когато ги доведоха в кантората за военнопленници на град Фукуока. Изолираха бегълците в карцер без прозорци, хвърлиха им пакет с леки одеяла, но не им дадоха да спят. Цяла нощ часовите, минавайки покрай карцера, считаха за свой воински дълг да лумкат с приклади по вратата. Сутринта ги посети старичкият майор Кодама и на въпроса на Панафидин, дълго ли има да стоят тук, отговори: „За известно време.“
— Но за колко време? — разпитваше мичманът.
— За известно време — повтори майорът. — Вие сте много невъзпитани хора. Заради вас един миноносец цяла седмица е дежурил в Шимоносекския пролив, претърсвайки всички рибарски лодки. Ето заради тази грубост, която сте проявили, ви предстои да страдате…
Страданията се засилваха от жаждата: чак привечер японците внасяха в карцера един леген, подобен на женско биде, напълнен с топла помия, на която казваха чай. Най-сетне им дадоха прилични обувки и казаха, че ще трябва да се явят пред военен съд в град Кокура. Панафидин запротестира:
— За какво? Какво престъпление сме извършили?
— Ще ви съдят за грубост.
— Кого сме нагрубили тук?
— Обидили сте нашия император.
— Пфу! — изплюха се и матросът, и мичманът. Дойдоха стражари с белезници, завързаха моряците със смехотворно тънка връв, с каквато в магазините опаковат покупки. Поведоха ги към гарата. Там на перона се събра тълпа от зяпачи и стражарят държа пред тях реч, подобна на онази, която чуха от пияния селски полицай. В град Кокура закараха русите в сградата на военния съд, където ги запознаха със следователя.
Панафидин заяви, че няма намерение да отговаря на въпросите, ако не присъствува френският консул. Следователят не обърна внимание на неговата молба и много бързо започна да реди колонки с паячета-йероглифи върху дългите ивици хартия.
— Подпишете се ето тук — посочи той с четчицата.
— А откъде да зная какво сте нарисували тук? Следователят неочаквано показа осведоменост.
— Господин мицман — почна той на руски, — ние добре знаела, це твоя цин се уцила Изтоцния институт…
В съдебната зала ги чакаше военният прокурор:
— Вие защо оскърбихте със своето бягство доверието на нашия император, който се отнася толкова добре към вас, пленниците?
Панафидин каза, че от тъга по дома.
— Та нали самите вие, японците, сте създали поговорката „Всяко пътешествие е приятно само дотогава, докато не си започнал да плачеш за родината.“ А матросът изобщо не е виновен — той изпълняваше моята заповед.
— Аз изпълнявах заповедта на офицера! — развика се Шаламов.
Прокурорът каза нещо. Стражарите завързаха отново подсъдимите с връвта и те даже не разбраха, че са осъдени. Откараха ги с тесен фургон в покрайнините на града, където се издигаше мрачната сграда на военния затвор. Вратата беше желязна и когато се отвори със скърцане пред русите, те започнаха да се съпротивляват:
— Настоявам да дойде френският консул… още сега!
— Това няма да го бъде! — буйствуваше Шаламов. В двора на затвора ги посрещна невъобразим смях.
— Ха-ха-ха-ха-ха-ха! — носеше се от всички прозорчета.
По-късно те разбраха що за смях е било това, когато сами се научиха да се „смеят“ по същия начин… Но за това по-нататък.
Естествено, руските военнопленници живееха повече със слухове, задоволявайки се само понякога с онова, което научаваха от японците. Вниквайки в чуждия за тях живот, русите не хулеха всичко наред; напротив, много неща от японския бит даже им харесваха — редът, липсата на ругатни и пиянски скандали по улиците, всеобщото образование, любовта към природата и красотата, липсата на бакшиши на гарите и в ресторантите. Но, разбира се, мислите на всички военнопленници бяха насочени към далечната мила родина.
Сред матросите и войниците недоволството още едва започваше да преминава в революционни настроения, а сред офицерството преобладаваше повсеместна критика на стоящите по върховете, правеха се опити да се преразгледа политиката на Русия; търсеха причините за неуспехите си не в порядките на монархическия строй, а само в отделни единични черти, които съвсем не можеха да се съберат в единен и цялостен възел на всеобщо възмущение… Откъснати от родината, офицерите вече не се стесняваха да изказват възмущението си — нахвърляха се главно върху генерал Куропаткин, за когото японските вестници пишеха с голямо уважение.
Край масичките в японските ресторанти се чуваха одумки:
— Куропаткин ли? Аз не бих го направил и полковник. Неговото прехвалено хладнокръвие е маниер на придворен, а не на пълководец. Като се случи нещо лошо, всичко стоварва върху чуждите глави. А когато има успех, тогава събира журналистите на трапеза и започва да им пее старата песен.
— Англичаните ли? И тях си ги бива. На японците продаваха оръжие срещу пари, а нас Британското библейско дружество ни затрупа с безплатни молитвеници. И ставаше така: лежи нашият Ванка, убит с английски снаряд, а от джоба му стърчи молитвеник, отпечатван пак за него в Лондон.
— Господа, господа! Минутка внимание. Всички наши нещастия започнаха с френско-руския алианс. Ние се отказахме от традиционната дружба с Германия и получихме война с Япония. Франция не можеше да притисне Англия с такава сила, както беше способна да направи това могъщата Германска империя.
— Тук прекалихте, поручик! Във вас говори не руският, а вашият курландско-немски произход.
— Ра-азрешете, щабскапитан.
— Не разрешавам! Мога и да те ударя по мутрата, тук не ти е майка Русия, тук е Япония и не можеш да ме извикаш на дуел.
— Господа, бъдете ми свидетели. Щабскапитан Никифоров засегна моята офицерска чест. Веднага след връщането от плен бъдете любезен да дойдете на дуел…
А войната продължаваше. Още през юли японските войски бяха наближили Ляоян. Предвиждайки важността на ляоянските позиции, Куропаткин изрече:
— Аз няма да напусна Ляоян! Ляоян ще е моят гроб!
Руската армия се сражаваше прекрасно, тя разби японската гвардия. Куроки и Оку вече бяха започнали да се отдръпват от Ляоян, когато Куропаткин също изтегли войските от Ляоян към Мукден и тогава японците, да не са глупави, заеха изоставения Ляоян. Куропаткин се „изхитри“ да превърне явната победа на руското оръжие в явно поражение. И за това се иска талант! Веднага се забелязва „трезвият поглед върху нещата“… Принуден да се изтегли към река Шахе, получил отново подкрепления от Русия, Куропаткин не закъсня да изрече нови исторически думи:
— Сега му дойде времето да наложим на японците своята воля!
Историците още преди революцията бяха отбелязали, че японците са сломили не духа на руската армия, а преди всичко духа на самия Куропаткин. При река Шахе битката завърши с това, че никому неизвестният полковник Павел Николаевич Путилов превзе и задържа една височина, наречена по-късно на негово име, и спря японската армия. „Путиловската височина“ стана символ на героизма на руския воин, както и знаменитата някога „Отбрана на Шипка“…
На 13 октомври бе отстранен адмирал Алексеев, а Куропаткин, след като получи от него широките пълномощия на властта, стана главнокомандуващ. Когато благодареше на Николай II за тази чест, той кокетираше с изкусното си перо: „Само бедният избор на хора е накарал Ваше Величество да се спре на мене.“
В един дъждовен есенен ден от балтийските пристанища потегля на път нашата Втора тихоокеанска ескадра. В навечерието на нейното излизане в морето адмирал Зиновий Петрович Рожественски е произнесъл страшни думи, за които малко хора знаят у нас, тъй като те бяха публикувани едва през 1933 година в Париж:
— Руската общественост, възбудена от вестникарски инсинуации, повярва сляпо в моя успех. Но нали аз си давам сметка за това, какво ни готви съдбата по пътя на нашите странствувания. Не би трябвало въобще да се започва тази безнадеждна история. Но как бих могъл да откажа да поведа ескадрата, след като цялата страна вярва в моята победа?
И ескадрата потегли. Тръгна! Към своята гибел.
След нея се стягаше за път Трета ескадра на Небогатов.
Надзирателите бяха облечени изцяло в бели дрехи, а престъпниците — в червени халати. Според един очевидец вечерната проверка приличаше на воплите на грешници, попаднали в чистилището на военното министерство на самураите. Острият глас на старшия надзирател изкрещяваше вечер не името, а назоваваше само номера на душата ти:
— Го-зю-ни.
— Хай! — трябваше да отговори арестантът.
— Го-зи-си.
— Хе-хе-хе — отговаряше Шаламов.
— Го-зю-го.
— Хи-хи-хи-хи-хи — захласваше се Панафидин… Ето този панаир японците не можаха да понесат.
Военният затвор не е място за веселба.
От пленниците изискваха сами да си мият подовете.
— По-добре да пукна — отговаряше матросът. — Едно е да жулиш палубата на крайцера, а съвсем друго — да лъскаш като стъкло затвора.
— А пък аз — допълни Панафидин — съм офицер от руския флот и нас не са ни учили на това. Настоявам за уважение към моето звание.
— Като мият подовете, нашите офицери показват своето разкаяние.
— Но те са си ваши… А пък аз за какво да се разкайвам?
— Вие сега не сте офицер, вие сте наш арестант.
— Глупости! — отговори Панафидин. — На мене ми е даден офицерски чин не от микадо и никой не ме е разжалвал. Донесете ми заповед за разжалване и ще ви измия целия затвор.
Историята завърши с това, че японците ги оставиха на мира, а на Панафидин като офицер даже му разрешиха да чете, като го снабдиха с една много увлекателна книга — граматика на новогръцкия език, която той запрати надолу по коридора на затвора:
