За разлика от нашата линията на неговите крайцери беше еднотипна, тя съдържаше еднаква артилерия, с тази разлика, че някои имаха гарвеирана (английска) броня, а флагманският „Идзумо“ беше обкован с броня на Круп (германска)…
— Пердашат като на парад — каза Шаламов. Панафидин надникна през портата като от балкона на висока къща и след като беше определил разстоянието до противника, Наивно реши:
— Че какво толкова? Падна ни се чудесен случай да изпробваме нашата артилерия на всякакви достъпни дистанции…
Йеромонах Алексей Конечников обикаляше бойните постове и ръсеше топовете със светена водичка:
— Спаси, господи, люди твоиии… амин!
Той явно бързаше, тъй като бойното разписание го призоваваше към банята-лазарет на „Рюрик“. От вратата на носовия отсек Панафидин извика барон Курт Щакелберг:
— Камимура вече започна, а ние?
— Сега… ще започнем и ние — отговори Щакелберг и в същия миг нещо яркочервеникаво като кълбовидна мълния се вряза в носовия каземат, съседен на Панафидинския.
— Давай пясък… сипвай, сипвай, сипвай! — крещеше някой.
Оръдията вече бяха отскочили назад от първия залп, компресорите плавно ги наместиха, щракнаха затворите. Николай Шаламов сръчно метна нов снаряд в гърлото на затвора. Панафидин не можа да се сети веднага, че с пясъка ще засипват локвите от кръвта на убитите, за да не се хлъзгат краката на живите по палубата. Бучейки, елеваторите подаваха нагоре снаряди и барутни заряди. През отвора на вратата се виждаше как матросите влачат за краката Щакелберг и главата на барона се люшка безпомощно.
— Къде го носите? Какво му има, братлета?
— Вече е готов… свърши курса. Край!
„Колко бързо става това“ — не се ужаси, а просто отбеляза подсъзнателно мичманът. Но от този момент той престана да се суети, като реагираше точно на воя на сигналните сирени, призоваващи към залп неговата батарея. При попаденията руските снаряди предизвикваха неясна светлина, сякаш изсичаха искра от кремък, а японските правеха кълба от гъст дим, поради което понякога изглеждаше, че нашите снаряди въобще не достигат целта. Много неща му се проясняваха. Неща, за които по-рано мичманът въобще не беше се замислял. „Рюрик“, който се движеше последен, ритмично потреперваше от експлозиите на фугасните снаряди. Николай Шаламов крещеше:
— Горим… горим, бе! Вие какво, не виждате ли?
— Събори комина на „Русия“, братлета.
— Хайде, носи маркучите… Ей, в трюмовете, налягане, налягане!
Струйниците се отвинтваха в ръцете на матросите. От носовия отсек пламъкът се прехвърли в съседния. Японските фугаси мятаха нагоре парчета от палубната настилка. И всичко това сред пращенето на огъня, сред отровния дим. На оживелите след експлозията на шимоза веднага им се слепваха устата, изпитваха страшна жажда и ревяха:
— Вода! Кой ще ми даде да пийна… поне една глътка!
Оръдията, съборени от взривовете, се търкаляха при всяко люшкане, заплашвайки да счупят краката на матросите. През отворените порти морето мяташе солена пяна, а мъртъвците, размекнати като пихтия, жулеха вратовете си по дъските от тектоново дърво, но тях вече нищо не ги засягаше…
— Подавай! — настояваха комендорите към елеваторите.
Панафидин смъкна от седалката убития мерач, след което се залепи сам към мерника. Като се целеше в „Идзумо“, с крайчеца на окото си видя, че флагманската „Русия“ вече е с половин комин, а димът на кълба излиза направо от палубата… С ръкомахане извика Шаламов:
— Жив ли си? Тогава подавай… подавай!
— Урррааа!… — чу се отгоре, откъм палубата. Радваха се, когато един взрив разцепи кърмата на „Ивате“ и той спря безжизнен, а бронираната фаланга на Камимура продължаваше хода си като омагьосана и върху бордовете на крайцерите припламваха ярки точки — биеха в упор оръдията на знаменитата фирма „Армстронг“… Само външните вахти правилно разбраха победните възгласи „Ура!“, а онези, които бяха вътре, не виждаха нищо, бяха решили, че горе поздравяват появяването на портартурската ескадра, и също викаха:
— Уррраа! Сега сме заедно… спасени сме…
Флагманът „Русия“ губеше скорост. Клапанът на паропроводите (които така и не успяха да поправят в базата) извади от строя четири котела наведнъж. Кърмовата тръба, вече разрушена, не даваше тяга към котлите. Духалата на вентилаторите с мощен рев всмукваха към вътрешността на крайцера пожарен дим и непоносими газове от експлозията на шимозата, които задушаваха хората в долните помещения.
— „Рюрик“ гори — съобщаваха от вахтата. — Гори, но поддържа скорост, засега не по-лоша от нашата…
Йесен разбираше, че бригадата, вече разрушена откъм единия борд, се нуждае от смяна на курса. Къде е той, спасителният маньовър, за да се разтворят клещите, в които бяха попаднали? На север бяха бронираните сили на Камимура, а на юг — адмирал Уриу с бързоподвижни крайцери. Андреев подсказа на Йесен обратен курс на юг.
— След това покрай корейските брегове ще се върнем на север.
— При всички случаи ще ни настигнат.
— Няма съмнение! Но ще се отбраняваме до последна възможност…
За Андреев е написано следното: „Болнав, крайно нервен в обичайна обстановка, по време на боя той показа необикновено хладнокръвие и мъжество, весело разговаряше с матросите край оръдията, с което силно поддържаше бойното настроение. Старши офицерът на крайцера капитан втори ранг Вл. Ив. Берлински беше убит на място, както стоеше редом с командира…“
— Не го изнасяйте от мостика — нареди Андреев. — Покрийте го с Андреевския флаг и нека да остане с нас…
Един след друг прожекторите бяха пометени зад борда. Японските снаряди разкъсваха такива огромни дупки в бордовете, през които свободно можеше да мине човек. Пробита бе фокмачтата. По вътрешната й шахта снарядът се спусна като с асансьор в отсека на динамомашините, но слава богу, не избухна. Нажежената му глава се търкаляше между електромоторите, които пъшкаха от напрежейие. Отначало заливаха снаряда с вода, а после свикнаха с него и матросите го ритаха с крак като парче метал:
— У, гадина такава! Само се търкаля тук и ни пречи да ходим…
Предупредиха Йесен, че от юг се забелязва „Нанива“.
— Дяволът го носи — изруга адмиралът…
„Нанива“ отдалеч постреля малко по „Рюрик“, после се включи в килватера на крайцерите на Камимура, засилвайки мощта на неговия огън. Беше 05:36, когато Йесен се реши на обръщане към зюйд.
— Сега или никога — каза той…
„Ивате“, справил се с пожарите от взрива, беше заел място в килватера след крайцера „Нанива“. А на нашите кораби оръдията замлъкваха едно след друго. Не, не бяха ги разрушили — случило се бе нещо по-лошо. При стрелба на далечна дистанция, когато дулата на оръдията се вдигаха нагоре до краен предел, резбата на зъбните колела в подемните механизми се изронваше и оръдията безпомощно се смъкваха. Андреев слезе от мостика при комендорите. Артилерийските унтерофицери, хора опитни, само дето не плачеха:
— Ония там, в Питер, какво са мислили навремето? Или са си представяли дистанцията при стрелба колкото ширината на една улица? Та ние погиваме…
— Зъбните колела са лайнени! А пък струват рубла и половина, колкото една бутилка, заради тях сега ни избиват, а кой е виновен?
Какво можеше да отговори на това Андреев? Абсолютно нищо.
— Това е престъпление — съгласяваше се той с матросите. — Само врагове са могли да снабдят крайцерите с такова оръжие… Но ние имаме само един изход — да се сражаваме докрай!
Вдигаха оръдията нагоре с помощта на скрипци, като при стрелба ги държаха с въжета. Понякога под огъня на противника те крепяха оръдията върху гърбовете си, а друг път скачаха върху затворите им като върху цепеници и с тежестта си задържаха оръдията на нужния вертикален ъгъл…
На мостика Йесен с обгорял кител изчакваше Андреев. Държеше протегнати напред изпогорените си ръце, като ги подлагаше на освежаващото въздушно течение, идващо от счупените прозорци на ходовата рубка. С лъжлив маньовър адмиралът отвеждаше крайцерите на юг, за да може след това да намери заветното „прозорче“ за преминаване на северните румбове, спасителни за тях. Той каза на Андреев:
— Всичко щеше да се размине и можехме да се измъкнем, но откъм морето, сам виждате, идват още два японеца — „Чихайя“ и „Такачихо“, — а „Рюрик“ вече престана да отговаря на позивните…Как е при вас?
— Заповядах — изкрещя в ухото му Андреев — да зареждат взрив под машините и да подготвят кингстоните за отваряне!
— Добро — съгласи се Йесен и даже кимна…
(В бригадата бяха останали само четири оръдия от 203 мм срещу шестнадесет японски, на 14-те руски петдюймовки японците отговаряха със залпове от 28 дула. Камимура подавяше бригадата с такова огромно превъзходство, каквото не бе имал даже адмирал Того в сражението с портартурската ескадра.)
— Прогонете „Нанива“ — настояваше Йесен. — Пак се насочва към „Рюрик“… Ей, там на бака33, чухте ли? Сигналчици, дайте запитване към „Рюрик“: „Всичко ли е благополучно?“
Крайцерът дълго не отговаряше на въпроса на адмирала. Отдалеч се виждаше как над него избухват купища с отломки от палубата, в стълбове от жълтеникав дим изчезват надстройките… Точно в 06, 28 над обезобразения мостик се разтвори пашкулът на сигналния флаг „Како“.
— „Рюрик“ е загубил управление — разчетоха го сигналчиците.
Вероятно този сигнал „Како“ са разбрали и от мостиците на „Идзумо“ — от японските крайцери се дочуха радостни викове.
— Попитайте „Рюрик“ кой е на мостика? Отговорът дойде: лейтенант Зенилов води крайцера.
— Той е минен офицер — подсказа Андреев. Йесен свали от себе си тлеещия кител:
— Ами къде е Трусов? Къде е в края на краищата Хлодовски?
Камимура не разбра маньовъра на русите и, изглежда, беше дошло времето, след като се доближат плътно до корейските брегове, да обърнат бригадата към норд-остовата четвъртина на хоризонта.
— Но сега не можем да оставим „Рюрик“!
