— Като заобиколим Шикотан, ще се промъкнем през Лаперуз.
— Ти ще се промъкнеш — обиди се Дабич. — А моят „Гръмобой“ при твоя Шикотан ще въздъхне за последен път… с пара.
Андреев отбеляза пред Дабич, че е съгласен с Трусов:
— Изгори палубата! Напъхай в пещта даже рояла от каюткомпанията. Събери с метличка всичкия въглищен прах… Ако устискаме до Сахалин, там има склад за въглища при поста в Корсаков.
— Аз съм на същото мнение — каза Йесен, — още повече че повторният опит със Сангарския пролив няма да успее. Навярно при изхода от него ще ни причака Камимура… Той ще бъде последен глупак, ако не направи това!
На 12 юли, вече при обратния курс, срещнаха океанския параход „Калхас“ на британската „синьотръбна“ компания. „Калхас“ беше тръгнал от канадския Ванкувър към Йокохама с контрабанден товар. В бронираните сейфове на парахода „призовиците“ откриха кореспонденция за Лондон и което е най-главно — секретната поща на японски дипломати за Токио!
— Да се конфискува! — нареди Йесен. — За граф Ламсдорф, нека да прочете през свободното си време какво мислят чужденците за нас…
Близостта на севера се усещаше с приятна прохлада. Офицерите помъкнаха своите дюшеци обратно към каютите. Салов съобщи на Панафидин, че в района на Шикотан мъглата се задържа понякога месец, че даже и повече… Всички щурмани бяха крайно загрижени:
— Колко дни се движим по счисление, по уредите, даже без обсервация на звездите… Страшно е да се помисли!
Под конвоя на матроси „Калхас“ се отдели от крайцерите, следвайки самостоятелно към Владивосток — на съд! На 16 юли мъглата се сгъсти като сметана, а килватерът е опасно нещо — движещият се отпред не може да даде „стоп“ или „пълен назад“, тъй като в кърмата му веднага ще се вреже таранът на крайцера, който плава след него… Йесен поговори с Андреев:
— Положението е гадно! Принудени сме да пълзим в мъглата, докато не изгорим целия въглищен запас.
Вече започваме да се оплитаме в местните течения… Дали да не рискуваме през Сангарския пролив?
— Още веднъж? Но там ни чака Камимура.
— Щом трябва, ще се бием! — отговори Йесен… Студената вода на Ойя Сиво сгъстяваше плътните водни пари. Но щурманите не ги подведоха, извеждайки крайцерите точно в устието на Сангарския пролив. Моментът бе решаващ! Мощно изреваха въздуходувните помпи, от комините изригна дим — крайцерите набираха налягане в котлите, за да натрупат повече двигателна ярост в машините. От мостиците видяха в охраната на град Хакодате стария японски броненосец „Такао“ и като че ли корвета „Конго“ (също старичък). На далечно разстояние отново криволичеха японски миноносци, от които не можеше да се чака добро. Един очевидец е писал: „Ние продължавахме да се движим със същия ход, без да обръщаме внимание на неприятеля, един път тъкмо искахме да открием огън, но решихме да не изразходваме снарядите. Очаквахме при изхода (от пролива) да срещнем ескадрата на Камимура.“ Подир крайцерите упорито следваха японските миноносци, които също не стреляха, сякаш участвувайки в погребална процесия…
— Всичко това навежда на мисълта — каза Пла-зовски, — че при изхода от пролива действително ни причаква Камимура.
Но ето че проливът свърши, крайцерите едновременно загасиха светлините и се отклониха встрани, а миноносците продължаваха да ги преследват по курса на предишните светлини. Камимура го нямаше никъде. Крайцерите уверено лежаха на курса към Владивосток!
„Гръмобой“ успя да стигне до базата с последните парченца въглища. От вестниците моряците научиха, че Камимура отдавна вече ги е потопил.
В главите им още бучеше. Твърдата родна земя се клатеше под краката им като палуба. Наистина да извъртят за 12 денонощия повече от три хиляди мили — за това се иска умение…
Англичаните, обикновено сдържани в похвалите, признаха високите мореходни качества на екипажите на руските крайцери!
Англия подкрепя своя протест от 7 юли с мобилизация на матросите от запаса. Нейните адмирали започват застрашително разгръщане на британския флот, за да уплашат Русия. Лондонските вестници открито настояват парламентът да признае действията на руските крайцери за пиратски, за да може владетелката на моретата да получи юридическо право за тяхното безнаказано унищожаване. Хайд парк в Лондон, буржоазно свърталище на публични демагози, ежедневно гъмжи от митинги.
— Лейди и джентълмени! — призовават оратори с оръфани панталони. — Не изпитват ли прекалено много русите нашето гордо търпение? Сега тези вандали формират на Балтика втора ескадра с адмирал Рожественски, за да спасят първата, издъхваща на самото дъно на прогнилата портартурска бъчва подобно на умрял плъх… Ха-ха-ха! Аз питам вас, които имате удоволствието да се смеете заедно с мене, струва ли си да затрудняваме нашите стари приятели японците с разгрома на ескадрата на Рожественски в далечните морета? Не е ли по-добре, ако нашият флот го напердаши още тук… пред прага на Англия… в пролива Ламанш!
Действията на крайцерите от Владивосток и на доброволците в Червено море раздвижват целия свят, международната борса реагира с ново повишение на застрахователните мита. В деловите кръгове на САЩ се появява объркване, параходните компании прекъсват договорите за доставки в Япония, моряците висят из та-верните, отказвайки да изкарват в морето натоварените кораби. „Още не ни е омръзнал животът“ — казват те… „Ню Йорк хералд“ гъделичка любопитството на своите читатели:
„ТОКИО. Тук господствува голяма възбуда във връзка с придвижванията на владивостокския отряд. «Русия», «Гръмобой» и «Рюрик» преминали през Сангар-ския пролив, излизайки в Тихия океан…
НЮ ЙОРК. Спокойствието и независимата позиция на американската преса и публика по отношение на събитията в Червено море донякъде се измениха предвид възможността за залавяне на американски съдове от владивостокските крайцери в Тихия океан…“
Капиталистите от САЩ наемат за митингите някакъв професор по международно право, който настоява да се лее кръв:
— Защо мълчи нашият президент? Англия вече изведе своите ескадри, за да въведе ред по моретата… Нека всичките да ги потопим! — призовава този „учен“. — Всички руси… да ги издавим като котета!
Най-спокойно и с търпимост се държи германската преса: „Не може да се оспорва, че походът на крайцерите им донесе крупен успех.“ Немските адмирали бдително наблюдават крайцерите от Владивосток, изучават отдалеч тяхната оперативна хватка. Тирпиц и другите адмирали на кайзера не се вълнуват от паниката на борсите. Безразлично им е какво става с консервите задушено месо и всички релси и локомотиви, погребани на километри дълбочина. В резките и рисковани зигзаги на крайцерските курсове те виждат нещо ново в развитието на морската тактика, привлича ги руският военен опит по море, който сега трябва да се допълни, да се шлифова и да се прибави към първостепенните задачи на германския флот — за в бъдеще…
Адмирал Тирпиц отмести показалката върху картата и тя легна пряко на Цушимските проливи, като че ли ги заграждаше.
— Ние — каза той — напразно държим нашия кореспондент в крепостта Порт Артур. На нас ни трябва агент именно във Владивосток… Учуден съм защо в Берлин никой не е помислил за това по-рано?
За степента на интереса към тази война е най-лесно да се съди по броя на кореспондентите, прикрепени към японската армия и флота. Германия и Франция изпращат само по двама души, САЩ — 15 бързописци, затова пък от Англия пристигат наведнъж 20 журналисти. Но цялата тази тълпа от хора, жадуващи за сензации и хонорари, постоянно се оплаква, че „тези с дръпнатите очи нищо не показват“…
— А вие какво бихте искали да видите? — питат японците.
— Ами поне ПОЗНАТОТО МЯСТО на адмирал Того.
— Извинявайте, ние не знаем такова място… Каквото и да пише за Того чуждестранният печат, всеки ред за него е забулен в тайна — „Того се завърна в познатото място“, „Флотът на адмирал Того напусна познатото място“. Мнозина по света си блъскат главите да отгатнат координатите на свръхсекретното скривалище, където се укрива самият Того и където държи флота, но японците бдително пазят своята тайна. Затова пък ние, русите, сме знаели точно каква е работата! Можели сме и с пръст да посочим на картата: „Того е ето тук.“
… До 1889 година островите Елиот в Жълто море са почти неизвестни на европейците, докато руските хидрографи не направили първото им описание. Миниатюрният архипелаг на 60 мили северно от Порт Артур е създаден от природата криво-ляво от скалиста земя. Островите Елиот притежават удобни места за заставане на котва и хубав климат. Над тях весело кръжат морски гълъби, а огромното количество отровни змии прогонва пришълците. Сега между островите понякога преминава японският миноносец „Сиро Ниса“ („Тайното сияние“), известявайки за своето появяване със сигнал на рог. Той разнася по корабите на Того новата поща и списанията, пак той събира от корабите на Того изящните кутийки с праха на убитите за изпращане в родината…
В един от неделните дни японците предложиха на кореспондентите от САЩ и Англия морска разходка. Те предоставиха в услуга на желаещите миноносец, целия накичен с мантелети — снопове въжета, предпазващи от парчетата снаряди. Сред журналистите бе и консулът Джордж Кенън, чиито впечатления са публикувани след това в „Русский инвалид“. Кенън пише: „С приближаването към остров Дачан шан Дао ние забелязахме гъст дим, който излизаше иззад острова, и си помислихме, че това са някакви транспортни параходи. Ала какво беше нашето учудване, когато видяхме ЦЕЛИЯ ФЛОТ НА ТОГО, стоящ закотвен в пълна готовност. Особено силно бяхме учудени ние, американците.“
Сепинг Райт бе готов да скача от радост:
— Най-сетне! Ето го познатото място на Того… Оттук адмирал Хейхатиро Того, оградил се с мини и бонове24, контролираше пътищата към Порт Артур. Дежурните кораби го осведомяваха за всяко движение на русите. Тук, в бърлогата на „познатото място“, Того държеше в готовност своята мощна ескадра, отлично осигурена с доставчици на въглища, с ремонтни и лазаретни съдове. Под гигантския флаг се полюшваше флагманският броненосец „Миказа“. Въведоха гостите в салона на адмирала, който ги поздрави с радостното съобщение:
— Вие ме заварихте в добро настроение, понеже научих току-що за изгледите в Япония да има великолепна оризова реколта…
Кореспондентите веднага отвориха бележниците, за да запечатат радостните думи, произнесени с унил израз на лицето. Того беше облечен в черни, небрежно увиснали панталони и бял кител с един орден. Камина, както в европейски дом, красеше салона му. Върху облицовката на камината лежеше безформено парче от руски снаряд. Играейки ролята на любезен домакин, Того разреши на чужденците да го подържат в ръка:
— Да не се порежете, то има много остри ръбове… Това парче едва не ме уби, но като прелетя край моята нищожна персона, то откъсна голям къс месо от крака на доблестния лейтенант Мацумура… Тъжен, но славен спомен!
Сепинг Райт сложи акуратно парчето на мястото му. Естествено, попитаха адмирала за крайцерите от Владивосток.
— Аз не се занимавам с тях — последва най-скромен отговор. А на въпроса на американците, кога ще се разправи с руската ескадра в Порт Артур, Того отвърна с незнание. — Това не зависи от мене — каза тихо той, — а от руския адмирал Витгефт, ако той отново се осмели да се измъкне от пристанището в морето.
— Оттук ще ви бъде лесно да го пресрещнете.
