— Престани, Сашка! — трепна нервно младият Витгефт. — Зная например, че от татко е останал само един крак и са го хвърлили в морето с топовни салюти… От това съвсем не ми става по-леко. По-добре е да не знаем всички подробности.
Панафидин попита къде е сега ескадрата на Рожественски.
— Като че ли е в Мадагаскар — му отговориха те. — Какво може да промени сега в нашата съдба нейното пристигане? Нищо.
— Там е чичо ми, капитан втори ранг Керн, води миноносеца „Громкий“…
Панафидин мечтаеше да се завърне при своите в Мацуяма, но по някакви съображения японците го разкарваха по цялата страна, без да му позволят да отседне някъде за дълго, да завърже приятелски връзки. Той пишеше писма — и до родината, и до Мацуяма, но отговор нямаше. През 1905 година режимът в лагерите за военнопленници се влоши, а лошо осведомените руски вестници продължаваха да кадят тамян за „човеколюбието“ на противника. Междувременно японското правителство отдавна беше започнало да призовава своя народ „да затегне коланите“ и, естествено, затегна докрай коланите върху окльощавелите тела на военнопленниците, които не знаеха тук на кого да се оплакват. Започнаха да държат пленниците полугладни. Офицерите, които си имаха пари, бяха оставени на „изхранване“ от паразитите бакали, които никога не връщаха ресто от каквато и да е банкнота, нахално твърдейки, че им трябва „благодарност“. Мнението за честността на японците силно беше разклатено, когато русите се сблъскаха с тези чакали, скубещи и последната копейка от бедняците.
Отзвукът от руската революция, изопачен от каналите на вражеската информация, вече достигаше японските брегове и на Панафидин никога още не му се беше случвало да чува толкова глупости, колкото през тези дни… Офицерите, настроени реакционно, се възмущаваха:
— На нашия „панаир“ сега само революция му липсваше! Всяка революция е като тор, върху който израстват какви ли не бурени. Така е мислел още Наполеон, когато е бил лейтенант…
— Пази боже! Нима върху този тор Наполеон по-късно е израсъл, подобно на див плевел?
— Не. Благоухаел е като цъфтяща лилия. Но всички тирани обичат да забравят онова, което са издрънкали през младостта си… За нас, верните слуги на престола, най-прекрасната демокрация е остър нож, намазан отгоре със сладък мед.
Либерално настроените офицери разсъждаваха иначе:
— Господа, нали няма да отричате, че благодатният вятър на реформите ще освежи нашето отечество, ще обнови тромавия и стареещ апарат на държавната власт… И по-добре е сега да се изпусне излишното налягане от котлите, отколкото да се чака кога тези котли ще избухнат с грохот, подобен на Везувий.
— Да върви всичко по дяволите! — намесваше се Панафидин в спора. — Аз съм на двадесет и две години, току-що съм влязъл в живота, но вече се чувствувам немощен старец… Бих искал точно да зная кой е виновен за нашите позорни поражения.
— Успокойте се, мичман, всичко ще се нареди.
— Кога? — бунтуваше се Паиафидин. — Или вие се надявате, че откъм морето ще дойде Рожественски и ще вн освободи от плен? Та аз вече съм преминал изпитанието на Цушима! И зная, че няма друг път за ескадрата. Нея също я очаква Цушима, покрай която тя не може да премине…
Сякаш за да засилят позора на царизма, японците бяха събрали анкетни данни за почти поголовната неграмотност на пленените войници, които едва умееха да се подпишат, и тази позорна статистика бе публикувана в чуждестранния печат, като предизвика страшен смут в министерските кръгове на Петербург. Излизаше, че царска Русия заплаща с кръв и неграмотността.
— Не зная за вас, господа, но мен ме е срам, — казваше Панафидин. — Значи работата опира не само до качеството на снарядите, а има и по-дълбоки причини… Ясно е защо ни бият. Сутрин цяла Япония е изпълнена с гласове на учениците, в услуга на които в училищата има всичко, даже плувни басейни. Японските студенти така зубрят в трамваите, че на всеки завой падат в безсъзнание. А ние, великорусите, с пищовчетата и, бам — дипломата ти е в джоба… Ние всички с вас сме безбожни лентяи. Най-напред трябва да ни пердашат, а след това да ни учат…
През тези дни Япония изведнъж някак настръхна, подозрително притихна, сякаш се вслушваше в нещо отдалеч. Тревожните погледи на японците бяха обърнати към мъгливата далечина на океана, откъдето минаваха пътищата към Цушима. За тях, островните жители, морският фактор във войната си оставаше, както и преди, по-важен от сухопътния.
Неочаквано затихна и войната в Манджурия: Куропаткин, както му е редът, загуби сражението край Мукден и отново, както му е редът, оттегли назад войските, а фронтовата линия се стабилизира, сякаш застинала в най-новите форми на войната — позиционните! Създаваше се впечатление, че японците, стреляйки лениво от време на време към нас, вече не са заинтересовани от по-нататъшното придвижване на север, към Харбин… Каква е била причината? Къде се е дянал устремът на самураите? Сега вече знаем, че Япония е била изтощена до крайност, а центърът на военните действия се пренася към проливите близо до Цушима, където главната схватка между двата флота ще реши изхода от цялата война…
Прибягвайки до шаблонния израз, тук пиша, че „целият свят е затаил дъх“, когато двете руски ескадри (на Рожественски и на Небогатов) завършват последното зареждане с въглища и поемат курс към остров Квелпарт, зад който заплашително зеят гърлата на Цушимските проливи и където ги дебнат присвитите очи на адмирал Того, прилепени до лупите на оптичните далекомери от системата на Бар и Струд… Рано сутринта на 15 май берлинският милионер Менделсон изпраща в Петербург бърза телеграма до министъра на финансите В. Н. Коковцев. Съдържанието на депешата е такова, че Коковцев за миг се втрещява. Като перва с пръст и оправя ослепителния си маншет, министърът с господарски жест посяга към телефона. В сградата на Адмиралтейството взема слушалката управляващият Морското министерство:
— Адмирал Авелан слуша.
— Фьодор Карлович, вие още нищо ли не знаете?
— А какво трябва да зная, драги?
— При вас не са ли идвали съобщения от нашите ескадри?
— Дойдоха. За зареждането край бреговете на Анам.
— Ето какво… Не зная и как да го кажа. Държа в ръката си телеграма от Менделсон, който приятелски ми съобщава, че в боя край Цушима от нашите ескадри не е останало нищо.
— Това е някаква провокация на банковите главатари.
— Едва ли. Мисля, че след един-два часа аташетата от Лондон и Париж ще потвърдят тази… нелепост.
— Добре, Владимир Николаевич — отговаря Авелан. — Във всички случаи ще докладвам за тази нелепост на негово величество…
Веднага след победата при Цушима цяла Япония е обхваната от неудържим разгул на най-груб, най-вулгарен шовинизъм. Самурайските вестници открито настояват за разправа над всички „акачихе“ („червеникави“, както наричат европейците). През тези дни руските военнопленници не са пускани от лагерите, а по улиците на градовете японците пребиват и оплюват наред всички „акачихе“ — американци, англичани, немци и прочие. Чак сега — след Цушима! — Япония горделиво се изпъчва като велика азиатска държава, на която всичко й е позволено в Азия и в Тихия океан. Но политиката на Токио засяга интересите на Вашингтон…
На другия бряг на Тихия океан президентът в Белия дом изпитва голяма тревога. Тайно Рузвелт много иска Япония да се бие с Русия „дотогава, докато двете (държави) не бъдат напълно изтощени и мирът дойде при такива условия, които няма да създават нито жълта, нито славянска опасност“ — това са документално точните думи на Рузвелт! Подкрепяйки Япония, той желае отслабването на Русия, но сега, когато Русия е изгубила флота си, той не може да иска усилването на Япония. В историческа перспектива вече се забелязват смътните за момента черти на бъдещата японска заплаха — и за Русия, и за Америка. Зад силуетите на потъващите руски броненосци се предусещат безформените миражи на Пърл Харбър, където някога ще хвърчат във въздуха, разцепени надве, американските линкори…
На 14 май завърши боят при Цушима, а на 18 май Токио се обърна към Рузвелт с молба за посредничество при сключване на мира. Но не Русия, а самата Япония беше показала слабост, признавайки неволно, че повече от Русия се нуждае от мир. Наплашен от революцията, Николай II беше съгласен да седне на кръглата маса за преговори, а президентът Рузвелт предварително (и много охотно) застилаше с покривка тази маса в американския Портсмът…
ЦУШИМА! За нея Ленин пише: „Всички очакваха това, но никой не мислеше, че поражението на руския флот ще е такъв безпощаден разгром.“ От този безпо-щаден разгром бяха излезли, спасявайки се със стрелба от бордовете, доблестните крайцери. И сред тях бе героичната „Аврора“ със своята легендарна съдба.
Флагманският броненосец „Миказа“, на който се сражаваше Того, бе до такава степен обезобразен при Цушима, че изтощените му машини едва го влачеха. Офицерите от японския флот се срещнаха с офицерите от руската ескадра вече в бараката за военнопленници и сега нямаше защо да крият истината от своите противници. От тях нашите моряци научиха, че броненосците на Рожественски са стреляли точно и добре.
— Ако вашите снаряди притежаваха същата взривна сила като нашите — казваха японците, — резултатът от сражението би могъл да бъде плачевен за нас. Ние всички сме удивени от издръжливостта на вашите кораби, които бяха способни да продължават боя след страшни разрушения в корпусите и с пожари в надстройките, когато броненосците приличаха на огромни огньове.
— За нас — казваха руските офицери на японците — е удоволствие да чуем това, но… След боя няма защо да размахваш юмруци!
На 27 юни започнаха мирните преговори в Портсмът. Предчувствувайки края на войната, японците малко облекчиха режима на пленниците, на офицерите се разрешаваше свободно пътуване из страната. Единственото, което изискваха от пленниците, бе да не седят повече от три часа в ресторантите и да носят специален знак върху дрехите. Използувайки това, Панафидин обиколи много градове, разпитвайки за познати и близки — кой е оцелял и кой не е. Спомни си, че Игор Житецки също искаше да попадне в ескадрата на Рожественски… „Какво е станало с него? Нима също е загинал?“ Той разпитваше:
— Никой от вас ли не е срещал мичман Житецки?
— А какъв е той?
— Мичман. Служеше при капитан втори ранг Кладо…
— Нещо не си го спомняме — отговориха на Панафидин в лазарета в Майдзуру. — Вярно, че Кладо беше в ескадрата, но след това изчезна някъде по английските брегове. А вашият мичман Житецки даже не го и познаваме. За първи път чуваме за такъв човек…
Накрая Панафидин събра сили да попита за съдбата на есминеца „Громкий“, командуван от неговия роднина Керн — чичо Жорж, веселия и храбър капитан втори ранг. Отговориха му:
— Съдбата на „Громкий“ е загадка за всички ни. За този есминец се носят легенди, че уж е извършил подвиг, равен на подвига на „Стерегушчий“… В Киото вече бяхте ли?
