— Жив е! Ето го… Танечка, Танечка, виждаш ли?
— Виждам, мамо. Но това не е той, това е друг човек.
— Ама не е така! Ти гледаш на друго място. Вдовицата на капитан първи ранг Трусов бе дошла на пристанището вече в траур. Дъщеря й, гладко сресана курсистка, я уговаряше:
— Мамо, не трябва… да си отиваме. Няма защо да гледаме тези проклети крайцери. Ти имаш още и син… синът ти е в Порт Артур!
Пристанищните баржи, с опънати над тях навеси, наобиколиха крайцерите, започвайки да поемат ранените за откарване на брега. С басмени кърпи на главите, държейки в ръце вързопите с армагани, моряшките жени се бяха вторачили в крайцерите. Тихо плачеха:
— Моят навярно го няма. Беше толкова… луда глава.
— Валя! Ела тук… не се мотай. Вече си нямаме татко.
— Ами къде е татенцето?
— Там… — И сочеха с ръка като към пропаст.
Под звуците на тръбите на палубата на флагманската „Русия“ тежко се изкачи адмирал Скридлов и прие рапорта на Йесен.
— Зная — каза му Йесен, — че сега ще бъда подложен на различни инсинуации по повод изтеглянето на крайцерите. Вестниците ще започнат да ме хулят, че сме оставили „Рюрик“, а самите ние сме се отправили към Владивосток… Отсега предупреждавам: ще настоявам да ме съди военен съд!
Скридлов не засягаше моралната страна на въпроса:
— Но по законите на морската война, за съжаление винаги много жестоки, вие сте постъпили правилно… Кой ще се осмели да ви обвини за каквото и да било? При гибелта на миноносеца „Стерегушчий“ капитан втори ранг Босе също е изтеглил своя „Страшний“, за да спаси флота от излишни жертви. Покойният адмирал Макаров не го е упрекнал.
— Благодаря ви, че си спомнихте за това — отговори Йесен.
Из рапорта на контраадмирал К. П. Йесен: „В заключение се смятам задължен да засвидетелствувам доблестната служба и преданост към воинския дълг на офицерите и нисшите чинове от моята крайцерска бригада. Това бяха железни същества, непознаващи нито страх, нито умора. Влезли в боя направо от сън, направо от койките, без каквато и да било храна, те се биеха в края на петчасовото сражение със същата енергия и със същата удивителна издръжливост, както и в самото начало на боя.“
Японците излагат впечатлението, което са им направили пленниците от „Рюрик“, в интервюта за английските вестници. „Изобщо — заявяват те пред Сепинг Райт, — макар че русите бяха много спокойни и деликатни, държаха се с голямо достойнство, даже с оттенък на известна надменност към нас, победителите.“
Панафидин се появи на палубата на „Адзумо“ точно в момента, когато японските унтерофицери се опитваха да преброят пленниците. Матросите, още мокри, целите в рани, не разбираха какво искат от тях тези „япончета“ и Панафидин помогна на победителите:
— Момчета, постройте се по дължината на борда, както на „Рюрик“…
Японският лекар превърза обгорелите му ръце, дадоха на мичмана едно късо кимоно (хаори). Всички офицери бяха заведени в специална каюта, където бе приготвена маса, сервирана за угощение и правеща впечатление с изобилието на вина, чуждоземни плодове и кутии с цигари. Като премина по един дълъг коридор, Сергей Николаевич забеляза много празни бутилки и тогава повярва на онова, което пишеха вестниците: преди боя японците, обикновено трезви хора, пият неоправдано много… В каютата Панафидин завари прапоршчик Арошидзе и мичман Шилинг, който беше както преди с разкошните си долни гащи. Никита Пустосвят го попита:
— Тебе защо са те извадили по-късно? Ние вече се изсушихме.
— Отнесе ме течението. Мислех си, че въобще няма да ме забележат.
— Е, сядай при нас! Ще пийнем…
Панафидин глътна уискито без всякакво желание. С обща помощ офицерите започнаха да пресмятат по памет оцелелите — кой кого и къде за последен път бе видял. Изведнъж Арошидзе насочи поглед надясно. Панафидин забеляза кръгла, почти правилна дупка на борда от калибър 203 мм, през която бе влязъл руският снаряд. Арошидзе премести поглед наляво. Там в стената също имаше дупка — резултат от попадение на руски снаряд.
— Удряли сме точно, но каква полза? — смънка Шилинг.
— Очевидно — досети се Панафидин — снарядът е изскочил през другия борд, направил е още една дупка и е избухнал над морето.
— Значи… — придоби мрачно изражение Арошидзе и замлъкна.
— Значи — продължи вместо него Никита Пустосвят — тези детонатори със закъснител, изобретени от генерал Бринк, могат само да разсмиват японците…
На сутринта те видяха крайцера „Нанива“ от отряда на адмирал Уриу, на който се бяха оказали доктор Солуха и механикът Маркович. Панафидин изрази учудване, че самураите държат йеромонаха Конечников при специален режим. Кесар Шилинг поясни:
— Той има толкова изразителна физиономия, че самураите изпитват почти роднинска симпатия към него …
Йеромонахът беше представен на командира на „Адзумо“ капитан втори ранг Фуджи. Естествено, якутът му се поклони. Но Фуджи посочи веднага портрета на императора Мацухито:
— Първо се поклонете на него… Вие накъде отивахте?
На гърдите му, сред множеството чуждестранни и японски ордени, блестеше руският орден „Анна“ — втора степен. След като зададе въпроса, Фуджи предложи на свещеника хаванска пура от кутия. После якутът заговори с него на английски:
— Едва ли ще мога да отговоря на въпроса ви, тъй като съм некомбатант, лице от духовния култ, и не съм имал отношение към навигацията.
Фуджи с подозрение се вгледа в якута:
— Некомбатант? Аз съм бил в Русия и зная как изглеждат руските свещеници. Те са с дълги коси и големи бради.
— Аз съм якут — отговори отец Алексей, — а моите коси и брадичката ми изгоряха в боя, както и този подрасник.
— Азия трябва да бъде на азиатците… не е ли така? — засмя се Фуджи и каза, че русите следва да бъдат изтикани зад Урал. — За вас, якутите, е по-добре да живеете в благоденствие под скиптъра на нашия микадо…
При тези думи той отвори гардероба на каютата си. Това вече беше съвсем нелепо, но факт: Фуджи облече православния йеромонах в мундир на японски офицер. На сбогуване пъхна в джоба на Конечников пачка с хартия, чието предназначение е познато на всеки. Този японски пипифакс — благодарност на Фуджи за него! — по-късно влезе в употреба за друга, по-важна работа…
С приближаването към Шимоносеки японците прехвърлиха на „Адзумо“ от един миноносец шкипера Анисимов. Влезлият в осмото десетилетие старец се изкачи пъргаво като юнга по люлеещия се щормтрап.
— Всичко е пометено от мощен ураган сега ще почнем мирно да се скитаме… — викаше той отдалеч на рюриковци.
В пристанището на Сасебо беше тясно от кораби. Рюриковци видяха тук броненосците на Того и крайцерите на Камимура. Големи портални кранове измъкваха ловко от техните башни повредените оръдия, както развалени зъби от венците, и слагаха на мястото им новички дула. Японците, които умееха да пазят тайните си, този път явно бяха сбъркали. Пленниците виждаха всичко с очите си:
— Попаднали сме, братлета, точно при капиталния ремонт.
— Види се, те също са си изпатили от нас.
— Да, не сме само ние… я виж какви пробойни имат!
— Това не е нашият калибър — артурци са го направили…
Свалиха пленниците от „Адзумо“ на брега, където те се срещнаха с Иванов XIII, с механика Алфонс Хайне, с щурмана Салов и с доктор Солуха. Всички ранени бяха откарани в лазарет, а на здравите заповядаха да се строят. На офицерите раздадоха по пакет цигари и по едно ветрило. Почти всички бяха облечени в хаори, единствено Никита Пустосвят оставаше по долни гащи, тъй като японците не намериха халат за гигантската му фигура. Сякаш дяволът дръпна за езика прапоршчика Арошидзе:
— Ето на, нека баронът открие нашия „парад на победата“.
Друг би се обидил, а Кесар Шилинг възприе напълно сериозно този съвет и застана начело на колоната — с цигара между зъбите, с ветрило в огромните си ръчища. Беше още много рано, но по улиците на Сасебо вече се тълпяха хора, наблюдавайки мълчаливо как покрай тях се влачи приказлива колона от пленници, предвождана от един великан по долни гащи в нежен цвят и с дантели. Но на жителите най-вече не бе ясно защо сред руските пленници се е набутал онзи босяк с азиатско лице, но в мундир на японски флотски офицер, а върху него се мъдри християнски кръст.
Настаниха пленниците в казарми, намиращи се в покрайнините (офицерите отделно от матросите). Японците поръчаха на Иванов XIII да състави списъци на ранените и здравите, което той и направи. Преводачка беше младичката Цутибаши Сотико, която мнозина познаваха от предишния, тъй весел живот във Владивосток. Пак от нея разбраха, че няма да ги задържат в Сасебо — ще ги изпратят в Мацуяма.
— Хубав град курорт — чуруликаше Сотико.
— А пък аз съм бил там — мрачно възвести старецът Анисимов. — Не е лошо градчето, само че у нас в Тамбов е по-хубаво…
Японците оставиха русите да се поотпуснат, да свикнат в казармите, после започнаха да ги мъкнат на разпити. Най-леко от всички се отърва йеромонахът Алексей, който каза, че нищо не знае освен молитвите. Затова пък на другите офицери японците извадиха душите. Пред Панафидин разгънаха картите и схемите на Владивосток, искаха да им разкаже за готовността на фортовете в околността.
Иванов XIII нареди да се съобщи в матроската барака:
— Да мълчат, ако започнат да ги разпитват. Мигай на парцали, нищо не съм ни чул, ни видял — това е…
Японците не даваха на пленниците нито хартия, нито моливи, нито вестници. Но ги хранеха добре и даже се опитваха да задоволят националния вкус на русите. Вечерта, когато се разхождаше пред своята барака, Панафидин срещна Николай Шаламов и ужасно му се зарадва. Разказа му, че и досега не може да разбере как се е оказало в морето неговото виолрнчело, което му бе спасило живота.
— Ами че аз го изхвърлих — отговори Шаламов.
— Ти?
— Ами да. Нали вие сам казвахте, че ако дойде краят, то най-първо да спасяваме вашата бандура… И аз реших да угодя на ваше благородие. Взех я и я метнах зад борда.
— Добре. Хайде сега да помислим как да избягаме оттук.
