— Настояваме да дойде френският консул!… Вместо консула се появи американски мисионер с молитвеник. Нескрито злорадствувайки, той „утеши“ затворниците, като изреждаше неуспехите на Куропаткин на фронта, превъзнасяйки до небесата японския гений на Ояма, Куроки, Ноги и Оку, и след като осени с кръста руснаците, им остави за спомен списанието „Дидай Чоо Лю“, в което беше отпечатана антивоенната декларация на Лев Толстой.
Шаламов прояви интерес към списанието:
— Кой е този Толстой? Да не е оня, който служеше в машинното отделение на „Гръмобой“?
— Ами, не, това е друг… от Ясна поляна.
Ако Лев Толстой беше се изказал само против войната, как да е. Но според него Исус Христос никога не е учил да се обича отечеството, но затова пък е искал всеки човек да обича всички хора по света… Шаламов се учуди:
— Че сега какво — и надзирателя ли трябва да целувам? Аз, разбира се, съм прост човек. Не съм мислил за патриотизъм. Но ето, стоя тук и обичам родината си тъй, както ни една мома не съм обичал… Без този патриотизъм докъде ще я докараме? Че нали ще бъдем по-лоши и от дивите зверове. То и зверовете обичат своята гора…
В самия край на годината зидарите, които надстрояваха още един етаж на затвора, пееха весели песни. От улицата достигаха звуците на военни оркестри, детски смях, пукотевицата на бомбички. Шаламов правилно се досети, че в Япония нещо се е случило:
— Да не би при техния микадо да е поевтиняло маслото…
Дойдоха стражари, които се усмихваха. Те отново завързаха рюриковци с връвчица. На русите беше съобщено, че по случай общонародното чествуване ги освобождават от затвора и сега ще ги закарат в различни лагери за военнопленници.
— А какво е чествуването? — попита Панафидин.
— Вашият храбър генерал Стесел е отстъпил Порт Артур. Ние много уважаваме Стесел, както и вашия доблестен Куропаткин…
Неочаквано Шаламов гръмко се разплака.
На 19 декември 1904 година генерал Стесел пише на Николай II: „Велики Господарю, прости ни. Направихме всичко, което беше по силите ни. Накажи ни, но наказвай милостиво.“ А ето откъс от лично писмо на един от защитниците на Порт Артур: „От Куропаткин — ни кост, ни вест… Тежко ни е да гледаме как флотът е безпомощен, за което мнозина от нас проливат горчиви сълзи. Но снаряди и патрони още имаме, ще стигнат до февруари. Не сме изпитвали нужда от продукти досега, хранейки се с консерви и прясно свинско, което ни доставят е джонки. Чай, захар и хляб се намират.“
Алинея № 64 от Наредбата за крепостите в Руската империя предвижда да се наказва комендантът на крепостта при отстъпването й на противника — във всякакъв случай, колкото и самоотвержена да е била борбата на гарнизона. На 20 декември се бяха промъкнали до Чифу артурските миноносци „Статний“, „Властний“, „Сердитий“ и „Скорий“ и техните командири съобщиха на руския консул:
— Стесел отстъпва Порт Артур.
— Как отстъпва? — изуми се консулът.
— За пари.
— Да ви пази бог. Не може да бъде!
— Но така разправят всички…
Донесоха горещ чай на премръзналите миноносници.
— Как — чудеше се консулът — е могъл комендантът Стесел да предаде на врага крепостта, след като в нея има военен съвет?
— Стесел именно го беше свикал. Всички генерали се изказали против, ала Стесел — тайно от тях! — изпратил парламентьори при японците и капитулацията излезе ненадейна за гарнизона. Ние, слава богу, се измъкнахме от това змийско гнездо, където доста отдавна са се свили на купчина отвратителни харпии…
На 22 декември излиза от печат последният брой на портартурския вестник „Нов край“, когато по улиците на града крепост вече се бяха появили първите японци („местното население ги посрещаше на колене с японски знамена и се учудваше защо и русите не правят същото“). След два дни генерал Ноги приема парада на японските войски, изправен на терасата при ресторанта на господин Никобадзе. В града откриват „Кантора за приемане на военнопленници“. Но самият Стесел и съпругата му отдавна са приготвили куфарите.
Пленените портартурци разказват по-късно: „Та ние всичко видяхме! Японците се отнасяха към Стесел по-лошо, отколкото към куче, само дето не го ритаха с крак. Не знаем колко е взел от тях, но се говори, че японците са го изиграли и не са му платили всичко… Сега ние сме опозорени за цял живот, а него, цирей такъв, го пуснаха да си отива като господар. С жената!“
Сензацията имаше международно значение. Затова, когато Стесел и жена му пристигат в Аден с парахода „Австралия“, Аден вече се е задръстил с журналистически тълпи от всички наречия по света. Стесел е мълчалив, много не приказва, но от време на време ругае японците (очевидно защото не са му заплатили изцяло). Генерълът много се радва на съобщението, че вестник „Еко дьо Пари“ обявил сред читателите си подписка, за да подкрепят бедния комендант и неговите куфари. С благодарност дава интервю пред кореспондента на този вестник Емил Дантес (за съжаление не зная от каква степен е роднинската му връзка с убиеца на нашия велик поет):
— А какво можеше да се направи? Нашият запас от провизии се изчерпа. Докараха ни само една лодка с брашно… Самата истина! Да не мислите, че не ми се късаше сърцето от решението да предам крепостта, за която съм се клел на царя да я пазя?…
По това време японците съобщават на пленените артурци, че те имат право да се върнат в родината, но могат да останат и в японски плен. Това не се отнасяло само за войниците, поради което офицерите от гарнизона решили да последват своите войници в плена. И за това също зададоха въпрос на Стесел, но той избягна отговора:
— Пленът е лична работа на всеки. Макар че аз не разбирам какъв е интересът им да киснат в плен, щом могат да се върнат в родината и да й бъдат полезни. Не го разбирам това…
На 16 януари — веднага след Кървавата неделя! — Стесел пристига в Петербург, който вече е обхванат от стачки по фабрики и заводи — започва революцията. На царя тогава не му е до него. Но аз все пак не пожалих труд да прелистя дневника на Николай II — току-виж, намерил съм нещо. Ето, прочитам, че царят е приел Н. Л. Кладо, избягал от Владивосток, ето тук за сбогуването му с адмирал Зиновий Рожественски, за втори път е приел Кладо, после е изпратил за Далечния изток подводни лодки… Стоп: „Потресаващо известие през нощта от Стесел за предаването на Порт Артур.“ След два дни още по-потресаваща новина: както се возела на шейничката, императрицата се ударила силно. 9 януари царят е отбелязал скромно: „Тежък ден…“
За Стесел не намерих нищо! Затова пък намерих за жена му. След завръщането в Петербург Вера Алексеевна Стесел веднага е купила търговска къща. И откъде-накъде? Е, да приемем, че японците са излъгали. Но по време на обсадата комендантшата се занимава със спекула, вземайки за една крава 500 рубли, за една пуйка — 50, а за кокошка — 25 рубли… Ще прибавя към този ценоразпис, че кучешкото месо се е продавало в Порт Артур по 48 копейки фунта!
Най-накрая остава да кажа и последното: в боевете край Мукден японците придобиват ценен трофей — леглото, на което е спял Куропаткин. То е като постелята на младоженка — цялото в дантели и рюшчета. Леглото тържествено е закарано в Токио, там го поставят в музей и го показват срещу заплащане. Японците се нареждат бързо на опашка, за да се полюбуват на леговището на руския пълководец, който е заменил суворовския девиз „Окомер, бързина, натиск“ с друг: „Търпение, търпение и пак търпение.“ Разбира се, човек може да бъде търпелив, като лежи на такова легло, но колко време може да се подлага на изпитание търпението на другите?… Ще посоча един факт, който се знае от малцина у нас: през Руско-японската война Куропаткин става милионер.
Читателят е грамотен, нека сам си направи изводите…
В. И. Ленин пише в статията си „Падането на Порт Артур“: „Японците постигнаха главната си цел във войната. Прогресивна, напредничава Азия нанесе непоправим удар на изостанала и реакционна Европа. Преди десет години тази реакционна Европа начело с Русия се изплаши, че млада Япония разгроми Китай, и се обедини, за да й отнеме най-добрите плодове на победата. С възвръщането на Порт Артур Япония нанесе удар на цяла реакционна Европа…
Не руският народ, а руското самодържавие започна тази колониална война, която се превърна във война между стария и новия буржоазен свят. Не руският народ, а самодържавието стигна до позорно поражение. Руският народ спечели от поражението на самодържавието.“
Панафидин твърде жестоко беше разделен с Шаламов и на сбогуване те силно се разцелуваха. Връвчицата, с която ги бяха завързали стражарите, се оказа скъсана; матросът я смота накуп, като си я прибра за спомен… Каза през плач:
— В нашето село имаше една врачка, много умна бабишкера. Та тя казваше: когато някои хора си чукнат главите, без да искат, дълго ще бъдат заедно и ще мислят като един. Сбогом…
В пътническия влак целият вагон беше зает от китайци с много висок ръст. Стражарят обясни, че наскоро в Япония са пристигнали 600 китайски офицери на старата императрица Цъси. Обучени по-рано в Германия и в Русия, сега те са побързали да се учат наново при победителите японци. Този път Панафидин го откараха далеч — в изолатора на остров Ниносима, доскоро безлюден, а сега новичките му бараки бяха пълни с пленници от гарнизона на Порт Артур.
Тук го намери мичманът от квантунския флотски екипаж Саша Трусов, син на командира на „Рюрик“. Той представи на Панафидин своя другар по нещастие, също мичман:
— Това е Володя Витгефт, синът на нашия адмирал.
Разговорът не вървеше, още повече че Саша Трусов искаше да научи как е загинал баща му, а Панафидин по време на боя не беше се качвал на мостика и нарочно поведе разговор за други неща:
— В нашето семейство например често можеше да се чуе: „Това беше преди войната“, „Това се случи след войната…“ Получи се някакъв стабилен водораздел — от и до. А ние, господа, принадлежим към едно поколение, което съвсем не може да се вмести с жизнения си срок в тези фатални рамки. Увиснали над пропастта на мира между две войни, ние не сме очаквали войната, тъй като твърде много умувахме за вечния мир… Струваше ни се, че ние, наследили победите на бащи и деди, от самата природа сме създадени само да побеждаваме!
Володя Витгефт се съгласи с него:
— Да. И дали не поради това бяхме безразлични към политиката, към развитието на оръжията? Животът жестоко отмъсти на всички ни заради нашето срамно равнодушие към подвизите на миналите поколения.
— Може би — кимна Саша Трусов. — Свикнахме да се отнасяме към раните на бащите с някакъв нехаен хумор. Струваше ни се, че като си припомнят някогашните страхове, те преувеличават заслугите си… Значи не сте видели баща ми мъртъв?
