крайцери се отдалечаваха от Цушима, престроявайки се в движение от килватер в пеленг. Хлодовски обхождаше бордовите каземати, където матросите стояха в готовност около оръдията. Сини лампи, като в морга, осветяваха навъсените лица на артилеристите… Пътьом старши офицерът попита Панафидин:
— Как сте с нервите, Сергей Николаевич?. Мичманът извади от устата си офицерската свирка:
— Да си призная, страшно е… Владивосток е някъде там, далеч, а тук те преследват с всички сили и аха да те хванат за коланчето на мундира… Как е дистанцията? Намалява ли?
— Мисля, че ще се измъкнем. Ако не закъсаме с възлите. …
Учудващо беше, че старият, износен „Рюрик“ сякаш се подмлади — бързайки след другарите си, той поддържаше 18 възла така сигурно, като че ли бяха го напръскали с жива вода. Целият в невероятно напрежение, крайцерът се тресеше ситно като при треска, пришпорван да напусне южните румбове от жълтите отблясъци на японската буря. В каюткомпанията така разтресе рояла, че клавишите му подскачаха като зъбите на уплашен човек. В шкафовете звъняха кристални съдове, вибрирайки мелодично; наред с абажурите се люлееше грамадната клетка с птици, които изведнъж притихнаха, усещайки опасността.
— Играем ва банк — рече доктор Солуха. — Ако при машините не се справят, всички хубаво ще направим… бък-бък…
Стрелката на лага трепна, докосвайки цифрата 17. Беше загубен един възел, а Камимура още можеше свободно да увеличи скоростта. Капитан първи ранг Трусов непрекъснато звънеше от мостика в машинното.
— Умолявам ви! — крещеше той. — Дръжте се още малко… Всичко зависи от вас… гълъбчета, милички, скъпи!
В бездните на котелните помещения със сандъци мъкнеха газирана вода. Сваляха от хладилниците запасите сладолед, а коковете приготвяха ледено кафе. Все за тях, за огнярите! Полуприпадналите хора разбъркваха в пещите свирепия огън, обгарящ голите им торсове като сушилните на доменни пещи. Всички разбираха — със сърцето си, с душата си, със съзнанието си, — че ако само на някой от крайцерите се получи повреда в машините, Камимура ще се нахвърли върху тях с цялата мощ на ескадрата. На брояча на лага си оставаха 17 възла и пламенният грузинец Рожден Арошидзе крещеше:
— Браво, „Рюрик“! Ако стигнем у дома, ще напоя с шампанско цялата машинна група… нищо няма да пожаля. Вах!
Камимура осветяваше както преди притъмняващия хоризонт със залпове, но снарядите му не достигаха до целта и тогава сред екипажите на нашите крайцери се чуваше смях. Любопитните изтичваха от долните помещения чак на горните палуби, за да видят с очите си противника. („Той вече лошо се виждаше — пише един очевидец, — само димът и припламванията от изстрелите показваха неговото място“.)
Японските крайцери започнаха да изостават…
Хлодовски се изкачи на мостика и каза на Трусов:
— Нещо не разбирам противника. Камимура се държи глупашки. Той би могъл да прибави още два възла и тогава неговата артилерия би започнала да разрушава нашите крайцери.
— Не викайте бедата, Николай Николаич — рече капитанът първи ранг. — Аз мисля друго нещо — Камимура изостана от нас с крайцерите си умишлено… Известете флагмана и позвънете във всички каземати да бъдат готови за отпор на минна атака!
— Слушам, Евгений Александрич…
Камимура бе пресметнал правилно всичко — неговите 11 миноносеца, построени в германските корабостроителници на фирмата „Шихау“, се полюшваха едва забележими сред вълните. След като слънцето угасна, те се изтърколиха от засадата изведнъж, подобно на спортисти върху ролкови кънки. Под тънките лъчи на крайцерските прожектори се виждаха даже командирите им… Те атакуваха бригадата едновременно откъм двата борда, за да раздвоят вниманието на нашите артилеристи, но сгрешха. Крайцерите моментално живнаха, разгонвайки ги с огън от кулите и казематите като глутница бесни кучета, и изразходвали напразно торпедата си, японците изчезнаха в нощта също тъй внезапно, както се бяха появили… Ето сега можеше да се направи отдих.
— Май че се размина — казваха матросите.
Ескадрата на Камимура изостана, а после отново изведнъж се освети от огън, гъст и безпощаден. Надлъж по хоризонта се мятаха от една в друга посока прожекторите. Камимура разстрелваше своите миноносци, взел ги в тъмнината за руски. Оцелели при атаката на нашите крайцери, те потъваха, избивани от своите снаряди… Щом това бе така, на адмирал Камимура му предстоеше сериозно да помисли за свещения акт харакири!
През нощта машините на „Рюрик“ се изтощиха заедно с огнярите и корабът започна да държи само 13 възла. Но всички оцениха подвига на групата в машинното и дружно подхвърляха възрастния Иван Иванович Иванов — инженер-механика на крайцера, — който после си призна:
— Колко години служба във флота, а не се научих да плувам. Измъкнат ли японците палубата под мене, и аз съм покойник, а моята женичка — вдовица с пенсия… На вас, младите, още ви е все едно. А аз, стареца, се замислям.
Посред нощ крайцерите попаднаха в буря. Топлият шумящ порой изми палубите им и, изглежда, сне напрежението от хората и метала. Всички започнаха да се прозяват:
— Ама като се строполя във Владивосток върху моята „служебна“, никакъв боцман няма да ме събуди…
Сутринта крайцерите срещнаха в морето грамадата на английския товарен кораб „Челтънхъм“ и на мостиците вахтените офицери припряно запрелистваха справочниците на „Лойд“… Намериха каквото им трябваше:
— Шест хиляди тона, работи за японците от лондонската фирма „Докофорд“. Още преди войната е обслужвал японската армия с курсове от Чемулпо и Фузан. Ще го завземем!
Призовата група откри в трюмовете на британеца важни стратегически товари, ценно оборудване за железопътната линия Сеул—Чемулпо, която японците строяха с рекордни темпове, даже нощем под светлината на факли… Като чукаха по траповете с прикладите на карабините, четиридесет руски матроси вече слизаха на борда на „Челтънхъм“. Капитанът беше хванат с веществени доказателства, но още се зъбеше, протестирайки.
— Това е насилие, това е пиратски акт, светът ще ви осъди…
— Е, хайде, кеп. У нас в Петербург също има професура по международно право, те ще се оправят… Откъде имате това чудесно дърво на траверсите? В никой случай не е японско.
— Американско е — бе принуден да признае капитанът…
С вой на сирените крайцерите влязоха в Златния Рог.
Владивосток им разтвори горещите си обятия…
Но командирите на крайцерите имаха доста претенции към щаба, който беше планирал операцията наслуки, и можеше да стане така, че нито един от трите кораба да не се върне обратно. Заслужилите капитани първи ранг особено се възмущаваха, че сега бойните им отчети ще бъдат редактирани от капитан втори ранг Кладо.
Скридлов каза, че плюе на всякакви писания, но за съжаление на писанията отдават голямо значение там:
— На таваните на великата империя! Какво сте се заяли с мене, Андрей Порфириевич? Кладо няма да ви заколи. Нещо ще поправи, някъде научно цитатче ще прибави, нещо може и да зачеркне и като погледнеш — вашият сух служебен отчет грейнал с всички цветове.
А скоро „благодарната общественост“ на Владивосток поднесе на капитан втори ранг Кладо оръжие с надпис. Парите за подаръка събраха с подписка. Сред другите внесе четири рубли и доктор Парчевски. Надписаното оръжие бе връчено в сградата на градската управа.
Най-сетне в печата беше обнародван списъкът на наградените офицери и матроси от бригадата на вла-дивостокските крайцери, но в този списък липсваше името на нашия мичман… Отначало Панафидин даже не съобрази какво се е случило, а когато разбра, беше го срам да гледа хората в очите. Само на братовчед си Плазовски каза всичко, което мислеше:
— Би било непристойно и глупаво да питам защо са ме прескочили. Ти си юрист, кажи ми къде е законната житейска истина?
— Законът и истината в живота са две различни понятия, които взаимно се унищожават. Съветвам те да забравиш оскърблението и да служиш, както си служил и по-рано — честно и свято!
— Честно и свято — вълнуваше се Панафидин. — Но къде е най-елементарната справедливост? Не съм ли правил всичко, което се полага на военния човек? Не съм ли се старал?…
Повече не отиде на „Алеутска“, не замина и на вилата на семейство Парчевски. Такъв позор потискаше мичмана, като че ли бяха го заклеймили с всеобщо поругаване. И му стана съвсем непоносимо, когато разбра, че Игор Житецки е получил „Станислав“ III степен. За какво? Този номер вече не можеше да изтърпи и реши да поговори с капитан първи ранг Трусов:
— За себе си и своите обиди бих могъл да си мълча. Но сега съвсем нищо не разбирам — ордена „Станислав“, за който бях предложен, е получил човек, който си седи спокойно на брега и се занимава с празни приказки на разни отвлечени теми.
Трусов също не криеше възмущението си:
— Аз самият не разбирам как е могло да се случи това. Може би имате някакви прегрешения, за които да не ми е известно?
— Един грях имам — свиря на виолончело… Трусов се обърна към Безобразов:
— Не зная кой е задраскал Панафидин в списъците за награждаване, но смея да ви уверя с честната си дума, че никой от нас не е предлагал за орден мичман Житецки. — После помоли командуващия флота Скридлов да обясни как е могло да се случи така, че един мичман, който стърчи на брега, е станал кавалер на орден: — А друг мичман, който опъва на крайцерите вахта след вахта, е останал с пръст в устата.
Скридлов гледаше мрачно командира на „Рюрик“:
— Повярвайте, в списъците с предложения за ордени флотът не е имал предвид Житецки. Той е получил „Станислав“ по личната протекция на инспекторката на девическата гимназия, носеща името на престолонаследника.
— И какво отношение към флота има тази мръсница?
— Ами никакво! — ядоса се Скридлов. — Но нейният коз е по-силен от нашия. Тя е запазила своите стари връзки с Петербург, награждаването на Житецки е подкрепил и Кладо… Сам знаете, своето теленце и кравата ще го оближе.
Панафидин натъпка с пари портфейла си и тръгна за „Шато дьо Фльор“. Там срещна случайно актрисата Нинина-Петипа, която му каза, че заминава за Петербург.
— След мене останаха въглените на изгорелия театър… А вие, Серьожа, виждам, че сте тъжен. Защо?
На чуждата жена с чужда съдба мичманът изплака своята обида. Мария Мариусовна се отнесе към разказа му спокойно:
— Вие, Серьожа, сте още дете и не знаете как хората умеят да обиждат… Още не ви е дошло до главата!
