Главния морски щаб и сега цялата морска част беше подчинена на Йесен. Сергей Николаевич реши, че най-напред следва да навести вдовицата на капитан първи ранг Трусов.
Естествено, предстоеше му да издържи много тежка сцена, но Панафидин беше донесъл в дома на Трусови и радостна за майката вест — синът й е жив, ето куфара му, ето, сами виждате, облечен съм с неговия костюм, връщам ви неговата любима вратовръзка. Вдовицата не започна да разпитва за подробностите около гибелта на мъжа й на мостика на „Рюрик“, за което Панафидин й беше благодарен.
— Тези проклети крайцери — каза тя по време на чая. — Не случайно винаги съм се страхувала от тях. Студени, железни, страшни, няма къде да се обърнеш от теснотия… А вие сега къде ще отидете, мичман?
— На крайцерите! — отговори й Панафидин.
Йесен посрещна приветливо мичмана:
— Трябва веднага да ви предупредя, че руският флот преживя такава страшна катастрофа, след която не останаха кораби, затова пък се получи излишък от офицери. Няма свободни места! Впрочем — добави контраадмиралът — няма да възразявам, ако някой от командирите на крайцери ходатайствува пред мене за зачисляването ви в екипажа извън щата…
Флагманът „Русия“ димеше леко на опразнения рейд, но там вече имаше друг командир; „Гръмобой“ беше влязъл за капитален ремонт, а от дълбочината на дока още стърчаха мачтите на „Богатир“. В отдел „Личен състав“ седеше непознат капитан първи ранг и остреше купчина изписани моливи, влагайки в това действие широката си руска натура. Създаваше се впечатление, че дори да струпат тук моливи до коляно, той всичките ще ги подостри. Панафидин каза, че очевидно сега има някаква „опашка“ за крайцерите и затова е склонен да го имат предвид в тази „опашка“:
— Избягах от плен. И съм чист като гълъб.
— Вие бягате, а за нас — грижите. Не мога да ви включа в списъците, докато не пристигнат документите.
— Откъде?
— От Япония, естествено. Трябва да знаем колко сте прекарали там, за да спазим законността при определяне на заплатата. Лошото е, че не сте дочакали организираното изпращане за родината.
— Какво съм виновен, че се стремях към родината!
— Можехте и да потърпите. А сега няма да ви запиша в крайцерските екипажи, докато не пристигне от Токио нужната документация…
Панафидин тръгна към вратата, но се върна:
— Извинявайте, че ви откъсвам от сериозни занимания. За предпоследния поход на „Рюрик“ бях предложен за „Владимир“… мисля, че даже с мечове и лента. Какво е положението в Петербург? Утвърдена ли е кандидатурата ми за орден, или не?
— Доколкото си спомням… Как е фамилията ви?
— Панафидин. Сергей Николаевич Панафидин.
— Не. Не съм срещал вашето име.
От щаба мичманът излезе на „Светланска“ като оплют. И наистина! Струвало ли си е толкова да се мъчи, като извършва два пъти бягство, та тук, вече вкъщи, още набрал скорост, да се намуши върху острите копия на бюрократичните моливи? Никак не му се искаше да се обръща за помощ към Стеман, но все пак, надвил себе си, се упъти към доковете. „Богатир“ беше натиснал с дъното си обтегачите на килблоковете; запълнените с дърво пробойни върху корпуса му изискваха обков с листова стомана, каквато — уви! — не се намери в складовете на пристанището. Крайцерът, който някога беше образцов чистофайник, изглеждаше замърсен, червените петна от миниум върху бордовете му приличаха на небинтовани рани…
— Да, да, влезте! — отговори на почукването Стеман.
В унисон с крайцера изглеждаше и неговият командир — още по-оплешивял, отпуснат, с торбички под очите. Облечен във всекидневен кител, капитанът първи ранг някак бледнееше сред наредбата на своя салон, където от стари времена още блестяха гордо огледалата, лъщеше лионското кадифе върху параваните край леглата и мебелната тапицерия.
— Досещам се за какво сте дошъл — каза Стеман.
— То не е трудно да се досети човек, Александър Фьодорович: аз съм млад, а докато е младост, се прави кариера. Не се срамувам от тази дума, тъй като не съм кариерист, но всеки офицер има нужда да служи.
— И сте решили да се върнете на моя „Богатир“?
— Ако ми съдействувате за завръщането. Стеман каза, че това не зависи, от него:
— За съжаление каюткомпанията не е гумена. Ако приема вас, значи трябва да изхвърля някого на брега.
— Жалко… Нима аз, младият офицер, сега години наред ще чакам, докато Русия възстанови и поднови своя флот?
Стеман вдигна нагоре ръце като в размисъл и с рязко движение ги отпусна върху дръжките на креслото: пляс!
Въпросът му беше абсолютно неочакван:
— А… вашето виолончело? И то ли загина с „Рюрик“?
Панафидин му разказа при какви обстоятелства то беше разцепено на две от форщевена на японския крайцер „Адзумо“.
— А — усмихна се Стеман, — командир на „Адзумо“ беше Фуджи… някога мой приятел. Неведнъж сме си пийвали с него в Нагасаки… преди войната, естествено. Как изглежда той сега?
Панафидин неочаквано се озлоби:
— По-добре от вас — отговори му нервно…
Той някак си поновому видя Стеман. Пред него беше човек, явно потиснат от това, че войната, от която бе очаквал адмиралски „орел“ върху еполетите, жадувал бе за ордени и почести, тази война се превърна за него в крах. От капитана първи ранг беше останал един дребнав еснаф, който твърде дълго бе стоял на опашка пред касата, но бе получил по-малко, отколкото е очаквал. Обаче Стеман беше разбрал фразата на мичмана „Фуджи изглежда по-добре от вас“ и затова реши да си отмъсти.
— Знаете ли — каза изведнъж Стеман, — много съжалявам за вашето прекрасно виолончело. Но още повече съжалявам за вас… Вие много ревностно се стремяхте да се прехвърлите от моя „Богатир“ на „Рюрик“, а сега след „Рюрик“ се върнахте при моето строшено корито. Жал ми е за вас… много — повтори, злорадствувайки, Стеман. — Сега приличате на мъж, който след развода с жена си отново я моли за отминалата любов. Ако бяхте по-разумен, при мене щяхте да станете лейтенант. А вечер можехте да свирите на виолончелото с господин Парчевски…
Панафидин чак потреперя от обида.
— Разрешете да ви напусна? — изправи се мичманът.
— Не смея да ви задържам… хи-хи-хи!
След визитата в доковете мичманът беше налегнат от лоши мисли. Консулът в Шанхай, острещият моливи в щаба, най-сетне, язвителният Стеман — никой даже не му благодари за всичко, което беше изтърпял, и като че ли бяха готови да смятат не за заслуга, а да го обвиняват заради неговите бягства от плен, сякаш бе нарушил изискванията на устава. Като не знаеше къде да се дене от самия себе си, Панафидин надникна в магазина за ноти на братята Сенкевич, които още през стъклото на витрината се усмихваха на мичмана.
— Не искате ли да прегледате някои нови неща при нас? Ето изпратили са ни Скрябин от Москва, ето и Рахманинов… всичко най-ново. Прекрасни издания — на фирмата „Юргенс“.
Панафидин прелисти небрежно нотите:
— Благодаря. Но аз осиротях… уви, така е. Стана му още по-гадно. Помисли си дали да не влезе в болницата и да се полекува малко от някаква болест?
Медицината е такова нещо, че щом легнеш на болничното легло, и веднага ще ти намерят болести. Потънал в такива тъжни мисли, Панафидин излезе под звуците на войнствен марш, идващ откъм зеленината на Адмиралтейската градина. В кафенето седна под един чадър. Както и миналия път, поръча си кафе- гласе. Беше му неуютно, самотно. Оглеждайки разсеяно публиката, мичманът изведнъж скочи, като едва не събори с коленете си нестабилната масичка…
Да! Както и миналия път, тя бе тук.
Жената с ослепителната красота усамотено пиеше лимонада.
Но нали сега той знаеше името й. Най-сетне, имаше мъжки права над нея… Панафидин се приближи решително:
— Джени! Какво щастие, че отново ви срещнах. Нямам думи да изразя сложните чувства, които успяхте да предизвикате у мене…
Без да го изслуша докрай, красавицата започна да вика силно:
— Миша… Миша! По-скоро ела… но къде си? Към тях вече се приближаваше солиден капитан втори ранг с бял мундир и гамаши от бяла кожа.
— Какво се е случило, прелест моя? — попита той, неправилно изговаряйки „р“.
— Щом ти се отдалечи, и този мичман… изведнъж започна да ми прави някакви странни намеци. Уж че аз с него… о, ужас!
Капитанът втори ранг пощипваше брадичката си в стил „дьо катр“.
— Дайте обяснение! Или се познавате със Зинаида Ивановна?
Панафидин и сам не знаеше как да обясни всичко:
— Виждате ли, наскоро пътувах по море от Осака за Шанхай… без билет, разбира се. Но в първа класа на френския параход „Прованс“. Не може да греша! Възможна ли е такава прилика?
— Какъв Шанхай? — възмути се капитанът втори ранг. — Каква прилика? Злато мое, кога си успяла да отидеш в Шанхай?
Красавицата даже се обиди:
— Ама аз какво… да не съм луда? Никога не съм ходила в Шанхай и няма да отида. Какво има да правя там?
Абсолютно изумен, Панафидин й се поклони:
— Извинете ме, аз май нищо не разбирам.
— Аз също — каза капитанът втори ранг — се отказвам да разбера на какво основание се хвърляте към едка дама с неприлични намеци. И в края на краищата, аз по-добре зная къде ходи моята жена…
Панафидин ту пребледняваше, ту се изчервяваше от срам:
— Аз ви поднасям, господин капитан втори ранг, най-дълбоките си извинения. Но вашата съпруга си прилича умопомрачително с онази дама, която
