потресен от решимостта на руската ескадра, която се приближава бавно към него, готова да загине, „за да спаси съдбата на войната и честта на Русия… Того издава заповед за отстъпление!“. Английският аташе допълва: „Того видя, че ще му се наложи да отстъпи пред невероятното упорство на руската ескадра, която беше решила на всяка цена да си пробие път към Владивосток.“)
— Лейтенант Сакурай — нареди Того, — пишете заповед. Това ще бъде една моя позорна заповед — за отстъпление.
— Не може да бъде, адмирале!
— Да, да… този път ние изгубихме.
— Отстъпление към Елиот?
— Не, в Сасебо… за ремонт!
(При отдаването на заповедта се бе появила пауза, която не може да бъде разбрана, без да се знаят порядките във флота. Обявявайки волята си пред флота, флагманът отначало оповестява „Гответе се да приемете заповед“, след което корабите са длъжни да му отговорят с вдигане на флагове: „Виждам ясно, разбрах ви.“ Чак след тази размяна на сигнали флагманът известява ескадрата за своята заповед.) Корабите вече бяха отговорили на Того, че са го разбрали и чакат разпореждания. Нито японците, нито русите знаеха още, че не само участта на Порт Артур, но може би съдбата на цялата война се решаваше в тази нажежена минута. И така, японската ескадра изчакваше заповедта за отстъпление. Но именно в този момент Того забеляза странната циркулация на „Цесаревич“. Той присви очи като две цепнатини:
— Лейтенант Сакурай, предишната заповед се отменя. Ние не отиваме в Сасебо за ремонт, ние продължаваме битката.
Адмирал Того се наведе и като вдигна фуражката със смачканата кокарда, отново я нахлупи на главата си. Започваше последната фаза на боя и залязващото слънце биеше в очите на русите, заслепявайки руските мерачи…
От купчината мъртви тела на мостика на „Цесаревич“ изведнъж започна да се измъква лейтенант Ненюков, дошъл на себе си след взрива:
— Има ли тук някой жив? Обадете се… ей, вие, живите!
Живи нямаше. „Цесаревич“ продължаваше да описва крива линия, на движещите се след него кораби вече разбраха безсмислието на този маньовър и един след друг напускаха флагмана. Строят се наруши; объркани, те се струпаха накуп.
Дмитрий Всеволодович Ненюков застана сам при щурвала, като реши да замести рулевите и даже адмирал Витгефт, чийто крак с лъскав лампаз се търкаляше в ъгъла на рубката. Но щурвалът се въртеше свободно — рулевото управление не действуваше.
— Братлета, който може, да вдигне сигнал…
Той издигна сигнал „Командуването на ескадрата се предава на младшия флагман“. Контраадмирал Ухтомски, като не знаеше какво се е случило с Витгефт, машинално разпореди:
— Оповестете ескадрата: „Движете се след мене.“ Но фаловете28, опънати към рейте на мачтите, бяха разкъсани от парчета снаряди. Сигналчиците на „Пересвет“ закачиха флагчетата върху парапетите на мостика, където никой не можа да ги разчете и затова никой не тръгна зад кърмата на „Пересвет“. Японската ескадра активизира стрелбата и в този кошмар капитан първи ранг Едуард Шченснович, командир на „Ретвизан“, взе почти налудничаво, но вярно решение:
— На таран… Ще тараним „Миказа“ и Того!
— Стените няма да издържат — го предупредиха.
— Сега ли ще мислим за стените?… „Ретвизан“, самият полунаводнен, насочи своя форщевен към вражеския флагман. Японците засипаха смелчагата с огън от всички кораби едновременно. На моменти „Ретвизан“ изчезваше напълно в дима и вълните, но после отново се измъкваше, страховит в безумната си ярост… По-близо, по-близо, по-близо. По-близо!
До „Миказа“ оставаха всичко на всичко 17 кабелта.
— Носовата башня, унищожавай Того! — призоваваше Шченснович.
„Миказа“ потрепера като боксьор от удар в челюстта. От неговите носови погреби изскочи черна гъба дим и върхът на тази гъба, чак в небесата, пламтеше от изгорелия кордит29. И точно тогава едно парче от снаряд улучи Шченснович право в стомаха. Превит от непоносимата болка, той губеше съзнание.
— Движете се с ескадрата… — прошепна капитанът първи ранг.
„Ретвизан“ направи завой, но в минутите на своята доблест беше дал кратък отдих на своите кораби, поемайки върху себе си безбройните удари, предназначени за цялата наша ескадра…
— Стените издържаха — доложиха на Шченснович.
— Чудесно! Оставете ме… да умра…
„Асколд“ издигна флагове „Крайцерите да ме следват“ и те се втурнаха след него за пробив, пресичайки курса на своите броненосци, които княз Ухтомски вече беше започнал да оттегля по посока на Порт Артур. Между бронираните грамади се мяташе „Безпощадний“, от неговия мостик командирът Михайлов псуваше:
— Къде отивате? ПРЕДАТЕЛИ… само към Владивосток!…
Того вече оттегляше ескадрата си. Не защото щадеше русите. Просто вече не му оставаха сили — нито душевни, нито материални. Погребите се изпразниха — тяхното съдържание бе изстреляно по противника. Японската ескадра, полуразрушена, с още припламващи фойерверки от пожарите на палубите, пълнейки се с тонове вода, изчезваше в нощния мрак…
Отправяше се към Сасебо — на ремонт!
Далеч от грохота на тази безумна битка, в безкрайно спокойния Мукден, наместникът Алексеев съчини до Владивосток секретна телеграма под № 2665, която се оказа последното решително мазване с четката върху това обширно платно за трагедията на руския флот: „Ескадрата (на Витгефт) е излязла в морето, сражава се с неприятеля, изпратете крайцерите в Корейския пролив“ — към Цушима! Но наместникът още не знаеше как бе завършил боят на ескадрата…
Когато в Петербург е осем сутринта, във Владивосток е два часът през деня. Изпратената през това време телеграма на Алексеев беше поставена на масата пред адмирал Скридлов едва на 29 юли.
— Бошлаф работа! — каза адмиралът на Йесен. — Ескадрата на Витгефт е излязла… кога е излязла? Тя се сражава с неприятеля… доколко успешно? Да се изпратят крайцерите към Цушима — единственото, което ми е ясно. Надявам се, че и на вас, Карл Петрович?
— Ами ако Витгефт пак се върне в пристанището? (Те говореха за него като за още жив човек.)
— Напълно е възможно — отговори Скридлов. Йесен разсъждаваше педантично, но вярно:
— Щом ми е поставена задачата да посрещна артурската ескадра, трябва да зная точното време, иначе като навигатор не мога да изчисля нито координатите на срещата, нито точния час!
— Ако се съди по всичко, ще я видите наблизо до Дажелет.
— Наблизо… така не може да се воюва!
— Не може — съгласи се Скридлов. — Но очевидно и самият наместник и бъкел не знае какво става в морето… Мисля, че не бива да се придвижвате по на юг от паралела при корейския Фузан. При срещата с Камимура се старайте да го примамвате на север, за да спасите бедния Вилхелм Карлич от борба с крайцерите. Разрешавам ви при преследване да изливате зад борда запасите от прясна вода, можете да изхвърлите от бункерите даже и половината въглища, за да улесните движението си… Бог да е с вас!
В пет часа сутринта, когато градът спокойно спеше, разтворил прозорци, а метачите едва що започваха да поливат улиците, „Русия“, „Гръмобой“ и „Рюрик“ тихо се откъснаха от рейдовите бочки и излязоха в Амурския лиман. При развъртането им към открито море здравата ги разлюля и чак в 9:30 адмиралът оповести със сигнал бригадата: „Нашата ескадра е излязла от Артур, сега се сражава… отиваме насреща й.“(Уви, ескадрата вече беше се върнала в Порт Артур, отдавна никой не се сражаваше и вече нямаше кой да бъде посрещан.)
Хората обаче вярваха в това, в което им се искаше да вярват:
— Ще посрещнем артурците! И още как ще ги посрещнем.
Не зная колко е показвал часовникът в кабинета на командуващия флота, когато адмирал Скридлов излетя оттам като бомба, размахвайки последната телеграма от наместника:
— Всичко се променя! Витгефт е убит, нашата ескадра е разбита… Трябва да се върнат крайцерите иначе… Изпратете спешно подире им миноносец! Най- бързия. Да не жали въглищата и машините. Да ги настигне, да ги върне обратно. Там крайцерите вече не са нужни!
Един от миноносците се откъсна от рейда и стремглаво се измъкна в открито море. Младият му командир, облечен в кожена куртка, се преви на две върху мостика, като жокей върху седло, викайки по тръбата към машинното:
— Хайде, момчета… давайте! Колкото можете…
Миноносецът се вряза като остър нож в гъстите вълни и се втурна, втурна, втурна да ги разпаря, да ги цепи, да ги реже, подобно на плуг. Шумящата пяна летеше над главите на хората, от претоварването корпусът изпущаше влага на капки, но никой не мислеше за това. Главното е да ги настигнат, да ги спрат, да ги върнат… Повече от денонощие продължи чудовищното догонване, най-после някъде много далеч на хоризонта се появиха петна от дим, изхвърлян от комините. Но конските сили на машините секнаха и командирът, с червени от солта очи, едва не плачейки, гледаше как се разсейват пушеците от руските крайцери, които все повече се отдалечаваха — към неизбежното, към съдбоносното…
С големи усилия той върна миноносеца във Владивосток. От умора се олюляваше, с мъка вдигна ръка към фуражката:
— Крайцерите са отплавали… видях само дима от тях!
Като извърна глава от картите, Скридлов се обърна към иконата:
— Ще простиш ли, господи? Вечна им памет!…
Завързали главите си със сини кърпи, японките се точеха в унила върволица по сходните на крайцерите, носейки върху превитите си гърбове чували с британски кардиф. Работеха мълчешком, без песни и смях. Чуваше се само забързаното им дишане, а под люлеещите се сходни, съединили брега с палубите, се клатеше тъмносива вода, на повърхността й плаваха динени изрезки и оранжеви топки от смачкани фурми. Това бяха самотни жени или вдовици, чиято съдба още от младини се е люшкала, подобно на тези сходни, между фабричния изнурителен труд и публичния дом, и затова не роптаеха срещу тежките чували с въглища. Техните почернели лица се мъчеха да се усмихват…
Като ги гледаше, Гиконойя Камимура с тъгата на застаряващ мъж мислеше за жена си, която сега навестява в Токио пепелището на родната къща и
