— Това нали все още не е кучешко месо? — попита князът.
— Засега само конско — отговори Витгефт. — А ако искаш овнешки шишчета, издействувай си покана за вечеря у коменданта. Вера Алексеевна Стесел е най-добрата домакиня в крепостта.
— И най-добрата спекулантка — добави князът… Витгефт му показа директива от Алексеев, в която имаше думи, които бяха като плесници за самолюбието на адмиралите: „ЕСКАДРАТА ДА НАПУСНЕ ПОРТ АРТУР… напомням лично на вас и на всички началствуващи личности ЗА ПОДВИГА НА КРАЙЦЕРА «ВАРЯГ»!“
— Думам ти, дъще, сещай се, снахо! — каза Витгефт. — Но понякога ми се струва, че японците нямаше да напират към Порт Артур, ако не беше тук нашата ескадра. На тях им трябва нагледна и осезаема плячка, за да блеснат пред света. Закараме ли броненосците от тук във Владивосток, натискът на самураите навярно ще отслабне… Пьотър Петрович, аз съм готов да умра. Но готов ли съм аз като адмирал да водя ескадрата в бой?
— Аз не съм готов — призна си Ухтомски — и не вярвам в успеха на пробива, както и ти, струва ми се, не вярваш в него…
На 25 юли японците започнаха да обсипват с бомби от обсадните оръдия акваторията на пристанището. Случайно попадение разпръсна на парчета телефонната централа на „Цесаревич“, следващият взрив засегна самия адмирал… Вилхелм Карлович вдигна от дясното рамо окървавената си длан и каза на доктора:
— Жалко… жалко… даже много жалко!
— За какво говорите? — не го разбра лекарят.
— Жалко, че не стана отведнъж… би било по-добре… за всички!
На следващия ден Витгефт откри съвещанието на флагманите. Настойчивите подканвания от страна на Алексеев, подкрепени със специална директива на Николай II, който беше утвърдил мнението на далекоизточния наместник за необходимостта от пробив в най-скоро време на ескадрата към Владивосток, придобиха за него законна форма.
Указът си е указ и на флагманите им се наложи да станат.
— Обявявам на всички ви волята на негово императорско величество, която да бъде свещена за нас… Който може, той ще се измъкне — това са автентичните думи на Витгефт, записани в протокола. — При аварийни ситуации никого не чакайте. При гибел на кораби никого не спасявайте, за да не се задържа общото движение на ескадрата… При силна съпротива на противника по генералния курс към Владивосток се разрешава отбиване в пристанища на неутрални държави, даже ако има опасност от интерниране и разоръжаване. Но — завърши Витгефет вече с твърд глас, влизайки в главната роля на този чудовищен спектакъл — никой в никакъв случай да не се връща обратно в Порт Артур…
В пристанището горяха цистерни с машинно масло, черен отровен дим обгръщаше ескадрата. От този непроницаем облак руските броненосци ритмично плисваха струи ответни залпове, като унищожаваха с прехвърлящ през планините огън батареите на противника. „Пересвет“ два пъти се разтресе от попаденията, а „Ретвизан“ получи пробойна под ватерлинията, долните му помещения жадно поглъщаха тонове задбордна вода. Но желанието на екипажа да влезе в бой с ескадрата на Того беше толкова голямо, че на бърза ръка запушиха пробойната с желязо и парчета дърво:
— Да става каквото ще! Ще вървим с кръпка…
Владивосток сега изглеждаше на хората като вълшебна приказка, като град на надеждата и щастието. Наистина намираха се и скептици:
— През юни вече се опитахме, но се върнахме зад-нишком като раци. Нищо няма да стане! Трябва да дочакаме пристигането на балтийците на Зиновий Рожественски и тогава смело може да се излиза от тази бърлога… Или тук са малко мехурите, направени от нас във водата?
— Тогава по-добре мехур! — отговаряха на неверниците. — Някой ще бълбукне, без това не може, такъв е моряшкият живот… Или е по-добре да се изпънеш като кютук в тази гробница и да лежиш с ръце по шевовете?
Адмирал Витгефт предварително се сбогува със сина си, който служеше с чин мичман в десантната рота на квантунския екипаж, беше вече раняван неведнъж и три пъти награждаван за храброст.
— Сбогом, Володя. Може и да не се видим. Какъвто и да е краят ми, пиши на мама, че смъртта ми е била лека…
Колкото по-високо положение заема пълководецът, толкова по-отдалечен е той от опасността. Във флота е обратно — колкото по-високо положение заема адмиралът, толкова по-нагоре е издигнат той над мостика на флагмана, открит за противника повече, отколкото подчинените му, скрити зад бронята. Генералите не трябва да ходят в атака, затова пък адмиралите сами водят корабите, длъжни да увличат екипажите с личния си пример, с лично безстрашие. Затова и войниците казват „Нас ни изпратиха“, а матросите — „Нас ни поведоха“!
Значи от личното поведение на Витгефт зависеше съдбата на цялата ескадра. Хейхатиро Того остана с корабите край Елиот, като се разпореди адмирал Ka-мимура да не пропусне край Цушима владивостокските крайцери.
— В никакъв случай! — настояваше той. Камимура не искаше да разстила отново червената рогозка.
Решено е! Най-сетне в Петербург както следва оцениха капитан втори ранг Хлодовски. Скридлов го поздрави:
— Отзовават ви от крайцерите и ви изпращат в Главния морски щаб, и аз от душа се радвам заедно с вас, Николай Николаевич. Вас ви очаква любимата работа за благото на руския флот, за каквато вие отдавна сте мечтали. Можете веднага да си поръчвате билет за Петербург.
Хлодовски изглеждаше респектиращо, с папионка като артист, пухкавите бакенбарди красиво обрамчваха симпатичното му лице. Той потисна вълнението си:
— Билет, разбира се, ще си купя… да кажем, за пети август, за да не се лишавам от щастието да направя с „Рюрик“ още едно бойно излизане. Повярвайте ми, не мога да оставя своя крайцер, когато събитията при Порт Артур назряват подобно на цирей.
— Циреят скоро ще се спука — мрачно отговори Скридлов. — А на ваше място не бих изпадал в крайност с тази лирика.
— За мене това не е лирика, а въпрос на чест… След излизането в океана крайцерите бяха страшни за гледане. Те се върнаха с рижави, обгорели комини, сякаш са били на пожар. Бордовете им бяха побелели от следите на засъхнала сол. Нагар от котлите и сажди покриваха палубите. Поразтърсило ги беше достатъчно и сега крайцерите се нуждаеха от ремонт. На „Рюрик“ протекоха хладилниците. „Гръмобой“ показа дефекти в рулевото управление, а на „Русия“ се строши клинкетът (плъзгачът) в паропроводите, поради което от тридесет и двата котела на флагмана можеха да откажат едновременно четири. Предстоеше много работа. Най-сетне, просто да се наспят, просто да се поразходят, нали и това е нужно…
Панафидин отново прекара лък по виолончелото!
— Не зная какво е станало с ръцете ми — оплакваше се той. — Лъкът не върви по грифа, а пръстите ми сякаш са дървени…
Вечерта той посети бала в Морското събрание, но се стесняваше да танцува и даже се зарадва, когато бароните от „Рюрик“ Курт Щакелберг и Кесар Шилинг го подмамиха да отиде в ресторанта: Курландците бяха доста големи чудаци, но пък чудесни момчета. Щакелберг си даваше вид, че е добър познавач на вината:
— Препоръчвам ви бордо, невиждало слънцето на Гарона, или ето този мискет-лунел, бутилиран в Тамбов.
— Моят избор е много по-добър — настояваше гигантът Шилинг, подстриган късо, със стърчаща коса като на уличен стражар. — Опитай мадейра от град Кашнин, известен със светите си праведници… Междувременно, Серьожа, прояви се пред нас! Кажи нещо на японски.
— Домо аригато — каза Панафидин.
Никита Пустосвят беше настроен бъбриво:
— Дама и ригато? Преведи го на нашенски език.
— Готово: „Домо аригато!“ е „Благодаря ви!“… Бароните отидоха да танцуват. Нахлуващата бална музика тревожеше въображението и неочаквано Панафидин си спомни онази прекрасна жена, която неотдавна скромно пиеше ледена лимонада в кафенето на Адмиралската градина. В това време при мичмана седна отслабналият капитан първи ранг Стеман, който дъвчеше пирожка.
— Не сме се виждали скоро, Сергей Николаич. Вече не съжалявате ли, че заменихте „Богатир“ с „Рюрик“?
— А, не, Александър Фьодорович, засега всичко е наред…
— Поздравявам ви. Къде ви е пътната вахта?
— На мостика.
— А бойната?
— При втори оръдеен каземат на десния борд… Стеман акуратно дояде хрускащата пирожка.
— Порт Артур е обречен — неочаквано изрече той:
почти шепнешком. Съдейки по всичко, на нашите крайцери скоро им предстои среща с ескадрата на Вилхелм Карлович Витгефт.
— Къде?
— Опасявам се, че отново край Цушима… трудно място! Два тесни пролива, отляво е Корея, отдясно — Япония, а до Владивосток има още много, много път. Изглежда, в щаба на Скридлов вече планират и рандевуто, и характера му. За нашите крайцери може да сме спокойни, но, виж, Витгефт… той ще издържи ли боя?
На „Рюрик“ за всички беше изненада, когато вечерта капитан втори ранг Хлодовски показа билета си за влака до Петербург.
— Но аз имам още един поход… последния! — каза той. — Ще отида в морето с този билет в джоба. След мене главоболната длъжност на старши офицер ще заемете очевидно вие, Николай Исхакович — обърна се към миньора Зенилов, — или вие, Константин Петрович — кимна към лейтенант Иванов XIII.
Хлодовски сякаш предвиждаше съдбата си!
По кабелите, безжалостно изпокъсани край Инкоу, вече звънеше трагична нота, а напускането на Порт Артур от ескадрата ставаше неизбежно… Скридлов разви бурна дейност.
— Няма време, няма време! — суетеше се той. — Ако пък не може да се форсира ремонтът на крайцерите, значи ще трябва да се съкращава. Разглобените механизми бързо да се сглобят. Какво е положението на „Русия“? Клинкетът на паропровода? Добре де, някак ще се размине… Главното е да стане бързо! Бригадата трябва да е в състояние всеки момент да отиде до точката за среща с ескадрата на Витгефт.
— А къде е тя, тази точка? — питаха капитаните първи ранг.
— Засега… и аз не зная — отговаряше Скридлов.
Той телеграфира на наместника, че крайцерите от Владивосток са готови да отвлекат върху себе си вниманието на ескадрата на адмирал Камимура. „За да има успех — съобщаваше Скридлов, — КРАЙНО ВАЖНО е за мен да зная времето на тръгване на адмирал Витгефт“ (тъй като съгласуването на действията е необходимо като въздуха). Алексеев отговори, че ще го извести за тръгването на Витгефт веднага щом сам бъде известен за това.
— Той ще ме уведоми, когато самият научи — мърмореше Скридлов. — А ако въобще не го известят? Това нали също е възможно…
