— Та това е най-простото нещо. Само да се позапасим със сухари. А добре е също и с краставички. Че то без краставички живее ли се?
Но отначало решиха да се поогледат в Мацуяма.
Мацуяма е пристанищно градче на остров Шикоку, който се намира в южната част на Япония (префектура Ехиме). В своята книга „Японци и руси“ японският писател Шинтаро Накамура пише, чеживотът на военнопленниците в лагерите на Мацуяма „бе много свободен: те играеха карти, пееха, танцуваха… Някои от тях даже отглеждаха пойни птици… В училищата ги посрещаха радушно, гощаваха ги с чай и сладкиши… Пленниците често ходеха на серните извори Дого близо до Мацуяма… След банята прекарваха времето си приятно, пиейки бира.“
Нямам основание да не вярвам на автора, приятел на нашата страна, но от мемоарите на военнопленници зная, че душевното им състояние е било отвратително. Никакви привилегии и отстъпки, узаконени с решение на хагските конференции, не са можели да спасят руските хора от усещането за своето позорно положение. Пленът си е плен и тогава на никого не му е до японска екзотика. „Животът в плен — пише доктор Солуха — е много тежък нравствено и независимо от това, че не мога за нищо да упрекна японците в тяхното държание към пленниците, постоянно мечтаех за онзи щастлив ден, когато ще бъда свободен.“ Обаче по линия на Червения кръст докторът изпрати на жена си във Владивосток картичка да не го чака скоро, тъй като ще се забави в Мацуяма по своя воля.
— Какво има, док? — учуди се Иванов XIII. — Та вие не сте комбатант като нас, грешните. За вас пътят към родината е отворен.
— Скъпи Константин Петрович — отговори Солуха, — все пак аз съм лекар и не мога да изоставя своите ранени. Нещо повече, моят тукашен колега, японският професор Кикуци, е бил асистент на професор Брунс в една клиника на германския град Тюбинген, затова, като му асистирам, мога да науча много неща… Ние, лекарите, не трябва никога да пренебрегваме чуждия опит!
При него всичко беше ясно — Солуха е човек на дълга и затова нека жена му да почака. По военните закони всички некомбатанти (лекари, свещеници, волнонаемни, а също така и сакатите) имаха право на депортиране. Впрочем японците, за да се освободят от излишни гърла, охотно пускаха да си заминат в родината и онези офицери, които им даваха „честна дума“, че след завръщането вкъщи повече няма да участвуват в тази война…
Очарователната Цутибаши Сотико предупреди Алексей Конечников, че вече са му извадени документи в кантората на френския консул и скоро той като некомбатант ще може да замине за родината. Якутът се заопъва, казвайки, че и той както доктора също има задължения пред паството си. Но тогава Иванов XIII многозначително му намигна да не упорствува. Конечников притихна на своята рогозка, опъната на пода. Но когато Сотико излезе, попита лейтенанта:
— Защо ми намигахте, Константин Петрович? Тогава офицерите от „Рюрик“ наобиколиха йеромонаха.
— Вие ум нямате — казаха му те. — Трябва непременно да заминете. И колкото по-скоро в Петербург научат подробности за нашия бой, толкова по-добре за целия руски флот…
Тайно от японците офицерите направиха съвещание. Беше решено да запознаят столичното Адмиралтейство и Артилерийския научен комитет със своите наблюдения, изнесени от самия пъкъл на битката; с това, че половината от артилерията на крайцерите не беше унищожена от японците, а чисто и просто се разруши от само себе си при стрелбата на далечна дистанция…
— В крайна сметка — внушаваха на йеромонаха, молейки го да запомни всичко — взривните устройства на генерал Бринк се оказаха безсилни пред японската броня. С такива взривни устройства може да снабди снарядите само човек, който иска да унищожи руския флот като бойна сила на държавата. Фугасното действие се оказа нищожно, понеже в снаряда има много метал, но затова пък твърде малко взрив. Иначе казано, превърнали са нашия флот в красиво оцветена играчка за паради, а бойното му значение са свели до нула…
— Трябва да се запише — вълнуваше се якутът, — така няма да запомня всичко. Ако се появя с такива изводи в Питер, просто ще ме натупат и ще ме изгонят като самозванец… Няма да стане! Вие, драги господа, изложете всичко това на хартийка и нека всеки от вас да се подпише. А пък аз ще го занеса.
Намериха парченце молив. Изникна неотложният въпрос откъде да се намери хартия. Японците забраняваха на пленниците да притежават хартия като опасно за тях оръжие. Тогава йеромонахът се порови в джобовете на разкошния мундир, подарен му от Фуджи, и извади пакет от разноцветния пипифакс, който не беше бързал да употребява.
— Това Фуджи ми го пъхна в джобовете още на „Адзумо“ — поясни якутът. — Няма нищо страшно. Може да се пише и на пипифакс.
— Е, а по-нататък? — попита Панафидин. — Как да се скрие от японците тази нотация? Щеше да е добре, ако бяхте ранен. Тогава най-лесното нещо е да се скрие хартийката под превръзката.
— Серьожа — възмути се якутът. — Не сте воювали само вие, аз също имам рана. Само че не бия камбана за това.
Той размота бинта от крака си и показа раната.
— Трябва повече памук — съветваше Солуха. — Аз ще ви го обинтовам както трябва. Дайте тук вашия идиотски пипифакс…
Николай Петрович проми раната, скри между памука секретното донесение и много солидно превърза отново крака.
— Е… помогни, господи! — помоли се Конечников.
На следващия ден го изолираха от офицерите като заминаващ за родината. „Беше ми тъжно да се разделям със своите — спомня си якутът, — още повече че при сбогуването ми забраниха даже да разговарям с тях.“
Имаше два щателни обиска — в Сасебо и в Нагасаки. Наредиха на Конечников да развърже раната. Той я развърза, но държеше памука в ръка. Казаха му, че памукът вече е мръсен и би трябвало да се смени.
— Памукът е още чист — отговори якутът на японски…
Вечерта Панафидин се срещна с Шаламов на уговореното място — до един стълб, на който висеше съобщение: „Не бива страничниците ходите оттук на север, юг и по-нататък.“ Навярно това беше писано на равнището, достигнато от чаровната преводачка Цутибаши Сотико в овладяването на руския език…
— Е, та какво ще правим по-нататък? — попита Панафидин.
— Ами аз съм съгласен — отговори Шаламов, вземайки охотно цигара от мичмана. — Че на мене ми е по-удобно да бягам с вас. Нали вие сте образован човек. Даже и на японски се учихте.
— За съжаление с пищовчета. То е лесно да се вземе изпитът в института, но затова пък е по-трудно да се издържат изпитите, когато въпросите ги задава не професорът, а самият живот… Свикнали сме ние в Русия да правим всичко през куп за грош, само да е по-бързичко и по-блажничко… Знаеш ли ти, братле, къде се намираме ние с тебе?
— Тъй вярно, в Мацуяма.
— Да предположим. А къде е Мацуяма?
— Е, ами че в Япония.
— Именно, а Мацуяма е на остров Шикоку… Следователно можеха да бягат само по море, след като са откраднали предварително от рибарите „фуне“ — лодка или шхуна с платно и компас. Шимоносекският пролив е заграден с брандвахта, значи трябва да обиколят Кюшу откъм юг, а после с прав източен курс ще могат да се измъкнат директно към Шанхай.
— Ще пукнем! — заяви Шаламов, като помисли. — Без запас от вода ще пукнем, разбира се. Но ще измислим нещо. Само веднъж да се измъкнем в морето — по-далеч от Мацуяма.
Зад лагерните бараки започваха гъсти бамбукови храсталаци, които даже не бяха отделени с ограда. А какво има там, зад тази бамбукова гора. Панафидин не знаеше… Откъм моряшката барака над Мацуяма се разливаше искрена песен:
А в офицерската барака се наслаждаваше на своя баритон Шилинг:
На сутринта щурманът Салов разбута Панафидин:
— Ставайте, мичман… тревога! Докато ние тук сме спали, барон Кесар Шилинг е избягал. Японците са в паника и прострация…
Впрочем не беше изминал и един час, когато войниците от гарнизона, горди от оказаната им чест, докараха беглеца в лагера.
— Е, стига де! — измъкваше се баронът от разпитванията. — Нима тук можеш да избягаш? Едва що бях излязъл от лагера, и всички минувачи се нахвърлиха върху ми като кучета на месо…
В лагера беше обявено, че плененият мичман барон Шилинг не е оправдал доверието на японския император, поради което трябва да излежи 10 денонощия в карцера. Като наказание за бягството на барона не му даваха да се бръсне, не разрешаваха да му се почисти килията. Японците видимо засилиха охраната около лагера, навсякъде наслагаха будки с часови. Но бамбуковата горичка — непреодолимо препятствие за русите — както и преди не бе охранявана… Много добре!
— Колко са ви ковчезите? — попитаха в Нагасаки.
— Четири — отговори Конечников.
