— Така ли? — изхъмка Вия.
— Да. Спомням си, нашият „Богатир“ се намираше още в Шчечин за доработка на опреснителите и лагерите на гребния вал. Имаше време. Пари също. Купих си билет и заминах за Женева.
— Защо? — учуди се Вия.
— В пътеводителите прочетох, че в предградията на Женева може да се разгледа Ферней, където е живял великият Волтер. Отидох и намерих Ферней, заобиколен с такава висока ограда, че през нея може да гледа само африкански жираф. Позвъних на вратата. Излезе някакъв чичо с голф. Изслуша моята пламенна тирада за възвишените чувства, които хранят всички руски хора към Волтер, и ми каза следното: „Тук живея аз, а от Волтер и помен няма. Ферней е мое частно владение, а по всички волтерианци аз насъсквам кучетата.“
— Ама това е безподобно! — заливаше се от смях Виечка.
Този смях силно смути мичмана.
— Така ли мислите? Тогава аз съм щастлив, че със своя печален разказ ви доставих минута бурно веселие…
Извикаха ги за обед. На масата имаше и гости, които бяха приятели на семейство Парчевски — някой си Хайтман, притежаващ бижутериен магазин на „Светланска“, и някой си Захлистов от „Кривата уличка“, където продаваше долно бельо. Мичманът беше съвсем чужд на меркантилните им тревоги и слушаше как Хайтман ругае дипломатите:
— Ние живеем в такова бездарно време, когато няма нито Талейран, нито Бисмарк, а маркиз Ито и нашият граф Ламсдорф са…нищожества и дребосъци! Те не можаха да предотвратят тази идиотска война, разорителна за нас, образованите търговци. Нима щях ла прекарвам летния сезон в тази скапана Седанка, след като имам къща в Нагасаки с отлична японска прислуга?
— А пък аз — мрачно съобщи дошлият от „Кривата уличка“ — баш преди войната купих от американците една партида долни гащи от батиста. Май че сегичка моите долни гащи плават надълбоко, потопени вече… от вашите крайцери! — адресира той упрека си непосредствено към мичмана.
Панафидин бе потресен. Че за кой дявол те рискуват себе си в морето, защо се пролива кръв в Порт Артур, щом тези бижутерно-трикотажни мерзавци са разтревожени само за доходите си? Реши да се сбогува с домакините, а Вия Францевна пожела да го изпрати. Трогнат от нейното внимание, Панафидин каза, че този чудесен ден ще остане за дълго в сърцето му:
— Надявам се, че разбирате моите чувства…
Момичето вдигна пръст към устните си и Панафидин разбра отначало нейния жест като призив за мълчание.
Но жестът беше допълнен с очарователен шепот:
— Ето тук… разрешавам. Три секунди. Не повече.
Тази мимолетна целувка беше, изглежда, за мичмана първата в живота, но ако Панафидин притежаваше повече житейски опит, би могъл да се досети, че за Виечка това не бе за първи път. Крайградският влак потегли от перона на Седанка полупразен, затова пък на спирка „Първа рекичка“ целият вагон се напълни с пътници. Сред разноликата публика и градинари с кошници Панафидин забеляза и мичман Игор Житецки, който съпровождаше някаква кльощава вещица. Много разчувствувано тя притискаше букет полски цветя точно към онова място, където у всички жени природата е набелязала приятна височинка. В дадения случай нямаше височинка, а роклята на дамата беше толкова впечатляваща, колкото и маскировъчната окраска на крайцерите.
Като извика за момент приятеля си, Панафидин го попита:
— От коя морска пяна е родена твоята вълшебна Афродита?
— Шшш… по-тихо — прошепна Житецки. — Тая душичка има отлична чуваемост и на най-далечни дистанции. Тя е инспекторка за Втора девическа гимназия, носеща името на престолонаследника.
— И за какво си й дотрябвал? Или, да кажем по-точно, за какво тя е дотрябвала на теб, нещастника?
— Шшш… — повтори Житецки и се върна при инспекторката.
На крайцера го посрещна загриженият Плазовски:
— А, братовчед! Пак отиваме към Цушима…
Доктор Солуха покани Панафидин в крайцерския си лазарет, разположен в корабната баня, която беше цялата покрита с бели метлахски плочки.
— Да беше само до Цушима! — въздъхна той. — Но изглежда, че ще отидем и по-далеч — до Квелпарт… Водим опасна игра. Камимура няма да ни пусне отново да се разпореждаме в кухнята му. Впрочем за храброст не осъждат, а награждават. Такава е природата на всяка война. Но същевременно си спомням старите названия на старите кораби от стария руски флот: „Не ме докосвай“, „Току-виж“, „Ще те уплаша“…
— Току-виж го уплашим! — смееше се щастлив мичманът.
Корабът „Лена“ отведе миноносците, след тях потеглиха крайцерите, пъхтящи шумно с въздуходувните помпи. Веднага възникнаха недоразумения — миноносците се задавяха от вълните, в механизмите им започнаха аварии. Продължаваха по-нататък, водейки „кученцата“ на буксир, като с ремък… Близо до Гензан пуснаха от ремъците „кученцата“ и те се втурнаха да търсят плячка. В този момент № 204 закачи с петата на руля подводен камък и се завъртя на едно място, другите заминаха без него. Миноносците се върнаха след доста време. От техните хилави мостици, приличащи на етажерки, мокрите до кости командири докладваха към флагмана „Русия“ на вицеадмирал Безобразов:
— Военни кораби в Гензан няма, запалихме кабо-тажници… Аз, двеста и десети: обстрелвах японските казарми, войниците избягаха към височините. Складовете в японските квартали са взривени. Аз, двеста и единадесети: китобойците на граф Кайзерлинг при нашето появяване веднага вдигнаха английски флаг…
— И защо не ги потопихте?
— Граф Кайзерлинг е руски поданик. Безобразов хвана рупора на „псувалника“:
— Какъв руснак е той? Трябваше да го потопите… това куче!
Взривиха № 204, за да не пречи на движението. „Лена“ взе под своя опека миноносците и ги заведе във Владивосток. В каюткомпанията на „Рюрик“ Хлодовски каза:
— Нещо при нас не е наред… От това нападение на Гензан — много шум за нищо, като сланина от кранта. Но японската агентура вече съобщава на Камимура за нашето появяване.
— Да се откажем от операцията? — вълнуваха се младите.
— Не! Но може да се промени генералният курс и да се появим на друго място, където японците не ни чакат…
Събитията потвърдиха опасенията на Хлодовски.
Но засега още нямаше причини за безпокойство и мичман Панафидин оглеждаше през бинокъла крайбрежните корейски села, които оставаха назад — със скорост 17 възла скоро крайцерите завиха от корейските брегове към морето. Екипажите бяха сигурни, че курсът до Квелпарт е само за заблуда.
Матросите говореха, че се движат направо за Чемулпо:
— Работата е ясна! Отиваме да взривим „Варяг“, който японците вече са извадили от водата. Нали не бива да се търпи, ако корабът, смятан за красота и гордост на флота, пътува под самурайски флаг…
Беше много горещо даже на мостиците, а в котелните отсеци — същински ад, огнярите падаха от умора. През нощта минаха покрай Дажелет, ефирът се изпълни с разговорите на противника. Сред трясъка на изстрелите и неразборията от стенания телеграфистите уловиха крайно необходимата фраза: „Русите… преследване… да се унищожат…“ Панафидин забеляза, че комендорът Николай Шаламов не се отделя от него също като бавачка, и това взе да омръзва на мичмана:
— Разбира се, благодаря ти за майчинските грижи, но все пак престани да ми бъдеш сянка.
Шаламов каза, че добрината трябва да се помни:
— Вие, ваше благородие, ме спасихте от заточение. Моята майчица пише от село да проявя старание. Не се сърдете! Такова е сега положението — война е… малко ли неща могат да се случат?
— И да се случи нещо, братко, ти не мене, а моето виолончело спасявай… То струва повече от кой да е мичман.
На 18 юни следобед крайцерите влязоха в Жълто море, а проливите край Цушима бяха бездимни, без платна, безлюдни.
— Няма жива душа! Сякаш сме се отбили на гробищата — вълнуваха се сигналчиците. — Комай Камимура с неговата Камимурочка са намислили някаква мръсотия… добро да не чакаме!
Матросите, които виждаха най-добре, бяха настанявани в „гарвановите гнезда“ по най-високите части на мачтите, за да забележат навреме опасността:
— Хайде, момко! На тебе, като на врана, ти се полага гарваново място. Само гледай да не се заплеснеш, че ще те напердашим… другарски.
Залезът на слънцето съвпадна с първия доклад:
— Отляво има дим… много пушеци. Отдясно също…
На мостиците стана и тясно, и шумно.
— Пребройте пушеците — заповяда Трусов на добре виждащите.
— Девет… и още някакви. Изглежда, от миноносци.
Скоро разпознаха „Идзумо“ под флага на самия Камимура, след него като желязна фаланга се движеше точно очертаната редица на броненосните крайцери. Останалите кораби се проектираха на фона на залязващото слънце, от което силуетите им се размиваха.
До Владивосток имаше 600 мили! Безобразов сложи очилата и разроши огромната си брада:
— Попаднахме на кучешка свадба! Завой на 16 румба! Крайцерите да се подредят в строй пеленг, за да се бранят откъм кърмовите плутонги при оттеглянето…
В момента, когато руските крайцери правеха завой на обратен курс, Камимура навярно си беше спомнил змиорката, която хвана за гърлото и там нещо жално изхрущя. Сега японският адмирал беше спокоен — всичко беше предвидено отрано и на пътя на оттеглящите се руски крайцери, попаднали в клопка, той предварително бе разположил своите миноносци — за атака!
— Може да се открие огън — прецени Камимура. От носовите оръдия на неговите крайцери изригна грохот.
Вече се стъмваше и надлъж по хоризонта се изтръгваше огън като жълти снопове, а пряко на тях лягаха острите лъчи на японските прожектори. Руските
