Противниците лежаха на паралелни курсове.
Два часа продължи преследването и два часа поред, нашите крайцери се отбраняваха с последните оръдия (а в това време комендорите разглобяваха повредените, за да осигурят части за ремонтиране на по-запазените). Страхувайки се да не ги притиснат към брега, Андреев и Дабич от време на време изместваха надясно крайцерите си, като умишлено се сближаваха с японците, и в тези случаи Камимура не рискуваше — оттегляше се още по-надалеч в открито море, за да избегне попаденията.
След девет часа сутринта японските крайцери вкараха в боя цялата си артилерия, за да унищожат напълно „Русия“ и „Гръмобой“. Създаде се впечатление, че сега от нашите кораби ще останат само мехури по водата. Но в 09:50 стана нещо неочаквано: в настъпилата тишина над мостика на „Русия“ изсвири последният снаряд.
— Изглежда, че това е лебедовата песен на Камимура!
„Идзумо“ с крен направи завой, след него дисциплинирано се обърнаха всички крайцери, като се отдалечаваха с голяма скорост.
Петте дълги часа на непрекъснато сражение свършиха.
Хората се огледаха и забелязаха, че мнозина от тях бяха побелели. Но от огромния брой екипажи само един човек беше полудял. Веднага го изолираха от здравите…
Неочакваният завой на ескадрата на Камимура, който беше прекратил преследването на нашите кораби, има просто обяснение. Самите японски кораби се бяха нагълтали с вода от пробойните, в техните машини също ставаха аварии, а боеприпасите се свършиха. Английската фирма „Армстронг“ снабдяваше японците с комплектувани снаряди (по 120 броя на едно оръдие). Всичките комплекти изчезнаха в бойното пространство и Камимура реши да прекъсне опасния за него двубой с „Русия“ и „Гръмобой“, за да си остане със сигурния и решителен резултат от потопяването на беззащитния „Рюрик“…
В интервюта за своите вестници офицерите от японските крайцери откровено заявяват: „Ние напълно съчувствувахме на руските крайцери, които бяха принудени да изоставят на нашия произвол своя беден безпомощен другар, а самите те да отидат във Владивосток.“ Сепинг Райт е записал думите на адмирал Камимура:
„«Рюрик» остава незабравим за нас! Този руски крайцер изглеждаше на всички ни като демон, летящ с огнени криле“…
Японците вече се изтощиха — стрелбата им стана по-бавна и неточна. В долните помещения на „Рюрик“ още бушуваха пожари. („Ранените, едни пълзешкрм, други на колене, трети куцайки, държаха маркучите.“) Във вътрешните отсеци водата достигаше половин метър, но тя бързо ставаше вряла. Всички лампи отдавна бяха счупени. Хората блуждаеха в този парилник, в железния мрак се спъваха в труповете на своите мъртви другари.
Но от кърмата на „Рюрик“ едно самотно оръдие още стреляше!
По думите на Конечников тук са стреляли двама или трима комендори, макар че вече нямало кой да подава снарядите. Около мерника се движел някакъв човек, от озъбената уста на когото стърчал мундщукът на офицерска свирка. Той се обърнал и свещеникът с усилие познал младия мичман. Панафидин протегнал към него ръце, от които висяла обгоряла кожа, и с хриптене произнесъл само една дума:
— Подавай…
В подкрепа на „Нанива“ и „Такачихо“ се приближаваха леките крайцери на адмирал Уриу „Ниитака“, „Цушима“ и „Чихайя“. После от север, след приключване на преследването, към „Рюрик“ се върнаха броненосните сили на Камимура, по-надалеч зловещо пускаха дим миноносци…
Вахтената служба на японците точно беше отбелязала за историята времето, когато „Рюрик“ е изпратил последния изстрел: било е 09:53.
Дотогава от офицерите на „Рюрик“ бяха останали невредими мичманът барон Кесар Шилинг, прапоршчикът от запаса Рожден Арошидзе, младшите механици Алфонс Хайне и Юрий Маркович, по чудо беше оцелял и старият шкипер Анисимов. Лейтенант Иванов XIII събра офицерите, здравите и ранените, на кратко съвещание:
— Вече не можем да се взривим. Щурманът Салов се кълне, че бикфордовият шнур е бил в рубката, но там всичко е унищожено. Имало е запасен шнур в румпелния отсек, но там е наводнено… Значи ще се потопим чрез кингстоните!
— Дали ще задействуват? — отбеляза старшият механик Иван Иванович Иванов, тежко ранен. — Тук толкова друсаше, като на долнопробна каруца. При това, господа, и ръждата… колко години са минали!
Никита Пустосвят веднага излезе напред:
— Аз съм здрав като слон, нямам даже драскотина. Силен съм, ще превъртя ръждясалите щурвали. Доверете на мене тази чест!
— Благославям, бароне — съгласи се Иванов XIII.
Шилинг слезе в долните помещения, като взе със себе си Хайне и Маркович, за да му помогнат в тъмнината да се ориентира в клапаните за наводняване. „Рюрик“ не изведнъж, но забележимо трепна.
— Водата тръгна… господи! — започна да ридае Иванов механикът.
— Пуснахте ли птиците? — попита Иванов XIII.
— Да — отговори му Панафидин…
Камимура изчакваше капитулацията на „Рюрик“. Като забеляза, че русите не се предават и наводняват крайцера през кингстоните, той изпадна в ярост, след което заповяда да се продължи стрелбата. Един очевидец пише: „Това бяха последните изстрели, избиващи онези, които бяха издържали и оцелели в най-тежките минути на боя, а сега смъртта ги поглъщаше буквално в броените минути до неговия край.“ Именно през тези минути Солуха загуби фелдшера Брауншвайг.
Почти веднага беше засегнат от парче снаряд и самият Солуха.
— Е, край! — викна той. — Това е ужасно… не съм очаквал…
Матросите омотаха доктора в един корков дюшек, завързаха го набързо и го запратиха далеч зад борда:
— Нищо! Във водата ще се оправи по-бързо… Панафидин попита смутено Арошидзе:
— Нима това е краят? Какво да правим?
— Да се спасява който може… такава е заповедта. Вах!
— Чия заповед?
— Не зная. Но от мостика извикаха… Скачай. Вах! На горната палуба страшно ридаеше механикът Иванов:
— Нека поне някой… да ме застреля! Та аз не умея да плувам. Ама не ме блъскайте, все едно — няма да скоча зад борда. Все ми е едно. По-добре да остана тук…
Като ридаеше, споменавайки жена си, той се оттегли в каютата, заключи се отвътре и повече никой не го видя.
— Зад борда! — викаше от мостика Иванов XIII. — Изнасяйте ранените… сваляйте постелките на палубите… всички, всички зад борда!
„Като видях всичко това — пише А. Конечников, — отидох да изповядвам умиращите. Те лежаха по всички отсеци на трите палуби. Сред множеството трупове, сред откъснати ръце и крака, сред кръв и стенания аз започнах обща изповед (тоест една за всички!). Тя беше покъртителна: едни се кръстят, други протягат към мен ръце, трети, които не бяха в състояние да се движат, ме гледаха с широко отворени очи, пълни със сълзи… картината беше ужасна… Нашият крайцер бавно потъваше в морето…“
— Зад борда, зад борда! — кънтеше мегафонът от мостика.
Без крака и без ръце, сакатите хора пълзяха по траповете, крещейки от болка. Към морето летяха белите пашкули на моряшките койки, чиито дюшеци от корк могат да задържат човек над водата около 40 минути, а после потъват… За да се спаси от градушката на шимозата, екипажът се изсипваше в морето, понякога на групички, по няколко човека едновременно, при това матросите се държаха за ръце като деца в кръг… Панафидин наблюдаваше изумен как суетно си съблича панталона Никита Пустосвят, оставайки по нежнозеленикави долни гащи, украсени с дантелени фестончета.
— Какво гледаш? — изрева баронът. — Скачай…
Панафидин му показа обезобразените си ръце:
— Виждаш ли ги? С такива ръце няма да изплувам.
— Ако искаш да живееш, ще можеш да плуваш… след мене!
Покрай Панафидин се мярнаха разкошните долни гащи и баронът като рибка се скри във водата. Точно тогава отстрани дотича Николай Шаламов, сграбчи мичмана и го повлече към бездната… Японците щателно бяха фиксирали своите наблюдения. В 10:20 „Рюрик“ започнал да ляга на левия борд и чак тогава била прекратена стрелбата. Кърмата на крайцера потъвала в шумящото като шампанско море, при което рязко се оголил неговият яркочервен таран, и в 10:30 корабът с грохот се преобърнал с кила нагоре.
Дванадесет минути продължи агонията. Накрая крайцерът изпусна въздуха от отсеците с такъв шум, като че ли въздъхна смъртно уморен човек, и бързо изчезна под водата.
— Ура! — започнаха да викат плуващите матроси. — Ура, братлета…
„Ура!“ са викали, когато се е родил.
„Ура!“ му викаха сега, когато си отиваше от живота…
Близка експлозия отдалечи Панафидин от Шаламов и главата на матроса се загуби сред множеството глави, с които беше осеяно морето, сякаш някой беше нахвърлял тук стотици топки. Чудна работа, във водата беше много хубаво! Панафидин почувствува огромно облекчение от морската прохлада, като че ли бе попаднал във вана след дълъг трудов ден, и почти радостно се отдаде на това всеобхватно блаженство.
Отначало мичманът плуваше, държейки се за койката, после я отстъпи на един останал без сили матрос, който се задъхваше от газовете на шимозата, попаднали в дробовете му. Някой го викаше отдалече:
— Към нас, към нас… Сергей Николаевич! Насам…
Но мичманът видя, че парчето палубна настилка със стърчащи по него болтове, за което се държаха десетина души, беше толкова малко, че той няма къде да се хване, и като се обърна по гръб, се остави във властта на силното течение. Надигайки понякога глава, Панафидин гледаше по посока на японските крайцери, като недоумяваше: „Защо не идват? Че сега от какво може да се страхуват?“ Но после си помисли, че навярно с този солен купел адмирал Камимура завършва акта на самурайското отмъщение към „Рюрик“ заради неговата доблестна съпротива… Някъде се чуваше човешки вик:
— Адреса! Запомни ми адреса…
Стана му ясно: някой се прощаваше с живота, умолявайки приятелите си да изпълнят последното му желание на този свят. А светът беше голям и слънцето стоеше в зенита, обгаряйки ги с лъчите си, които биеха почти отвесно. Панафидин разкопча панталона си и той неохотно потъна под него. По-трудно беше да се освободи от тесния кител, но и кителът замина да догонва панталона в тъмната, тайнствена дълбина. Обаче продължителното напрежение на
