Всичко в живота може да се обясни и само поведението на Скридлов си остава необяснимо. Историята вече изостави придирчивите си упреци към него за това, че не рискува да се промъкне в Порт Артур. Но защо адмиралът и сега оставаше на брега? Всички се надяваха, че поне сега, когато се решаваше съдбата на портартурската ескадра, той по право ще застане на мостика на „Русия“, за да може след съединяването с ескадрата на Витгефт да оглави целия флот…
Но това не стана. Николай Иларионович сметна за по-добре да прекара времето в своя кабинет на „Светланска“. Той пощади и Безобразов, като му каза:
— Крайцерите ще поведе Карл Петрович Йесен… Като изсъхнал лист от дърво падна още една страница от календарите и се откри нова — 28 юли 1904 година.
— Ще чакаме сигнал от наместника — каза Скридлов и скръсти ръце върху корема си като стара бабичка на пейката пред къщи, която е свършила вече всичко в живота. Сега й остава последното — да не пропусне гласа на тръбата, която я зове към по-хубавия свят.
Витгефт беше ранен и в такъв случай никой нямаше да упрекне стареца, ако беше останал на брега. Но Вилхелм Карлович се оказа по-изпълнителен от Скридлов — от пет часа сутринта на 28 юли той безропотно застана на адмиралския мостик на флагманския броненосец „Цесаревич“. Оттам, от страшната височина, той виждаше всичко, а всички хора виждаха отдалеч своя адмирал…
В свитата на Витгефт сега бяха контраадмирал Матусевич — началник на неговия щаб, любимецът на покойния Макаров — лейтенант Коля Азариев (щурман), флагофицерите с мичмански чинове Еллис и Кувшинников, лейтенант Ненюков (артилерист), а сред тях изпъкваше храбрият син на сръбския народ, красавецът Драгичевич-Никшич — също лейтенант (и също щурман).
Младшият флагман на ескадрата княз Ухтомски баше издигнал флага си на броненосеца „Пересвет“ и ако Витгефт загинеше, той беше длъжен да го смени, продължавайки битката… Крайцерът „Новик“ оглави колоната на ескадрата, след него плавно потегли „Цесаревич“, в килватера на флагмана се подреждаха другите броненосци, крайцери и миноносци. Всичко беше тържествено, не липсваше величественост. Над мачтите на „Цесаревич“ вятърът развяваше и сгъваше почти празничния сигнал: „ИЗВЕСТЯВА СЕ НА ФЛОТА, ЧЕ ГОСПОДАРЯТ ИМПЕРАТОР НИ ЗАПОВЯДА ДА ЗАМИНЕМ ЗА ВЛАДИВОСТОК…“
— Готови за бой! — раздадоха се командите. Витгефт се вглеждаше към „Ретвизан“, командуван от един дързък поляк — капитан първи ранг Едуард Шченснович:
— Какво ли става там с набързо запушената пробойна? Та те даже не успяха да изпомпят петстотин тона вода.
— Нищо, държат се — обади се зад рамото му капитан първи ранг Иванов, опитният командир на „Цесаревич“.
— Страхувам се — отговори Витгефт, — че щом ескадрата увеличи скоростта, стените на „Ретвизан“ ще изхвърчат по дяволите… Какво мислите вие, Николай Михайлович?
— Ще изхвърчат, разбира се — не умува много Иванов…
— Колко да държим? — обърна се Витгефт към Матусевич.
— Засега ни стигат и дванадесет възла…
Бреговете на Квантун се губеха надалеч. Японските крайцери „Нисин“ и „Касуга“, като преброиха руските кораби, се скриха от погледа. Беше 11:30, когато в мрачната далечина тежко и зловещо изникнаха очертанията на главните сили в броневия килватер на самия Того. Флагът му се рееше над „Миказа“, след него се движеха „Асахи“, „Фудзи“, „Сикисима“ и останалите. Огромна глутница от миноносци блуждаеше по фланговете, сякаш оглеждайки се в кого да впие зъбите си…Чрез завой „всички заедно“ Того излезе веднага напряко, за да хване в клещи челото на нашата колона, а след това да го премаже заедно с флагманския „Цесаревич“.
— Четири румба наляво — не се поколеба Витгефт, намирайки най-вярното решение, следкоето противниците започнаха да се разминават с контрагалс26, и Того не разбра веднага, че неговият маньовър е провален. „Нисин“ откри огън, на което Витгефт незабавно реагира:
— Броненосците да отговарят с главния калибър…
Използувайки предимството си в скоростта, Того заобиколи нашата ескадра откъм опашката. Той сменяше курса си, прицелвайки се отново и отново към обхват на челото, но всеки път оставаше измамен, а огънят от башните на враждуващите страни показваше ожесточаването на боя по време на неизбежните сближавания. Того позорно не успя. След неумело маневриране ескадрата му се оказа далеч зад руската и на „Цесаревич“ даже се опитваха да се шегуват:
— Днес Того сигурно не се е наспал.
— Да, нещо не се забелязва предишният ентусиазъм.
— О-о! Попадение в „Читозе“… ето-ето, виждате ли?
„Читозе“, ранен жестоко, вече се измъкваше пълзешком встрани, след него бързаха японските крайцери. Още един доклад:
— Виждам на „Сикисима“… кърмата тресна!
Като направи необясним завой на осем румба, ескадрата на Того, строена във фронт, се отдалечаваше в морето. На хоризонта се виждаха само комини, мо-стици и мачти… Носеше се дим на пластове.
— Нищо не разбирам… защо? — недоумяваше Витгефт.
— А аз май че се досещам — отговори Иванов. — Того се страхува, че както миналия път ще завием обратно към Артур, и ето че ни подмамва по-далеч от крепостта…
Часът — 14:30. Дистанцията между противниците толкова се увеличи, че боят спря от само себе си. Руската ескадра държеше курс към Корейския пролив, където след Цушима се откриваха пътищата за Владивосток. Никой от корабите на Того не рискуваше да приближи на по-малко от 70 кабелта27 и само на опашката на нашата колона броненосецът „Полтава“ отблъскваше японските крайцери. Жълто море се разстилаше спокойно под киловете на руските броненосци. Имаха достатъчно броня, за да издържат ударите на фугасите, оръдията им бяха достатъчни, за да бият врага, и не им достигаха само два-три възла скорост, за да си осигурят напълно триумфа…
— Не е ли време за обяд на екипажите? — попита Иванов.
— Както искате — отговори Витгефт. — На мене сега не ми е до ядене, но ако хората не са загубили апетита си, не възразявам.
В три часа през деня адмиралът попита командирите на кораби за повредите. Идваха утешителни отговори — нищо страшно не се е случило, всичко е наред. Того направи такива груби пропуски в тактиката, ръководеше така неумело боя, че в руската ескадра укрепна вярата в своите сили и Того вече не изглеждаше толкова страшен, колкото го представяха англичаните. Матросите бяха на крак още от нощта и сега някои лягаха направо върху палубната броня, покрай оръдията, казвайки:
— Аз ще си похъркам, докато там адмиралите си приказват…
В 16:30 отново започна сближаване на противниците. Двете ескадри разгърнаха бушуващ огнен вихър, от който еднакво страдаха и японци, и руси… „Миказа“ вече гореше, но гасеше огъня, една от башните на японския флагман не се въртеше. Парчета от снаряди като свиреп порой засипаха и нашите палуби. Руските комендори, криейки раните си, не напускаха оръдията и стреляха, стреляха, стреляха… Витгефт не напускаше площадката на адмиралския мостик, открит за всички, като на показ. Флагофицерите го дърпаха за пешовете на куртката, даже за крачолите на панталоните:
— Вилхелм Карлич, опасно е… слезте долу в рубката!
— Оставете ме. Днес трябва да бъда юнак. Оттук ми е по-удобно да гледам и тук ме вижда цялата ескадра. В края на краищата на човек му е все едно къде ще умре!
Днес адмиралът като че беше решил да изкупи всички предишни слабости, перчейки се с показна храброст, за да не може никой да се усъмни в неговата смелост. „Цесаревич“ (с Витгефт) и „Пересвет“ (с Ухтомски), двата флагмана — старшият и младшият, — отново бяха подложени от Того на ураганен огън, за да се извади от строя командуването на руската ескадра. В пет и половина вечерта един японски снаряд разруши фокмачтата на „Цесаревич“ и адмирал Витгефт изчезна завинаги в краткия миг на ослепителното избухване… Върху решетките на мостика шльопна неговият крак с останки от панталон, който беше украсен с лампаз.
Това бе всичко, което остана от един човек!
Ослепен от взрива, капитан първи ранг Иванов се надигна:
— Къде е Матусевич?… Ненюков?… Драгичов? Всички от щаба на ескадрата бяха повалени един през друг. Мъртвите се примесваха с живите и мичман Еллис беше долепил лице в лицето на лейтенант Азариев, сякаш си даряваха последната предсмъртна целувка. Николай Михайлович Иванов дойде на себе си:
— Ескадрата не трябва да знае за гибелта на флагмана… Да не се сваля флагът на адмирал Витгефт! Ескадрата ще поведа аз… сам ще я поведа!
Той се олюляваше. От носа и ушите му шуртеше кръв.
— На румба… какъв е курсът? — попита той.
— Държим… сто и осемнадесет — отговориха рулевите, хващайки лепнещите от кръвта дръжки на щурвала.
17:43. Втори снаряд отнесе ходовата рубка на „Цесаревич“. Всички, които бяха оцелели от първия взрив, паднаха мъртви. Флагманът, водещ ескадрата, започна да описва безсмислена циркулация, но и сега ескадрата, която още не знаеше за гибелта на Витгефт, изпълнително се обръщаше в неговия килватер, смятайки, че адмиралът започва поредния маньовър…
Неочаквано за японците тя даже удвои силата на огъня, а техните кораби намалиха своя, много от тях излизаха от боя. „Якумо“ и „Асахи“ бяха разрушени от взривове, в пробойните плющеше вода. „Касуга“ и „Чин Йен“ едва се съвзеха от попаденията, като силно димяха. Отнесени бяха палубните надстройки на крайцера „Нисин“… Того смъкна фуражката от главата си! Запрати я върху решетките на мостика, хлъзгави от кръвта на убитите, и я стъпка с крак, мачкайки със скърцане адмиралската кокарда.
— О, богове… не може да бъде! — крещеше той.
Неговият „Миказа“ се превръщаше в развалина.
Мостиците и свардекът приличаха на купчина отпадъци от неизвестни конструкции. Гротмачтата, вече изпочупена, се беше наклонила над този хаос от обезобразено желязо, заплашвайки да рухне. Оръдейните башни мъртвешки мълчаха, изпускайки дим (на флагмана му беше останала една шестдюймовка). Палубата беше осеяна с убити. Ранените стенеха високо. „Миказа“ гореше…
— Изглежда, че те ме побеждават — призна Того. (Признанието на Того е отбелязано от двама странични наблюдатели — френския адмирал Емил Оливие и британския морски аташе, който през цялото време на битката не напуска Того, стоейки до него на мостика на „Миказа“. По думите на Оливие адмирал Того е
