вероятно дълго плаче край обгорелите вишни, засадени от нея, когато се ожениха… Вахтеният началник на флагманския „Идзумо“ доложи на адмирала, че зареждането на крайцерите се забавя по вина на тези калпазанки, които не умеят да се движат бегом по сходните.
— Аз съм привърженик на използуването на китайски кули — каза той.
— Аз също… Какво имат днес екипажите за обяд?
— Бобена чорба, пиле и плодове.
— Надявам се, че котлите в нашите камбузи не са изпразневи до дъно. Така че нахранете тези нещастни жени и им дайте ориз колкото искат. Кой знае, може сред тях да има и майки на нашите доблестни матроси… Какви са новините от морето? — попита Камимура.
— Руските броненосци са се скрили отново в морските басейни на Артур, освен флагманския „Цесаревич“, който е интерниран от немците в китайското пристанище Кю Чао. Той е неузнаваем. Но е жив…
За разлика от руското командуване Камимура беше известен точно навреме за събитията в Жълто море. На 29 юли Того му нареди да вземе четири бронирани крайцера и подвижния „Чихайя“, за да дебне възможния пробив на портартурските крайцери към Владивосток (имената им са били известни: „Асколд“, „Диана“ и „Новик“). В шест часа вечерта на другия ден Камимура получи най-нова информация от морето. „Асколд“ са го видели вече на траверса30 на Шанхай, „Диана“ е префучала някъде покрай Формоза, а „Новик“ се е стопил в неизвестността. Того напомни по радиото, че сега следва да се очаква излизането на влади-востокските крайцери… Камимура взе решение:
— Предайте на адмирал Уриу, че има задачата да курсира южно от Цушима, а аз вземам най-добрите крайцери за контролиране на подходите към Цушима откъм северните румбове…
През нощта срещу 1 август „Идзумо“ поддържаше скорост с икономичен режим на котлите, за да не се изразходват напразно запасите от бойния кардиф. Някъде страшно далеч, като че ли на другия свят, хоризонтът се очерта от саблената ивица на разсъмването. Бе ше 4 часът и 15 минути, когато извикаха Камимура на мостика.
— Какво има? — попита недоволно адмиралът.
— В морето блесна светлина… като пламване на кибритена клечка!
Това е можело да бъде отваряне на вратата на рубката на неизвестен кораб; можело е някой корейски рибар да махне с фенер; най-сетне, можело е просто да им се стори на уморените сигналчици. Камимура нескрито се прозина. От приличие реши да постои на мостика още двадесетина минути, след което искаше да се върне обратно в салона — при своята възглавница, напълнена с чаени листа.
— На южните румбове — три сенки! — разнесе се доклад.
Огромните цайсови бинокли бяха вдигнати като един върху мостиците на „Идзумо“. Постепенно трите сенки се оформиха в ясните силуети на руските крайцери и вече не оставаха никакви съмнения:
— „Русия“… „Гръмобой“… в края е „Рюрик“!
„Невидимите“ мигновено придобиха реална същност.
— Няма смисъл да им пречим — каза Камимура, — нека да избягат още по-далеч на юг, а през това време ще хлопнем вратата, водеща към Владивосток… Може да се увеличат оборотите.
С тих ропот водата се разтваряше пред „Идзумо“.
Един участник в тези събития си спомня: „Обикновено привечер всички сесъбирахме на юта, пеехме песни, правехме лудории и се смеехме… Дали не бяхме се разминали с артурците, след като още не сме ги срещнали? Кроим планове в какви смели походи ще ходим заедно с крайцерите от артурската ескадра…“
Настроението беше добро. Скоростта — прилична.
— За мене — казваше капитан първи ранг Трусов — тази операция е скъпа още и заради бащините чувства. Аз не само посрещам артурската ескадра, но ще видя и сина си — мичман на „Пересвет“. Какво ще кажа на жена си и дъщерята, ако срещата не стане?
Застъпващите на нощна вахта пренасяха към оръдията и съоръженията чайници, сухари и колбаси. Хлодовски заповяда да се разнесе по всички постове газирана вода:
— Всичко става… Дните са горещи, може да ожаднеят…
През нощта крайцерите стигнаха до паралела на Фузан (в Корея) и на Хирошима (в Япония). Тук те се разгърнаха към вест, изчаквайки идването на артурци от Жълто море. Беше четири и половина часът, когато Йесен се събуди от рязко изсвирване на въздуха в разговорната тръба. Адмиралът залепи ухо до медния накрайник.
— Моля да се качите — каза му Андреев.
— Какво има?
— Преминахме покрай някакви кораби… още е тъмно и беше трудно да се разбере какви са.
— Колко остава до Фузан?
— До корейските брегове има около 40 мили, не повече.
— Добре. Сега ще се кача.
Хоризонтът оставаше непроницаем. Прозявайки се в ръкавицата, Йесен с неприязън гледаше как Андрей Порфириевич Андреев, вече нервничейки, си отмерва педантично от флакончето 15 капки валериан. Това даже беше смешно:
— Че налейте го на око. Защо е тази математика?
— Не може. Медицината е точна наука. Трябва да са петнадесет.
В това време един от сигналчиците побутна друг:
— Виж го нашия маниак… все за здравето си се грижи.
— Намерил кога. Да беше гаврътнал целия буркан наведнъж и — зад борда! Защо само да се мъчи напразно…
Движейки се в пространството пред разсъмване, крайцерите носеха върху себе си с лекота ризницата на бронираните покрития, плутонгите31 на оръдията и боеприпасите. В задушните им отсеци доспиваха последните минути повече от две хиляди души: на „Русия“ — 745, на „Гръмобой“ — 790, на „Рюрик“ — 812…
— Нашите… нашите идват! — започнаха да се вълнуват сигналчиците.
Крайцерите се разбудиха. По десния траверс се очертаха пушеци на кораби и матросите (някои още боси, направо от койките) се надвесваха през тънките бордови леери, вглеждайки се в още смътните очертания на корабните силуети.
— Ура! Промъкнали са се все пак…
— Старецът Витгефт е юнак!…
— Ей, артурци! Много здраве от Владивосток…
— Слава богу, срещнахме се…
— Сега на всички ни ще стане по-леко… Капитан първи ранг Андреев рязко пусна бинокъла.
— Начело е „Идзумо“ — тихо каза той на Йесен.
Развиделяваше се. Японските крайцери се движеха, пресичайки пътя на нашата бригада за оттегляне на север. Между мателотите на противника се спазваха малки интервали, както по време на преглед от императора. Сега всички виждаха по мачтите им огромните бели флагове с червени кръгове. Радостта от срещата угасна. Започваше трезво преброяване на вражеските сили по реда им в килватера: „Идзумо“, „Токива“, „Адзума“, а крайният още се губеше в мъглата.
— Дистанция осемдесет кабелта.
— Виждам. Но кой е последен? — попита Йесен.
— Три високи и тънки комина… Това е „Ивате“. Йесен свали фуражката и дълго се кръсти.
— Тревога! — обяви той.
Стенговите32 флагове, зовящи на бой, мигновено излетяха по местата си. На стража при корабните знамена застанаха часовите — с изпитана храброст, дисциплинирани, които по-скаро щяха да умрат, но не и да напуснат поста си. Крайцерите оживяха със скърцането на траповете, които ту отвеждаха матросите чак до облаците, ту ги хвърляха в преизподнята на дълбоките трюмове. Всичко трещеше — люкове, врати, клинкети — и след последния влязъл всичко това се заключваше със скърцане, сякаш запечатваха хората в огнеупорен банков сейф. Унтерофицерите пристягаха към коланите си кобурите с револвери. А барабанчиците все биеха и биеха тревога. Острите звуци на бойните тръби изпълниха тишината с мотива на битката:
(Аз помня този мотив. Той е останал и в днешния ни флот.)
Пет минути преди тревогата беше прехваната една депеша на Камимура до Сасебо: „Ще възпрепятствуваме… бой, трябват още два крайцера… пътят на русите по фланга е затворен.“ Панафидин зае мястото си. В бордовия каземат всичко напомняше времената на Ушаков и Нелсън, само дървото бе сменено с желязо; към вътрешността на кораба стърчаха задните части на оръдията, показали навън дулата си. В оръдейните отвори (портите) проблясваше морето.
Камимура изпразни оръдията — за прострелване.
