— Значи трябва още и да се изкопаят четири гроба…
След като предаде на властите в Нагасаки ковчезите с мъртвите матроси, йеромонах Алексей устрои погребението им на руското гробище в Инос и десет дни (в очакване на парахода) не сваляше от крака си превръзката, криеща донесението на рюриковци. Той пише: „През цялото това време тайната полиция не ме напускаше нито за минута, а при отплаването за Шанхай ми дадоха 35 рубли за билет. За мое нещастие всички китайци ме вземаха за японец.“
В Шанхай той навести крайцера „Асколд“, на който от петте комина два бяха отрязани като с бръснач, а върху трите зееха дупки от попаденията. Пробивайки си път от Порт Артур, крайцерът „Асколд“ беше издържал най-люта битка с японците, а сега се бе успокоил в дока. Ремонтът обещаваше да се проточи и затова разоръжаването на „Асколд“ мина безболезнено за престижа на екипажа. Артурци посрещнаха приветливо свещеника, събраха му парици, за да се облече по човешки. Якутът си купи елегантен костюм, моден цилиндър и бастунче и за първи път в живота си се почувствува франт. В този вид той даде интервю за излизащия на английски език шанхайски вестник и май точно в Шанхай е прозвучала за първи път истината за жестоката схватка на нашите крайцери с ескадрата на Камимура. Същото това интервю после е било препечатано в Москва и Петербург, откъдето е тръгнало наред по вестниците на руската провинция…
С помощта на френския консул Конечников успя едва през есента да се настани на един немски хладилен кораб, който срещу застрахователни проценти се беше заел да достави банани от Манила за Владивосток. И от този кораб стъпи на родна земя.
Карл Петрович Йесен преживяваше тежки времена. Налагаше му се да се отбранява с кавги от нападките на журналистите, които го обвиняваха в престъпно изоставяне на „Рюрик“ (макар че официалният и флотският печат бяха признали действията му за правилни). В потиснато настроение той прие Конечников в хотел „Европейски“, където бе наел стая. След като търпеливо изслуша мнението за недостатъците на корабната артилерия, Йесен проучи записките на Петров XIII, направени върху пипифакс. После каза:
— Това е напълно достатъчно, за да се осъди нашето питерско благодушие. — Съдейки по всичко, Йесен бе настроен решително. — В боя на крайцерите — каза той — се съчетаха две крайности: доблестта на нашите екипажи и позорната слабост на бойната техника, в чиято мощ Петербург ни агитираше да не се съмняваме… Какви са ви плановете? — попита изведнъж.
Конечников каза, че е поел задължение пред другарите си да предаде записките им в най-висшите инстанции на империята.
— Във висшите… Нека ви е ясно, че в Русия е по-лесно да си издействуваш свиждане с престъпник, който лежи в затвора, отколкото да получиш достъп до високо началство. Имате ли време?
— Разбира се, господин контраадмирал.
— Тогава постойте във Владивосток — помоли го Йесен. — Аз ще проверя на практика изводите на пленените офицери от „Рюрик“… Това е нужно, за да не могат нашите тъпаци от шчедринския град Глупов да пренебрегнат тези трагични изводи, които честни хора са изнесли от самия център на боя с крайцерите…
На безлюдния остров Руский в околностите на Владивосток той направи изпитателен полигон, където докараха излезли от употреба корабни котли от най- качествена стомана, поставиха изрезки от бронирани плочи. Карл Петрович събра специалисти по морска артилерия, покани адмиралите, които се намираха тогава във Владивосток, и предупреди, че ще бъдат свидетели на опити и са задължени да подпишат официалния акт за изпитанията.
— От боя на крайцерите — каза той — донесох само подозрения за несъвършенството на нашите снаряди. Сега ще проверим доколко са убедителни моите подозрения за престъпната инертност, неграмотност и самоуспокоение на столичните бюрократи…
Зад целите бяха разпънати брезентови щитове. Още първият снаряд, изпратен от оръдието по многопластовия парен котел, проби едната му стена, разцепи втората и третата, накрая изскочи навън от котела и като надупчи брезента, чак тогава благоволи да избухне… Йесен коментира:
— Даже от този примитивен опит е лесно да се разбере защо крайцерите на Камимура се държаха така уверено в боя. На японците предварително са им били известни всички наши пропуски…
„Резултатите от изпитанията — пише Йесен — напълно потвърдиха моите предположения за абсолютната неефикасност на фугасните снаряди на нашия флот в сравнение с японските.“ Съветските историци подчертават правотата на Йесен, като изтъкват, че той справедливо е нарекъл провеждането на опитите акт „направо обвинителен и разкриващ ужасяващата картина на причините за нашите последователни несполуки и поражения през цялата тази война“.
Вечерта той прие в хотела йеромонах Алексей.
— Вие решихте все пак да пътувате?
— Да, в Мацуяма обещах, че ще се добера до Питер.
— Ваша воля — подсмихна се Йесен. — Но се страхувам, че всичко ще завърши с някаква глупост… Просто ще ви изядат и навярно даже няма и костите ви да изплюят.
— Но заради понесените жертви, господин адмирал…
— Заради тези жертви си струва да заминете — съгласи се Йесен. — От душа ви желая да не изпаднете в критично положение. В Русия това неведнъж се е случвало с всички борци за правда…
В Мацуяма пленените офицери продължаваха да получават офицерската си заплата, която японците им изплащаха в йени, със сигурност знаейки, че след войната руското правителство ще им компенсира всички разходи по пленниците. Вярно че с тези йени много не можеш да се отпуснеш, но посещавайки магазините и ресторантите в града (което беше разрешено), пленниците забележимо оживиха японската кулинария и търговията в дюкянчетата на Мацуяма. Мичман Панафидин купи два чудесни бута, натъпка цяла торба с бисквити, намери пликчета с красиви бонбони — всичко това се приготвяше за бягството! Когато се завърна в лагера с покупките, срещна очарователната Цутибаши Сотико, с която се опитваше да говори на японски.
— А какво има зад тази бамбукова горичка?
— Оризови поля — отговори Сотико.
— А по-нататък?
— Навярно села. Тук, на остров Шикоку — охотно разказваше японката, — живеят много хора, има много оризови и чаени плантации. Струва ми се, че именно от Шикоку вашият професор Краснов е занесъл на Кавказ храсти от нашия чай и скоро вие ще пиете руски чай, без да се досещате, че той е японски.
— Вероятно имате и много рибари?
— Разбира се! От какво щяхме да живеем, ако не беше рибата?
— Хубави ли са им лодките?
— Сигурно, щом излизат навътре в морето…
Изтрещя гръмотевица, над Мацуяма се изсипа проливен дъжд. В момент, когато другарите му разговаряха, без да им каже дума, Панафидин излезе от бараката. Край стълба го очакваше Шаламов, държейки мрежата с краставички. Той веднага окачи на врата си двата тежки бута, превързани с въже, и в този момент великанът матрос напомни на мичмана образа на веселия лакомник Гаргантюа от илюстрациите на Гюстав Доре.
— А вие — след мене с бонбоните и краставичките!
Той се втурна в бамбуковите храсталаци подобно на диво прасе, а Панафидин — след него. Оказа се, че е излишно японците да поставят тук огради и часови — бамбукът излезе по-страшен. На небето бляскаха светкавици, изливаше се дъжд, а Шаламов някъде… изчезна.
— Ей! — извика го мичманът. — Ти какво се туткаш?
— Заседнах — чу се отговор. — Че това гора ли е? Натуряли тук разни тояги, ни да ходиш, ни да пътуваш… Виж, в нашето село има гора — това е гора! Даже и разбойници има…
Само това оставаше, да се отдаде и на спомени.
— Върви напред — подбутваше го мичманът. Пращенето се засили и му се струваше, че тази пукотевица от бамбука е по-силна от небесния гръм. Шаламов с ярост изскубваше от земята бамбуковите корени, поваляше твърдите стъбла, чупеше на провала, прокарвайки път през горичката, а след него се придвижваше мичман Панафидин — с бонбоните и краставичките.
Накрая пукотевицата свърши. Но се разнесе… плясък.
— Какво правиш там? — попита Панафидин, намирайки се още в бамбука.
— Ах, мамицата му… — се чуваше. — Че тук е до шия…
— Вода ли има? Тогава какво се плашиш? Затова сме и моряци, да не се страхуваме от водата. Ти къде си, Николай? Коля, къде си?
— Че тук съм де! Спасявайте… само да се измъкна…
Изсвири локомотив, далечината се стопли от светлините на вагони — беше минал влакът от Мацуяма към пристанището. Подкрепяйки се един друг, матросът и мичманът едва се измъкнаха от дълбокия ров, пълен с отвратителна рядка кал. Хлъзгайки се със сламените цървули, се изкачиха на една височина, зад която се намираше тухлена казарма. През ярко осветените й прозорци се виждаха японски войници, играещи на карти.
Двата тежки бута висяха на врата на Шаламов.
— Е, ваше благородие, комай хлътнахме.
— Давай направо — прошепна мичманът. Преминаха тържествено под самите прозорци. От тоалетната изскочи един японец, но даже не обърна внимание на руските бегълци. Зад него глухо тракна вратата на казармата. Вървяха под проливен дъжд по някакъв път, минавайки край села и малки селища от фабричен тип. Цяла нощ крачиха, чак призори свиха настрани и влязоха навътре в една мокра горичка.
— Да поседнем — каза Панафидин. — Трябва да поизсъхнем.
— Те самите японци са дребнички — разсъждаваше Шаламов, — но затова пък мравките им… не дай бог — колкото наша хлебарка!
Вечерта, когато се стъмни, потеглиха по-нататък.
Ето, че пристигнахме… Санкт-Петербург!
— Кажете, къде тук е Литейният проспект? Когато Конечников задаваше този въпрос, минувачите учудено заглеждаха човека с азиатско лице, но с чудесно ушит костюм, с бастунче в ръка, — дали не е шпионин?
— А какво, прощавайте, търсите на Литейния?
