— Не. Канех се — каза Панафидин.
— Отидете. Казват, че в Киото има един оцелял от „Громкий“. Фамилията му лесно се помни — Потьомкин.
В древния Киото, бившата столица на Япония, понасяха пленническите несгоди двама адмирали — Рожественски и Небогатов, заобиколени от своите щабове и флагофицери. Мичман Владимир Потьомкин още не беше се оправил от сътресението, разказът му напомняше телеграфна лента, която изстрелва къси фрази:
— Ние се бяхме устремили към Владивосток. Преследваха ни. Едновременно четири миноносеца. Отначало поддържахме двадесет и пет. Попадение в котела. Задържахме на седемнадесет. Свършиха снарядите. Падна флагът. Керн изпрати един матрос на мачтата. С пирони и чукче. Заковаха флага към мачтата. Неподвижно… След това вече нищо не си спомням. Дали Керн е потънал или са го убили — не зная.
Разбира се, чичо Жорж не е оцелял и тъжното е, че вече никога няма да види напечатан „Панафидинския Летописец“. Пак тук, в Киото, мичманът срещна и Саша Трусов.
— Заповядайте! — каза Трусов, отваряйки тежките врати на един старинен японски храм. — Бъдете наш гост. Между другото, не сте ли чули какво става в Портсмът? По улиците японците дрънкат, че уж мирът вече бил подписан… Минете. Ето насам. По-смело.
Вътре в храма японците бяха преместили по краищата позлатените си богове, а средата на сградата бяха оставили за настаняване на пленените офицери от руския флот.
— Сядайте — каза той, посочвайки отворения куфар. — Реших да подредя пъртушините си… Виждате ли? Наследство от отминалото време, когато се перчех на брега. Прекрасен костюм от Хонконг, вратовръзка и нагръдник с идеален пластрон, всичко е както трябва… Мама много обичаше да ме вижда докаран.
— Мама? — повтори Панафидин. — Аз се познавах с майка ви и със сестра ви. Виждахме се на вечерите в дома на лекаря Парчевски на „Алеутска“, където свирех на виолончело. Спомням си как веднъж майка ви каза, че много й приличам на нейния син… тоест на вас, Александър Евгениевич.
— Възможно е — съгласи се Трусов-младши, след като огледа Панафидин. — Имаме еднакво телосложение… Какво гледате така?
— Гледам… — каза Панафидин, прехвърляйки нещата в куфара. — Гледам и си мисля. А ако ви взема всичко това?
— Защо? — учуди се Трусов.
— За да го предам на майка ви.
— По какъв начин?
Панафидин премери на своя врат чуждата якичка:
— Точно по мярка! Веднъж избягах от плен… по време на войната. Какво ще стане, ако се опитам отново да избягам… в мирно време?
Настъпи продължителна пауза. После мичман Трусов бързо нахвърля в куфара всички неща от своя тоалет и го захлупи.
— На мене също ми е идвала наум такава безумна мисъл. Но не ми стигаше решителност… Вземайте всичко заедно с куфара. Ето ви и моите пари.
Панафидин попита като за нещо съвсем обикновено:
— Какво да кажа на майка ви?
— Нека чака. Аз скоро ще се върна.
— Но аз ще се върна преди вас… ако ми провър-ви!
Денят беше 23 август — ден, в който бе подписан Портсмътският мирен договор. Япония преживяваше бурни дни, по улиците имаше толкова сбивания, толкова демонстрации, митинги и пожари, че на полицията не й беше до някакъв си „акачихе“, който препускаше вечерта с дженерикша по посока на пристанището Осака…
В пристанището имаше няколко кораба, ярко осветени с електричество, но на Панафидин му предстоеше да познае кой от тях ще откачи най-рано вързалата. Сега мичманът имаше само един документ за самоличност — собствената дързост, която понякога е по-скъпа от всякакъв пътнически билет за класа „лукс“ (с вана и двойно легло). Не трябваше да се суети, за да не привлече вниманието на пристанищните пазачи.
„Какво ли не става на този свят!“ — каза си мичманът…
С уверената крачка на човек, който си знае цената, Сергей Николаевич се изкачи по сходнята на френския параход „Прованс“, използувайки удобния момент, когато изпращачите слизаха на брега, а пътниците се качваха на палубата. При това третият (или четвърти) помощник на капитана, още младо момче, беше се зазяпал в жените и Панафидин, като мина покрай него, леко повдигна цилиндъра на главата си. След това изтича на променаддека, където се шляеха някакви господа с безцеремонни дами, важно крачеше един китайски компрадор и се разхождаха две бъбриви японки. В този момент мичманът беше благодарен на майка си, която го накара да научи френски език, и на Морското училище, което безмилостно му беше втълпило трайно познаване на английския. Позаглеждайки се към мостика, Панафидин забеляза, че капакът на пътния компас още не бе отворен, а капитанът не бързаше да проверява машинния телеграф. Вързалата дебели колкото човешка ръка, превити на осморки, оставаха както преди затегнати върху пристанищните кнехтове. Колкото се може по-равнодушно, той се обърна към китайския търговец:
— Изглежда, нашето отплаване се забавя?
Компрадорът прекрасно владееше английски:
— Да, полицията на Осака се претрепа да търси онези глупави американци, които тези дни са ограбили банката, след като убили касиера. А къде могат да избягат с парите? Само в Шанхай… Затова и всички кораби, заминаващи за Шанхай, полицията ги подлата на обиск.
Панафидин изстина. Разбира се, че японците ще отворят куфара му, в който е свито онова кимоно хаори със знака на руски военнопленник. Трябва нещо да се измисли. Но… какво? Вестникарските басни за онези гратисчии, които кръстосват океаните върху купчини въглища или в трюмовете, където цвърчат плъхове, са добри за глупаци, а Панафидин знаеше, че всички бункери и трюмове преди излизане в морето са здраво и плътно затворени. Широката, застлана с арабски килими стълба със стъклени перила го отвеждаше към долната част на парахода…
— Какво ли не става по този свят — уверено повтори на глас.
Оказа се в бара, полутъмен и почти празен. Небрежно поиска уиски. През широкия прозорец видя, че при трапа капитанът вече приема цяла глутница полицаи и чиновници на японската митница. Веднага беше вдигната сходнята, за да се прекъсне връзката с брега. Мичманът погледна надолу — ако скочи от кораба върху пристана, счупването на двата крака бе сигурно, високо e!
И сега го обзе абсолютно спокойствие.
— Още едно уиски — каза той на гарсона.
В паметта на мичмана още витаеше миризмата на отвратителна супа от настъргана ряпа, в ушите му не стихваха дивите вопли на японските грешници от военния затвор Фукуока: „Ха-ха-ха-ха…“ И изведнъж забеляза една усамотено седяща жена с поразителна красота, която държеше между тънките си пръсти чаша с крюшон. „Къде ли съм я виждал? — изтръпна Панафидин. — Нима това е тя?“
Веднага изплува споменът за горещата вечер във Владивосток. Игор Житецки, бързащ на връщане от телеграфа, студеното кафе-гласе в сладкарницата на Адмиралтейската градина… Да, да! Именно в онази вечер, наблизо до тях седеше тази красавица, по някакво чудо пренесена от улица „Светланска“ в бара на френския параход „Прованс“.
Отдалеч се любуваше на непознатата. Познанията му по японски език се оказаха достатъчни, за да разбере долетялата от горната палуба фраза на полицая:
— Започваме обиколката от този борд, като ще се движим по посока на часовниковата стрелка, за да завършим огледа в ресторанта за пътници…
Панафидин нямаше какво да губи. Приближи се до жената:
— Не зная коя сте, а и вие няма да знаете кой съм аз. Но лицето ви се е врязало в паметта ми още от една среща във Владивосток. Аз съм офицер от руския флот и избягах от японски плен. Ако сега ме хванат, отново ще бъда хвърлен в затвора. А съм още млад, искам да отида у дома… във Владивосток. Помогнете ми.
— Добре — отговори невъзмутимо жената и не помръдна от мястото си, докато не допи крюшона. — Сега елате с мене — надигна се тя — и разказвайте нещо смешно.
Непознатата заведе мичмана в помещение от първа класа; една от междинните каюти й служеше за спалня.
— Веднага се съблечете и лягайте — каза тя.
Твърде силно щракнаха ластичетата на корсета и, излетял встрани като унитарен патрон от боен снаряд. На вратата вече чукаха — полиция! Панафидин притихна под яркочервеното одеяло, а неговата спасителка, едва открехнала вратата, даде възможност на японците да се убедят, че е гола.
— Но аз вече спя — каза тя и се чу как японските полицаи продължиха нататък, звънтейки със сабите…
Настъпи тишина. Жената тихо легна до него.
— Как се казвате? — попита Панафидин.
— Джени…
Зад борда шумно изпляскаха вързалата, хвърлени от брега. Във вътрешността на „Прованс“ бойко затракаха машините.
— Толкова съм ви благодарен — каза мичманът.
— Всичко това е много забавно — отговори Джени, протягайки ръка, за да го прегърне. — Но има само една незначителна подробност, която променя нещата…
— Каква именно?
— Аз никога не съм била във Владивосток…
И като го каза, тя се впи в мичмана с дълга и разтърсваща целувка. Това вече не беше Виечка с нейния регламент от три секунди.
Руският консул в Шанхай не изпадна във възторг от разказа на Панафидин за приключенията му.
— Не разбирам как ви е дошло наум да рискувате, след като мирът вече е подписан? След някой и друг месец щяхте да бъдете депортиран за родината по официален път. Всички руси обичат да разбиват врати, които лесно могат да се отворят с обикновено натискане на дръжката. Впрочем седнете, господин мичман…
Каза, че ще съобщи на посолството в Пекин, даде му пари само до Владивосток:
— Ще се доберете някак си. На добър път.
Владивосток съвсем не беше се изменил през времето, докато го бе нямало. Но Скридлов не беше тук. Адмиралът бе отзован в Петербург на работа в
