— Вероятно — сви рамене Того… Предложиха на гостите евтино уиски марка „Банзай“, отличен чай и оризови бисквити. Кенън попита:
— Вероятно вие, адмирале, имате много флагкапитани?
— Ние, японците, за този случай имаме старинна поговорка: „Кораб, който има седем капитани, непременно ще се разбие в камъните.“ И аз — каза Того, усмихвайки се скъпернически — много се развеселих, когато научих, че русите имат идентична поговорка: „При седем бавачки детето остава без едно око“…
Тогава всички започнаха единодушно да хулят Русия, а Сепинг Райт, понапил се с „Банзай“, се хвалеше, че добре е опознал русите:
— Те най-добре се разкриват в литературата си. Руските писатели са отразили точно несъвършенството на своята необразована нация. Така например, докато всички народи по света си лягат да спят, героите на руските романи постоянно не си доспиват, като желаят само „да полегнат за малко“. Във всички цивилизовани държави хората нормално закусват, обядват и вечерят. А пък героят на руската литература е постоянно гладен и се стреми само „набързо да похапне“… При тях всичко е нестабилно, всичко е набързо и всичко е небрежно. Затова пък по отношение на пиенето, бъбренето, музиката и четенето на вестници руснаците са ненадминати майстори!
Хейхатиро Того не отговори даже с някакво подобие на усмивка:
— Без да засягам ни най-малко характера на целия руски народ, мога да имам мнение само за офицерите от руския флот, с които преди войната съм се срещал неведнъж. Те се отличават с бодрост, веселост, умни и грамотни са, добре се владеят и съвсем не приличат на онези безобразни хора, за които сте чели в романите…
След този отпор, даден на Сепинг Райт, адмиралът повече не погледна към никого. Попитаха го:
— Как успяхте да станете знаменит?
— От младини се придържах към древната японска поговорка „По-добре е да бъдеш човка на пиле, отколкото опашка на тигър“.
— Към кои от руските адмирали изпитвате уважение?
— Ние винаги малко се страхувахме от адмирал Макаров.
— А кой според вас е най-добрият пълководец на Русия?
— Куропаткин — изведнъж весело се разсмя Того…
Янките бързо се насвяткаха с „Банзай“. Като ръкомахаха и си изпускаха моливите и бележниците, те се възхищаваха от всичко видяно, казваха, че сега трябва само да се пише и пише… Читателите ще пощуреят от възторг! Кенън рече:
— Господин адмирал, ние, американците, здравата натупахме Испания, когато воювахме с нея за Куба и Филипините. Там, в Мадрид, и до ден-днешен всички испански адмирали си слагат компреси на синините. Но ако ни се беше наложило да се сражаваме срещу вас, всички щяхме да бъдем разбити най- позорно!
Того стана, давайки да се разбере, че визитата е завършила. Цялата пишеща пасмина се оттегли. Бяха извикани ординарците:
— Разтребете всичко и проветрете както трябва салона, за да не мирише тук на глупави европейци и на смахнати американци…
Того се изкачи на шкафута на „Миказа“, за да изпуши една цигара. Миноносецът се откъсваше от флагмана, отвеждайки гостите, които пиянски се ловяха за раздърпаните купчини мръсни мантелети. Денят угасваше, стъмваше се. Пушейки, адмиралът от време на време гледаше по посока на близкия Порт Артур, над който припламваха ярки снопове искри, ясните траектории на фугасните снаряди разчертаваха небето като с тушовка…
Того чакаше. Той изчакваше кога армията на генерал Ноги ще накара адмирал Витгефт да изведе отново портартурската ескадра в морето — срещу него, адмирал Того… Той ще дочака това!…
Из дневника на неизвестен участник в отбраната на Порт Артур: „Банзай! Ура! Звън на оръжие… стенания… От покатерилите се нагоре (японци) за минута няма нито един жив… Бием се върху трупове, всичко е в кръв… А японците в редици, с викове «Банзай!», се навират в нашите щикове, с вопли летят от стръмнината надолу. Ето, виждам, под отвесната скала около половин рота от тях е залегнала на издатината и стреля безразборно нагоре. С куршум не можеш да ги улучиш, а с щик няма да ги достигнеш.
— Давайте, момчета, с камъни! — викам аз.
Избихме и тези. Малцина отстъпиха, а повечето така и останаха на място, увиснаха мъртви върху острите скали.“
Порт Артур се държеше твърдо. Японците не признаваха Червения кръст и убиваха санитарите и по тази причина имаше планини от повалени врагове около нашите укрепления. Понякога тези купчини от хора шаваха, а самурайте отговаряха на стенанията на своите ранени с усилен огън. За да се спасят от вонята на трупове, нашите войници си пъхаха в ноздрите топки от кълчища, напоени с терпентин. Руските загуби — и това е факт! — бяха много по-малки от японските, но положението ставаше вече критично, почти отчайващо.
Наместникът Алексеев умоляваше Куропаткин поне да отклони част от японските сили, за да поолекне на защитниците на Порт Артур и Куропаткин откликна с желание. Според неговото разбиране, да отклони японците — означаваше да отстъпи още по-навътре в Манджурия, което и направи, като остави на 18 юни Инкоу на японците.
Инкоу се намираше в най-вътрешната част на Ляодунския залив и за разлика от други китайски градове е бил считан за град на богати компрадори. Наричаха го манджурския Порт Саид. Куропаткин престъпно оттегли войските си, когато в доковете на Инкоу още се намираше за ремонт нашата канонерка „Сивуч“
Край вратите на града завоевателите бяха посрещнати от богати мандарини, които бяха разгърнали жълтите знамена „Лун чи“ с изобразени на тях страшни дракони. Компрадорите викаха на победителите „Ван шоу“! („Да живее!“). Консулите — американският, английският и немският (с изключение на френския, когото японците незабавно пъхнаха в дранголника като руски съюзник) — поднесоха приветствени адреси на японците. Страшен взрив разтресе Инкоу, нито едно стъкълце не остана цяло — това бяха руските моряци, които вдигнаха във въздуха своя „Сивуч“, след което, натоварили върху каруци партакешите си, тръгнаха пеш да догонват армията на Куропаткин. Едва я настигнаха чак в Ляоян. Агенция Ройтер спешно уведоми цивилизования свят, че канонерската лодка „Сивуч“ се е предала на „доблестните японци“. След това английската колония в Инкоу устрои разкошна вечеря в чест на японците, на която присъствуваха и европейски дами в бели рокли… Мандарините не понесоха това и решиха да надминат англичаните в своето усърдие пред окупаторите. Те вдигнаха такъв пир за японците, че Уайтхол в Лондон се разлюля от завист. На постоянните крясъци „Банзай!“ на японските офицери мандарините отговаряха:
— Ван шоу… ван шоу — възхвалявайки своите завоеватели.
— Банзай… хейка банзай! — не им отстъпваха самураите.
Към полунощ пияните японци започнаха да реват „Ван шоу!“, а пияните мандарини пресипнаха от викове „Банзай!“. На следващия ден за учудване на китайците японците смъкнаха от сградите в града знамената „Лун чи“ с драконите, окачвайки своето червено слънчице. Не това ме учудва! Друго нещо: изглежда, че англичаните са се обидили на своите съюзници, тъй като Англия отдавна се канела да окупира Инкоу, за да го направи някакво подобие на Хонконг или Сингапур. Но японците веднага им дават да разберат кой е стопанин тук.
Никой не проумяваше причините за изоставянето на Инкоу, а за наместника това беше удар… Та нали от Инкоу нататък има релси на КВЖД, облени с руска пот и посипани с руско злато. Тези проклети релси стигат до Ляоян, от Ляоян има един хвърлей място до Мукден, където се намира сега в разкошния дворец самият той, „Негово Квантунско Величество“. И за него релсите не свършват някъде си, а именно на тази маса, покрита със зелен нефрит, върху която бе облегнал лакти с адмиралски галуни:
— Куропаткин наистина има намерение да офейка чак до самия Мукден… Отклони японците, няма що! Така помогна на Артур, че и да го обесиш е малко… мерзавец!
С падането на Инкоу се появи още една опасност — от прекъсване на съобщителните връзки.
Всички телеграми от Порт Артур отиваха по море до Инкоу, откъдето се доставяха в Мукден. Сега вече предстоеше на моряците да пресичат под лъчите на прожектори Печелийския залив, за да стигнат до китайското пристанище Чифу. Тук те връчваха пощата на руския консул, който телеграфически съобщаваше, на наместника съдържанието на депешите… Това бе и продължителна, и рискована работа! Изпреварвайки събитията, веднага предупреждавам читателя, че прекъсването на съобщителната връзка, предизвикано от падането на Инкоу, се е отразило не само върху съдбата на героичния Порт Артур. То се отрази и на Владивосток, където сега почиваха нашите уморени крайцери… Куропаткин беше ПОМОГНАЛ!
В портартурския ресторант „Палермо“, с разрушен от пряко попадение ъгъл, седеше възрастен щабскапитан, който вчера беше ранен, още посипан с прах от окопите. Пред него стоеше бутилка френски коняк „Мари“, за която похарчи последните си четиридесет рубли. Той говореше, без да се страхува:
— Куропаткин е като стена, зад която няма нищо. Празно място! А пък е бил наш военен министър! Толкова ли не са намерили по-добър! Сега в траншеята японците ми хвърлят листовки. Ето, прочетете: „Храбри русики аз била Артур скоро вкусен храна и закуска моля приготвяй…“
Генерал Ноги вече завземаше височините на Вълчите планини, откъдето японците виждаха пристанището и откъдето неговите оръдия можеха да стрелят по корабите, намиращи се вътре… Вестта за падането на Инкоу предизвика сред гарнизона загубване на куража и изчерпване на силите. Като завършек на всички нещастия крайцерът „Баян“ закачи някаква случайна мина, стените му издържаха натиска на водата, но нещастникът се довлече в пристанището с диферент25 към носа.
— Ето на! — приказваха по ескадрата. — Взривяването на „Баян“ ще даде на началството нов повод да оправдае нашето бездействие. Наистина по-добре е да умреш в боя, отколкото да чакаш кога ще ге удари парче снаряд или ще се отровиш с някаква мърша…
Над позициите, кацайки от мъртвите върху живите, летяха на рояци тлъсти манджурски мухи с червени като на вампири противни глави. Войниците изливаха от високите места на позициите към низините цели бъчви с негасена вар, за да могат някак да се спасят от зараза… На 20 юли Стесел обяви по гарнизона, че волнонаемните могат да смятат договорите си за прекъснати и китайските джонки са съгласни срещу заплащане да се промъкнат до Чифу. Питерските пролетарии путиловци бяха възмутени:
— Виж ти! Нас Степан Осипич ни докара дотук безплатно заради победата, а сега трябва със свои пари да бягаме… Никъде няма да заминаваме! Напук на враговете… По-добре да пукнем тук на работните места, край струговете си…
На флагманския броненосец „Цесаревич“ адмирал Вилхелм Карлович Витгефт споделяше вечерната трапеза със своя младши флагман, контраадмирал княз Ухтомски, който с подозрителността на чревоугодник подуши рамстега е яйце.
