— Артилерийския научен комитет.
„Ама, разбира се, че е шпионин… И къде гледа полицията?“
— За него, господине, е най-добре да попитате някой стражар…
Комитетът все пак беше намерен. Дошла на бял свят с усилията на граф Аракчеев, тази научна организация бе преживяла бурна младост, мъдра зрялост, а сега — изпаднала в старческа немощ.
Маститите създатели на руското оръжие се бяха вкопчили в своите чиновнически кресла, облечени с малиново кадифе, и всякаква критика възприемаха със същата ярост, с каквато госпожиците, възпитанички на Смолни, отстояваха своята невинност… След като обикаля по дългите коридори, йеромонахът си изясни, че целия този артилерийски Олимп боговете на оръдейната стрелба бяха поделили помежду си на отдели: лафетен, оръдеен, барутен, снаряден, балистичен и прочее. Стори му се малко странно, че тук, в тази тържествена тишина, където хората разговарят почти шепнешком, се зараждат гръмовни оръдейни залпове, в уютните кабинети се решават въпроси на смъртта, на победи и поражения… Както е известно, светът не е останал без добри хора. Намери се човек, който изслуша Конечников и му подсказа на коя врата трябва да чука:
— Най-добре е да се обърнете към генерал-лейтенант Антон Францевич Бринк… това е точно по неговата част! Бринк служи като инспектор по морска и корабна артилерия.
Бринк веднага прие якута като че ли повече от любопитство, взел очевидно чужденеца за някакъв екзотичен принц, който иска да продаде на Русия откраднати тайни за оръжие (вече е имало такива случаи). Той много любезно попита:
— В какво мога да ви бъда полезен, господине?
— Виждате ли, аз съм от крайцера „Рюрик“…
— Така.
— Който загина геройски…
— Така.
— В боя на първи август възникнаха сериозни претенции по отношение бойните качества на нашата артилерия. И мене като некомбатант японците ме депортираха, а офицерите от „Рюрик“ помолиха да ви известя…
— Така.
— По-точно, да известя Артилерийския научен комитет…
— Така.
— За това, че нашата артилерия се оказа боклук…
— Каквоо? — възмути се Бринк, ставайки прав. — Вие ли ще съдите за артилерията? Щом сте само духовен пастир, не можете да бъдете компетентен по техническите въпроси.
— За това ваше превъзходителство е прав — съгласи се Конечников. — Аз съм много далеч от разбирането на научните тайнства. Но даже аз, страничният наблюдател, по време на боя забелязах, че нашите снаряди промушват бордовете на японските кораби, без да експлодират. На мене ми е трудно да преценявам кой е виновен: Адмиралтейството, което е снабдявало крайцерите със заводски брак, или вашият Артилерийски научен комитет, изобретил такива снаряди…
Авторитетът на генерал Бринк се крепеше върху трудовете по теория на стрелбата, превеждани в Англия и Германия, и изведнъж пристига тази „муцуна от тайгата“, както мислено Бринк нарече свещеника, и се осмелява да му говори разни дързости.
— Ние дадохме на руския флот прекрасна напредничава техника. И не отговаряме за това, че вашите неграмотни хора от крайцерите не са могли да я използуват правилно. Но това вече е въпрос на бойна подготовка и затова на вас, миличък, ви препоръчвам да отпътувате от Литейния проспект за Адмиралтейството на края на Невския…
Конечников извади и постави пред него листчета от хартията, подарена още от Фуджи, изписани през нощта в японската барака в Мацуяма.
— Щом аз не съм компетентен по артилерийските въпроси, ето ви авторитетното мнение на господата офицери, специалисти от флота… Разберете — убеждаваше той горещо Бринк, — хората са писали това в плен, залагайки главата си, ръководени от най-добри патриотични чувства. Тези листчета не бива просто да се „подшият към делото“… Пленените моряци от „Рюрик“ са силно загрижени занапред в руската артилерия, да не възникват пропуски, които могат да се нарекат трагични… ако щете, заради бъдещето на флота!
Антон Францевич Бринк отговори по човешки:
— Дълбоко уважавам страданията на хората, оказали се във вражески плен. Заради това уважение ще направя всичко. Оставете ми тези записки, ще донеса тяхното съдържание до най-висшите инстанции на властта… Можете да ми вярвате. Всичко хубаво.
Той сгъна разноцветните хартийки, подписани от офицерите на „Рюрик“, и скоро те се озоваха в обемистата чанта на военния министър Сахаров. В края на поредния доклад пред императора Сахаров нареди тези листчета като красиво ветрило пред негово величество, молейки да им се обърне най-сериозно внимание. Николай II обърна най-сериозно внимание на това, че хартийките бяха много изящни — розови, небесносини, жълтички.
— Виктор Викторович, откъде е тази забавна хартия?
На Сахаров му се наложи честно да признае.
— Прощавайте, но това е японски… пипифакс!
Императорът изтърси гнусливо царствените длани:
— Дявол знае какво ми поднасяте, без да зная! Те си бърсали там… а аз трябва да вниквам. В края на краищата, можехте да препишете отново всичко, а не да ми пъхате тези бърсалки…
За свое нещастие Конечников, използувайки шанхайския опит, даде обширно интервю за столичните вестници, в което повтори много неща от изложените на японския пипифакс. Разглеждането на въпроса за „своенравието“ на йеромонаха беше пренесено от висшите инстанции в благоуханните чертози на Светия синод, където именно решиха да „усмирят“ горделивостта на крайцерския поп с пост и молитви… След много дълго пътуване Алексей Конечников се събуди в една шейна от шумното пръхтене на конете, покрити със скреж. Отвори се със скърцане, замръзналата врата на светата обител и Конечников позна Спаско- якутския манастир, откъдето и беше започнал неговият път към огромния свят, изпълнен с всякакви чудеса… Беше върнат там, откъдето бе започнал. Не зная как е завършил живота си този талантлив син на якутския народ. Може и да се е примирил. А може и да е избягал.
Само че въпросът е накъде да се бяга и далече ли можеш да избягаш?
Може да се избяга надалеч. Даже много…
Но най-напред свършиха краставичките, на които Шаламов се оказа голям любител. След това оглозгаха до кости бутовете, вече понамирисващи не както трябва. В края на „пиршеството“ бегълците дълго и скучно смучеха японски бонбончета. За крехкия наглед мичман как да е, но как да я кара побойникът Шаламов?
— Да се краде, все едно, не може — казваше той. — Че то само в Русия има съзнателни хора — напердашват те и после ти прощават. А тук, в чужда страна и при чужди хора, не върви да се краде…
Вървяха по един планински склон, обрасъл с борова гора.
Изведнъж право пред тях изникна някакъв стар японец със сноп пръчки на гърба. При вида на русите той не показа никакво учудване. Обърна се спокойно и продължи нататък.
— Ще ни издаде, дъртакът му — каза Панафидин.
— Ами не можем да го утрепем — отговори Шаламов.
Скоро видяха как от околните села бегом се събират хора с малки байрачета. Бегълците свиха настрани, но от този момент нататък им се струваше, че постоянно ги следят нечии очи. Много очи! Измъчени от глад, целите в кал от оризовите полета, те започнаха да се мятат между села, горички, гробища, казарми, пътечки… Това си беше истинска хайка — в първите дни ги преследваха десетки японци, на другия ден те бяха вече стотици, и накрая хиляди жители на околността обкръжаваха бегълците тихо и безмълвно, но учудващо организирано.
Панафидин се отпусна умерено на земята:
— Не мога повече. Седни и ти, Коля, недей да стърчиш…
Седнаха, притиснати с потни гърбове един към друг. Изведнъж от храстите изскочи полицай със син мундир и бели гащи, пъхнати в ботушите. Те се обърнаха — отстрани стояха още десет, съвсем същите — еднакви като кукли.
Самураите извадиха от ножниците къси саби.
Съпротивата беше безполезна.
Даже здравенякът Шаламов осъзна това…
— Е, какво, ще ни свършите? Сигурно се радвате? — каза матросът.
Полицаите се държаха крайно любезно.
Нито вериги им сложиха, нито им вързаха ръцете.
Но картината беше впечатляваща: отпред вървяха руски моряк и руски офицер, след тях — пазителите на реда, след полицаите — многохилядна тълпа японци. Навсякъде се развяваха празнични флагчета. Децата гърмяха с книжни бомбички… Шаламов каза:
— Съвсем като панаир, чак е весело!
Заведоха бегълците до близкото село, където за тях беше приготвена вечеря в селския хотел. Панафидин попита далеч ли е оттук Мацуяма и полицаят отговори, че те са се отдалечили от Мацуяма двеста мили навътре в острова.
— Веднага бяхме известени за вашето бягство. Но не ви търсехме, надявайки се, че сами ще се върнете в лагера, когато ви свършат продуктите. По нашите сметки храната ви беше свършила отдавна, а вие все не се появявахте в Мацуяма и тогава нашето началство започна да се безпокои за вашето здраве.
Панафидин разбра думите на полицая, преведе ги на Шаламов, който дълго се смя:
— Казваш, за моето здраве се тревожили? Ами че нека ми сложат термометър.
Скоро стана ясно, че няма да ги върнат в Мацуяма. Японците бяха решили да изолират бегълците от обичайната среда на другарите им по нещастие. Предстоеше им да пристигнат във Фукуока на остров Кюшу. Беше, разбира се, безполезно да спорят. Както и в деня на бягството, плющеше проливен дъжд,
