище, едва осветено от мъждиви фенери, дежурният му показа рюриковската лодка. Сънените матроси с трясък нагласиха веслата, тъмната вода плисна изведнъж, а клиновете на веслата изпискаха като подплашени нощем птици… Сред гребците Панафидин забеляза в тъмното едрата фигура на комендора Николай Щаламов, който явно искаше да чуе похвала от мичмана за усърдието си. Като има сила, много акъл не трябва — дангалакът така мощно загреба, че веслото се разцепи на две, а такива „подвизи“ във флота се ценяха много високо.
— Юнак! — каза му Панафидин. — Още утре сутринта ще доложа за твоето старание на старшия офицер и се надявам, че ще те пуснат извънредно на брега… Само че гледай да не се напиеш, братле!
— По никой начин — беше приятният отговор. — Ние от оня случай внимаваме за пиенето… въздържаме се.
Порт Артур живееше и се бореше, впивайки ослепителните бивни на прожекторите в заобикалящите го фортове, скали и острови, изучавайки точно определените квадрати от морето и рейдовете. Вечер на булеварда свиреше музика, хората още танцуваха. Ресторантите работеха, но цените на продуктите вече скочиха. Кутия масло струваше 1 рубла и 20 копейки, десет яйца — 60 копейки. Много се употребяваха манджурските краставички — почти аршин дълги, но безвкусни, понякога предизвикващи холерни разстройства у хората.
Успехът на бригадата крайцери беше помрачен от поражението на войските при Вафангоу (град и гара по КВЖД на 150 версти северно от Порт Артур). Виновник за поражението беше Куропаткин, който с лека ръка заповядваше да се настъпва и не изпитваше угризения на съвестта, когато заповядваше да се отстъпва. Че как иначе, след като притежаваше „трезв поглед за нещата“? Тази проклета „трезвост“ беше по-лоша от непоправимо пиянство! Напътствувайки войските за бой, Куропаткин предварително подронваше моралния им дух с размирни думи: „Ако… се наложи да срещнете превъзхождащи сили (на врага), боят не е нужно да бъде доведен до решителен удар.“ Генералите не го и довеждаха…
Операцията на владивостокските крайцери отново отложи агонията на Порт Артур: гвардията на японския император намери гроба си на морското дъно край Цушима, пак там, в бездната, потънаха и обсадните оръдия на Круп, способни да разцепват железобетона на фортовете и да разкъсват путиловската броня на корабите. Защитниците на крепостта — войниците от гарнизона и матросите от ескадрата на Витгефт — още не губеха надежда за по-добри времена.
— Нищо, братлета! — казваха те. — Ако глистът Куропаткин не допълзи на помощ от Ляоян, значи Зиновий ще доплава от Кронщад и ще даде на Того хубав ритник…
Питерските пролетарии, докарани в Порт Артур още от адмирал Макаров, се трудеха денем и нощем. С помощта на доковете и кесоните те възраждаха предишната мощ на броненосците, разрушена от японските мини в паметната нощ на пиратското нападение. Наместникът Алексеев диктуваше от Мукден волята си, призовавайки Витгефт: „Да се излезе в морето за решителен бой с неприятеля, да се разбие и да се отвори (за ескадрата) път към Владивосток… Решавайте тази важна и сериозна стъпка без колебания.“ На 8 юни бро-неносецът „Победа“ свали от дъното си последните ремонтни кесони, водолазите се изкачиха на палубите и махнаха шлемовете на скафандрите:
— Край, братя! Дай да дръпна от цигарата… Сега с тази „Победа“ имаме шест броненосеца срещу шест японски. Битката ще бъде законна — танто за танто. Драсни ми една клечка… благодарско…
Витгефт издаде заповед да се прочистят от мини изходите от басейните, но го смущаваше (както и мнозина флагмани) това, че част от корабната артилерия се сражаваше на сушата и вече изглеждаше невъзможно да се пренесат оръдията от позициите обратно върху палубите.
— Господа — казваше Витгефт, — та вие знаете, че аз съм щабен човек, край масата над картата се чувствувам по-уверен, отколкото върху мостика на броненосеца. И все пак съм принуден да се подчиня на това, което изисква наместникът… А какво ще кажете вие?
С помощта на секретната агентура на Того му бяха известни много неща. Понякога той знаеше даже повече от офицерите на руската ескадра. Предния ден му бяха донесли броя на портартурския вестник „Нов край“, който сипеше хвалби по повод завършилия ремонт на броненосците. Того, засилвайки ескадрата си, включи в нея и старичкия китайски броненосец „Чин Йен“. Обикновеното пресмятане показваше, че срещу 103 000 тона руска водоизместимост той, адмирал Того, може да изведе на бой 139 000 тона, обковани с броня…
В два часа през деня на 10 юни портартурската ескадра се проточи към Жълто море. Вилхелм Карлович, обкръжен от множество флагофицери и щабни „паразити“, стоеше върху мостика на „Цесаревич“, като споделяше охотно своите планове, които по никакъв начин не можеше да се причислят към стратегическите:
— Уповавайки се на небесните сили, се надявам, че Того не е успял да събере заедно своите кораби на остров Елиот и след три дни всички ние ще се шляем вече по „Светланска“…
Е, какво пък? И защо да не се пошляят?
Часовниците в рубките фиксираха времето — 17:10. Ескадрата лежеше разгъната в боен ред, когато от рум-бовете откъм норд-ост величаво изникна напряко на нея внушителната армада на противника и сигналчиците с истерични викове започнаха да съобщават:
— Начело е „Миказа“ под флага на Того… „Сикашима“, „Асахи“, „Фуджи“… ясно виждам „Нисин“ и „Касуга“…
370 оръдия на Того се издигаха срещу 300 руски ствола. Стройните килватерни колони на Того потискаха (и това е безспорно). Едновременно с това „Чин Йен“ започна да обръща крилото на японската ескадра, сякаш отрязвайки корабите на Витгефт от бреговите укрепления на Квантун. На флагманския мостик цареше вълнение:
— Дявол да го вземе! Събрал е всички… даже и този „Чин Йен“, желязна развалина от времето на старата императрица Цъси…
Винаги е страшен моментът на сближаване на ескадрите, които приличат на сгъстена енергия за предстоящия бой. Нашите матроси край оръдията набързо дояждаха последните сандвичи, без да откъсват очи от прицела:
— Ах, неговата мама! Сега, братлета, ще ни подредят…
Доложиха на Витгефт броя на вражеските миноносци:
— Того има тридесет, срещу наши осем… Часът: 18:50. „Цесаревич“ под флага на Витгефт зави обратно и взе курс по посока на Порт Артур. В блещукащия полумрак на догарящия ден мателотите послушно следваха флагмана… Напрежението се смени с отчаяние:
— Да няма грешка? Защо завиваме обратно? Витгефт избягна боя, считайки, че превъзходството на противника не му позволява да приеме предизвикателството. Завоят на 16 румба, отвеждащ ескадрата в задръстените с боклуци басейни на Порт Артур, беше възприет като проклятие, като безпощадна присъда:
— Край! Предадоха ни… а сега ни остава само смъртта.
Часът: 21:35. Ескадрата вече влизаше в рейда, когато изтрещя взрив — броненосецът „Севастопол“ се натъкна на мина.
— Ето ви и резолюцията на Того, с печат от дявола!
Того хвърли в атака миноносците, но ги разгониха с ожесточен огън. Четири вражески кораба загинаха. На сутринта целият бряг беше осеян с моряшки тела. На един от труповете намериха бележка: „Внимание! Аз съм син на адмирал Того.“ Вилхелм Карлович отново седна в кабинета, пишейки отговор до наместника: „Излязох в морето не за показ… Обстоятелствата наложиха моето завръщане, за да избягна ненужни загуби.“
На канцеларската плахост на Витгефт адмирал Того противопостави своя безпощаден военен деспотизъм, абсолютно лишен от чувството за страх да носи
