осигурявала английската фирма „Армстронг“, то… изводите са печални.
— Защо? — учуди се Панафидин. — Нима някога сме имали съмнения в превъзходството на руската артилерия?
Ветрилото отчаяно трепкаше в ръката на Хлодовски.
— Там е работата, че още не сме имали… Може да вървите на брега — неочаквано каза той, без да завърши разговора.
Чак в края на улица „Ботаническа“, близо до Гнилия кът и Рекичката на признанията, където се бяха приютили градската беднотия и работниците, Панафидин откри сиромашкото жилище на пощенския чиновник Гусев. Старецът се зарадва, изтърси от коленете си охранения котарак:
— А, Серьожа… господин мичман. Ама че радост… Край самовара Гусев съобщи, че квартетът се е разпаднал:
— Полковник Сергеев, интендантът, хубаво свиреше на виола. А крадял още по-добре! Вече е под следствие, а пък така тънко разбираше музиката проклетникът…
— Значи не ходите у семейство Парчевски?
— Ами, къде ти! Че аз ходех там само заради моята цигулка, да не скучае. — Изглежда, че Гусев се досети какво мъчи мичмана. — То се знае, Вия Францевна е завидна госпожица. От татковите хонорари, и кю-тук да си, ще станеш красив. Господин Парчевски получава годишно повече от вашия Скридлов… А при вас във флота кога се става адмирал?
— Ами към петдесетте.
— Ето, тогава може да се появите на „Алеутска“, какво ще ви пречи да сте добър жених?…
Панафидин се накани да си тръгва:
— Жалко! Жалко, че нашият квартет се е разпаднал.
— Ех, Серьожа… Живеете си там по каютите като лалугери в дупките и нищо не знаете. Че то не само квартетът, скоро цяла Русия ще се разпадне. Русите знаят добре как да умират на война. Но виж, как да живеят добре, съвсем не могат да се научат. Наистина вече твърде много се краде. И който е по-богат, той краде повече. Опасен признак! Не случайно в древния Китай мъдреците са казвали: „Държавата се руши отвътре, а външните сили само довършват нейното поражение.“…
Разговорът остави неприятна горчивина в душата на мичмана. По „Ботаническа“ той излезе при паметника на Невелски, от „Пушкинска“ зави към „Светланска“. Тук беше както винаги — тротоарите са във властта на отбраната публика и офицерите, а матросите крачат в края на паважа, едва смогвайки да козируват на началството, което се движи на гъсто стадо както есетровите риби към брачното мръстене, когато нищо вече не може да ги спре. Панафидин забеляза и енергично крачещия Житецки, който викна към приятеля си:
— Уф, уморих се от тичане! Идвам направо от телеграфа. Кладо ме помоли да бия една бърза на Зиновий Петрович… Впрочем защо стоим тук, Серьожа? Да се отбием в сладкарницата. По чашка кафе, а?
В кафенето на Адмиралската градина те се настаниха под един чадър, поръчаха си кафе-гласе с шоколадови петифури. Житецки свободно боравеше с имената — Зиновий Петрович казал, Фьодор Карлович ще го направи, Алексей Алексеевич ще помогне. Панафидин със закъснение разбра, че Житецки има предвид адмирал Рожественски, Авелан — управляващ Морското министерство, Бирильов — командуващ Балтийския флот…
— „Да служа бих се радвал, да прислужваш е противно“ — печално мърмореше Житецки. — Наоколо има завист, угодничество, клюки, злепоставяне. За честния човек е трудно да живее сред крокодили. Ето и на Кладо започнаха да му подлагат мина… Добре че Рожественски отдавна го цени. Взема го в своята ескадра! Като историограф на похода. Естествено, Николай Лаврентиевич няма да ме остави в тази скридловска бърлога… ще заминем заедно!
— А какво ще стане с Вия? — възкликна Панафидин.
— Вия Францевна? Нещо не разбирам, брат, защо я намесваш в сериозния разговор? — подсмихна се Житецки.
На Панафидин изведнъж му стана и неловко, и срамно:
— Слушай, Игор, дали да не пийнем?
— Извинявай. Сега не е време да си замайваме главите с алкохол. Трябва да се борим, да отстояваме, да утвърждаваме. Войната е време на активни настроения. В края на краищата с Владивосток не свършва светът. От Скридлов добро не чакай. Не му стигна Кладо, ами започна да мачка и Безобразов…
В градината въздишаха дълбоко и проточено празничните валдхорни. На съседната масичка седеше една много красива жена, между пръстите й се изпотяваше голяма чаша с ледена лимонада. Панафидин с голямо усилие отмести погледа си от жената.
— Забравих да те поздравя… за ордена — каза той.
— Дреболия! — махна с ръка Житецки. — Е, дадоха ми го. Да не взема да се откажа? Но съм възмутен до дъното на душата си, че тебе са те прескочили… Защо си мълча? Защо не подаде прошение „на височайше име“? В края на краищата орденът е въпрос на офицерски престиж. Напразно се отнасяш така лекомислено към това.
— Престани — страдайки помоли Панафидин. На сбогуване Житецки му прошепна разпалено в ухото:
— Йесен е отново с вас… Той заби „Богатир“ върху камъните. Сега внимавайте да не ви замъкне в джендема. На него какво му е? Кариерата му е пред свършване, така че той, за да се отличи, ще тръгне сам срещу Камимура.
На 28 юни крайцерите завършиха зареждането на бункерите. От брега дойде светлинен сигнал от Скридлов: „Бригадата да получи още четири баржи с въглища.“ Командирите на крайцери вдигаха ръце:
— Че ние да не сме гумени. И без това потънахме по-ниско от ватерлиниите…
Но контраадмирал Йесен разпореди да не се спори и да се товарят въглища където може и колкото може.
— Нещо са намислили — досещаха се в екипажите.
Панафидин още дълго си спомняше прекрасната жена в Адмиралската градина: „И съществува такава дивна красота…“ Мичманът беше още непорочен. Срамуваше се да си признава това пред другиго. Какво бе видял от жените? Три секунди целувка от Виечка…
На 4 юли на крайцерите имаше гости — от брега надойдоха с катери жени, годеници, майки. Беше даден обяд, жените по навик се заеха да изпреварват старанията на тренираните ординарци, като се грижеха за мъжете и синовете със същата готовност, с която го правеха на земята. Точно по време на обеда Йесен издигна над „Русия“ многоцветието на сигналните флагове.
— На поход! Спешно. Гостите да напуснат корабите…
Крайцерите заминаха, сякаш никога не ги е имало тук, а вечерта върху рейдовите бочки се изкачиха грамадни раци и стояха там дълго, дълго, потраквайки с клещи… С наближаването на нощта Владивосток бе огрян от златни светлини, в градината както и преди звучеше музика, на тротоарите беше пълно с хора, които се разхождат, някъде бързаха на среща момичета с новички обувчици, но целият този живот вече не засягаше онези, които бяха заминали… може би завинаги!
Първата вълна небрежно, сякаш без да иска, полюшна „Рюрик“ и в клетката, която висеше над масата, птиците се разшаваха. Евгений Александрович Трусов се настани начело на масата в каюткомпанията.
— Е, поздравявам ви… Имаме право да се гордеем! Даже само юнските походи на нашите крайцери струваха на Япония много по-големи загуби, отколкото тя е понесла в продължителните боеве на Ялу и при Вафангоу, взети заедно. Това са точни данни! Вие знаете — продължи капитанът първи ранг, — че всички японци са по-чувствителни към онова, което става в морето, отколкото към сухопътните дела. Очевидно това е вродена черта на всички островни народи и този фактор трябва да се отчита. Сега в Япония (и не само там) са наплашени от нашите набези. Транспортирането на войски и товари се извършва вече не откъм западната, морската, а откъм океанската, източната страна на японското крайбрежие, накъдето сме се и насочили… в района на Токио!
— През кой пролив? — възникна веднага въпросът, един от най-насъщните сред въпросите за живота и смъртта.
— През Сангарския… право в гърлото на Япония. Да, наистина, проливът Лаперуз край Сахалин е много по-безопасен за излизането в океана, но по-добре този пролив да се остави за завръщането. Адмирал Скридлов настоя да се натоварят крайцерите с въглища над нормата. Даже ако минаваме през далечния пролив Лаперуз, в нашите бункери трябва да има по четиристотин тона въглищни запаси за всеки от корабите. Главното като че ли казах, останалото ще обсъдите без мене… с Николай Николаевич!
Щом командирът се отдалечи, веднага започна дискусия, в която Хлодовски си запазваше правото на последната дума. Кесар Шилинг — крайцерският Никита Пустосвят, готов да отстоява всякаква глупост с фанатизма на разколник, този път говореше напълно зряло и разумно:
— Не ви ли се струва, че още от времето на Райценщайн ние не преставаме с авантюрите? По същество всяка операция на крайцерите се крепи на старинния великоруски принцип — дано да се размине, дано да изкараме, дано бог помогне…
Прапоршчикът от запаса Арошидзе беше съгласен с барона:
— Във войната станахме такива нахалници, че даже е страшно!
— Относно нахалството — намеси се Юрий Маркович, охранен като шопарче, сресан в най-добрата бръснарница на града. — Не приемам тази дума, прапоршчик. Нахалник можеш да бъдеш на пазара или на опашката за билети на гарата. А за военните хора съществуват други понятия — риск и дързост!
Шкиперът Анисимов потупа механика по гърба:
— Умник! Веднага се вижда, че баба ти е писателка…
— Баба ми наистина е писателка, затова пък татко ми не излизаше от затвора. Дали не от това, мили старче, съм поумнял?
Хлодовски с готовност подкрепи темата за риска:
— Макар и с вода в трюмовете, даже и с последното парче въглища, сме длъжни да се върнем. А перспективите ни са сериозни — сега в Йокохама подготвят за изпращане по море нови дивизии под конвоя на два крайцера и един броненосец.
— Значи… бой? — попита лекарят Солуха.
— Вероятно. И затова ви моля, господа, да бъдете по-близо до матросите. Те са нашите младши братя. Докато ние отиваме на бой по призвание, те отиват на смърт от чувството за дълг. Да няма никакви юмруци! Дисциплината е капризно нещо, като улично момиче. Доверието на матроса към офицера трябва да се цени повече от подчинението. Само глупците изцяло се уповават на служебната дисциплина…
Всички се разотиваха. Старшият инженер-механик Иван Иванович Иванов се приближи до Конечников за благословия и той го прекръсти. Но младежта мина и без това:
— Всички сме под един господ — под Андреевския флаг!
