битката, всичко, преживяно през тези часове, беше отслабило неговия организъм и започнаха да му идват наум какви ли не отвратителни мисли, сковаващи волята му да се съпротивлява. Мислеше си за недостижимостта на дъното, за акулите, хващащи плувците за краката, за това, че никога няма да види отпечатан „Панафидинския Летописец“, а да се умре на 22 години е тежко… С енергично поривисто движение, като разплиска водата, мичманът се преобърна по корем, за да плува по-близо до хората, но изведнъж усети, че остава без сили, че всяко замахване на ръката му се удава с усилие, като че ли премества свръхтежки чували. И тогава си спомни за птиците, които така и не напуснаха каюткомпанията на крайцера, кой знае защо си спомни и онази красива жена, която веднъж пиеше лимонада в Адмиралската градина…
— Хора! — започна да вика той, но отговорът беше мълчание.
Като навигатор мичманът вече бе разбрал, че е попаднал в струята на някое течение, каквито има много край Цушима, и то го отнася някъде встрани, обричайки го на самота. От това му стана страшно. Скоро Панафидин бе отнесен към една дълга ивица мръсна пяна, изхвърлена от отсеците на „Рюрик“; тази пяна беше гъсто премесена с пласт шуплести като вулканична пемза парчета шлака, вече отработена в пещите на котлите. И толкова голяма беше самотата му, че мичманът даже се зарадва на тази мръсна пяна, даже на тези леки парчета корабна шлака…
— Хорааа! — викаше той — Къде сте бе, хораа… И тогава нещо обнадеждаващо се мярна отпред. Насилвайки отслабналата си воля за живот, Панафидин продължи да плува по-нататък, не вярвайки на очите си. Сред парчетата шлака плаваше неговото вълшебно виолончело, великолепно звучащият „Гуарнери“. Това бе някакво чудо, но чудото бе станало… Панафидин се хвана за дръжката на калъфа с такава категорична увереност, като че ли сега му предстоеше да носи виолончелото към нови брегове, към нова, лъчезарна музика…
Слънцето безмилостно нагряваше тила на мичмана, който бе долепил лице до грапавия калъф на инструмента:
— Ето на… пак сме заедно… сега завинаги! Виолончелото, което имаше голям запас от въздух, се държеше добре над водата, а здравите ключалки на калъфа не позволяваха на водата да проникне навътре. Панафидин си спомни, че часовникът му беше останал в горния джоб на китела и сега вероятно още отброява времето, през което той потъва, докато не докосне далечното дъно. Но ако се съди по слънцето, трябваше вече да е около два-три часът, ако не и повече.
Забеляза, че в далечината японските крайцери вече започваха спасяването на рюриковци. Между тях фронтално се движеха миноносци.
— Ей, аната… аната! — викна тихо Панафидин. Бе изгубил представа за времето, когато пред него (и надвисвайки над него) израсна подобно на дамоклев меч изкованият форщевен на японски крайцер. „Идзумо“ — прочете той на неговата скула, но беше сгрешил йероглифа, това беше „Адзумо“. От борда леко спуснаха подвижен трап. Стоейки на долната площадка, до самата вода, един матрос с бели гамаши усмихнато му подаваше ръка:
— Русике… русике — викаше го той почти нежно. Изтеглиха Панафидин върху трапа и буквално в следващия миг форщевенът на „Адзумо“ строши под себе си крехкото тяло на виолончелото, което грейна от разчупения калъф с благородния блясък на лаковото си покритие.
Японските матроси изведоха под ръка на палубата плачещия мичман. Това беше плен — страшният, унизителен плен, винаги оскърбителен за всеки честен човек…
С височайше утвърдено на 21 март решение на Военния съвет е установено:
Разрешава годишно на всеки военнопленник да се отпуска за боядисване в черно, смазване и поправка на обувките, както следва: за боядисване в черно на два чифта ботуши 15 копейки, за смазване на ботушите през цялата година 60 коп., за закърпване на бельото 20 коп., за пране на чаршафи, калъфки и кърпи — 60 коп., за покупка на сапун за баня, за миене на ръцете и за пране на бельото — 90 коп. Всичко по 3 рубли 35 копейки на всеки пленник годишно с осигуряване на произтичащия разход от военния фонд…
За което съобщавам по Военното министерство за всеобщо сведение и ръководство.
Завръщането във Владивосток напомняше траурна процесия, само че без музика и факлоносци. Общо жертвите в екипажите наброяваха 1178 матроси и 45 офицери. „Такива загуби в личния състав не е имало още в нито една морска битка след Наварин (1827 година) и, по-точно, нашият флот от времето на Александър I досега нито веднъж не е претърпявал подобни щети. Наистина — отбелязват историците на флота — това трябва да са железни същества, за да издържат такъв адски бой.“
— Андрей Порфириевич — разпореди се Йесен, който трето денонощие не беше напускал мостика на „Русия“, — мисля, че всички „резултати“ от боя трябва да погребем в морето… Няма смисъл да обременяваме жителите на Владивосток с това страшно зрелище.
Мъртвият капитан втори ранг Берлински още лежеше на мостика, покрит с Андреевския флаг, и капитан първи ранг Андреев кимна с глава към мъртвеца:
— А него… също ли зад борда?
— Оставете го. Поне един да погребем в земята…
Веднага след като се откъснаха от Камимура, сред матросите от екипажите възникна нервно вълнение:
— Къде отиваме? Бърза като за панаир!
— Наистина, защо изоставихме „Рюрик“?
— Грехота, братлета! Взехме грях на душата си.
— Да, отвратителна работа. Но значи така трябва.
— Ами аз? Да не би да не трябва да живея?
— Мълчи, говедо! Много ти разбира главата…
Чак сега им се отрази предишното напрежение. На мостика на „Гръмобой“ се строполи полумъртъв капитан първи ранг Дабич, когото занесоха направо на операционната маса. Само лекарите се държаха бодро поради служебния си дълг. Но сред хората започнаха припадъци, повръщане, даже истерия. Други пък, напротив — започнаха да проявяват нездрава възбудимост, смееха се шумно без причина, не можеха да заспят, нищо не ядяха. Беше адска горещина, а охладителите бяха разрушени. Липсата на лед увеличаваше смъртността сред ранените. С големи усилия механиците оправиха ледопроизвеждащата машина, която в началото даваше само студена вода… Крайцерите изтръгваха с големи усилия 13 възла. Без тягата на комините намаля изгарянето на въглищата в пещите.
С всички сили ревяха духалата на компресорите, при което се получаваха множество искри, излитащи на снопове от повредените комини, и тези искри посипваха като златен дъжд редиците на мъртъвците, наредени върху юта, зашити в еднакви конопени савани.
По наклонените дъски, на фона на шумящите на кърмата знамена, убитите напускаха своите кораби, потапяйки се навеки в друга стихия.
Отзвучаха прощалните салюти, матросите наложиха барети и всичко свърши. Андреев си отброи 15 капки валериан.
— Да се разчистят палубите! — започна да нервничи той.
— Виж го ти, откачения… вече започна — мърмореха матросите.
Боцманските команди изринаха с лопатите в морето останките от безименни човешки тела, топки бинтове и купчина разни отломки. Там, където се беше проливала кръв, сега останаха широки петна от бяла вар. Надстройките на крайцерите бяха изядени от лишеите на обгарянията на местата, където шимозата бе изгорила боята и стопила метала…
— Страхувам се, че ни предстоят тежки минути във Владивосток — отбеляза контраадмирал Йесен.
— Да, Карл Петрович, няма да се оправдаем лесно…
Руските телеграфни агенции предварително бяха оповестили Владивосток за битката при Цушима и всички жители па града се бяха събрали на пристанището, опитвайки се отдалеч да определят доколко са разрушени крайцерите и да различат върху мостиците и палубите своите близки. В тържествено мълчание, като правеха бавно последни обороти с витлата, „Русия“ и „Гръмобой“ навлязоха в Златния Рог осиротели, без „Рюрик“, а сред огромната тълпа се чуваха горчиви ридания. Кореспондентите съобщаваха в Москва и Петербург: „До последния момент не ни се вярваше, че «Рюрик» го няма. Състоянието на намиращите се тук семейства на някои от офицерите е ужасно… сред тях са жената и дъщерята на командира на «Рюрик» Трусов, жените на старшия механик Иванов и доктор Солуха.“
В ръцете на посрещачите се мяркаха театрални бинокли:
