— Заклещени сме. Стоим като в ковчег. Чакаме смъртта.
Из отчета на лейтенант Иванов XIII: „Щурвалът остана насочен ляво на борд, тъй като от подводната пробойна се бяха наводнили румпелното и рулевото отделение, беше унищожена цялата рулева инсталация, управлението на машините вследствие насочването на щурвала към борда беше крайно затруднително и крайцерът не можеше да последва сигнала на адмирала да се движи с пълен ход след отдалечаващите се «Русия» и «Гръмобой», които водеха бой с броненосните крайцери на японците… Огънят на нашия крайцер намаляваше.“
Глупаво беше да се търсят останали живи в рубките на мостика. Все пак Иванов XIII провери отново. Голямо беше учудването му, когато в щурманската рубка видя лежащия капитан Салов:
— Михаил Степанич, нима сте вие? Жив?
— Жив съм. От мене тече като от бъчва. Целия ме посипа тази проклета шимоза… Парчетата бяха ей такива — колкото орех!
— Но защо не сте отишли в лазарета?
— Можеш ли да си покажеш носа на палубата; опитай се, и веднага ще те довършат…
През отворената врата Иванов XIII посочи към морето:
— Ето ги „Такачихо“ и „Нанива“… Какво да правим?
— Опитай да управляваш с машините. Ако успееш, троши ги с таран, гадовете! Нека станем на пух и прах, но и те също…
Олюлявайки се с разрушения си корпус ту на една, ту на друга страна, почти неуправляем, крайцерът „Рюрик“ искаше да удари борда на противника, за да намери достойна смърт. Из отчета на Иванов XIII: „Опитът ни да правим таран беше забелязан от неприятеля и той без усилия запази най-изгодното си положение.“
— Тогава… вдигай крайцера във въздуха! — каза му Салов.
— Рано е! „Русия“ и „Гръмобой“ идват на помощ…
„Рюрик“ вече се беше превърнал в наковалня, върху която японските крайцери — всички заедно! — стовариха тежестта на своите оръдейни чукове, за да унищожат поне един от трите руски крайцера.
Из рапорта на адмирал К. П. Йесен: „Като видях, че всички японски крайцери съсредоточиха огъня си само върху «Рюрик», цялото ми по-нататъшно маневриране имаше изключително за цел да се даде възможност на «Рюрик» да поправи повредите на щурвала, при това аз отвличах върху себе си огъня на противника за прикриване на «Рюрик»… маневрирайки пред него, му дадох възможност да се отдалечи на около две мили по посока на корейския бряг.“
Камимура предчувствуваше предварително своя триумф:
— Маймуната е паднала от дървото, но тя отново се намира на върха му и се смее. Русите не могат да отидат даже в Жълто море, където ще ги доунищожи адмирал Уриу…
— Мина! Мина! Мина! — крещяха от мостика на „Идзумо“.
Ето това японците не очакваха: с последните си бойни усилия последните миньори на „Рюрик“ пуснаха последното торпедо и то, разбивайки водата, очерта гибелна следа…
За голямо съжаление покрай „Идзумо“…
Из официалните отчети на японското командуване за войната по море (37–38 година от епохата Мейдзи, III том): „«Рюрик» все още продължаваше доблестната си съпротива. Нашите съдове изсипваха върху него град от снаряди, двата мостика бяха разрушени, мачтите повалени, нямаше здраво място… на горната палуба екипажите бяха избити или ранени, оръдията — изпотрошени, и само няколко от тях можеха да действуват. Четирите котела бяха разбити и оттам изтичаше пара… крайцерът полека потъваше (в морето) откъм кърмата.“
„Рюрик“ влизаше в историята, както и крайцерът „Варяг“:
„Гръмобой“ здравата си изпати! Страшно е даже да се описва…
Отначало хвръкна във въздуха площадката формарс на фокмачтата, където се намираха мичман Татаринов и 12 матроси. От страшна височина мостикът на крайцера беше засипан с парчета човешко месо, до краката на Дабич падна едно рамо с еполет на мичман. В боя беше разкъсана светинята на кораба — неговият кърмови флаг, — от часовия бе останала само долната половина на тялото; смениха флага с нов и до края на боя часовите се сменяваха на поста, знаейки със сигурност, че повече от три минути няма да издържат край флага — все едно, ще ги пречукат…
— Дръжте се! — чуваха се призиви, едни и същи било край оръдията, било край пещите на котлите. — Братлета, да не посрамим честта на руския матрос… Бий Кикимора! Тупай Карамора!
Смъртта обезобразяваше всички поред, без да гледа чинове и титли. На кърмата на „Гръмобой“ отведнъж свали половин стотица матроси и офицери — труп върху труп. Разкъсваше хората на части, те изгаряха живи в долните отсеци, парата и врялата вода ги сваряваха, но силата на духа им си оставаше както преди победоносна. Капитан първи ранг Николай Дмитриевич Дабич се държеше мъжки. Снопове остри парчета от снаряд се врязаха под „гъбата“ на бойната рубка, две парчета засегнаха командира — в хълбока и в главата. Смъкнаха го едва жив долу. Старши офицерът капитан втори ранг Виноградски заместваше Дабич. След двадесетина минути сигналчиците отбелязаха:
— Бяга като ужилен… Носът му не се вижда!
С омотана в бинтове глава Дабич изтича на мостика:
— Е, слава богу, пак съм си на мястото…
Повторен взрив уби пет човека до него и за втори път го отнесоха в каютата — почти мъртъв. Виноградски продължаваше да управлява крайцера. Не мина и половин час, и, току-виж, Дабич пълзи по трапа към мостика — на четири крака, като куче.
— Николай Дмитрич! — Виноградски даже се обиди. — Нямате ли ми доверие? Нали ви заведоха в каютата, да бяхте лежали там…
Седемнадесетте наранявания едно след друго бяха източили всичката кръв на Дабич, но той изпълни докрай офицерския си дълг.
— Не се сърдете, миличък — отвърна Дабич. — Нямам каюта. Пръсна я на парчета. И ето, помислих си, че най-доброто място на света е мостикът…
Из интервюто на Н. Д. Дабич за вестниците: „Не можете да си представите как се притъпяват нервите по време на бой. Сякаш самата природа се е погрижила човек да може да издържи всичко това. Гледаш палубата — търкалят се ръце, крака, черепи без очи, оголени като в анатомичен театър, и минаваш покрай тях почти равнодушно, защото целият гориш от единственото желание за победа! На мене ми се наложи да остана на крак до последната минута.“
На „Гръмобой“ вече никой не се страхуваше от смъртта и затова от виковете на умиращия лейтенант Болотников „Искам да живея! Спасете ме!“ всички бяха потресени, понеже никой не мислеше за живота си.
06:38 часът. Руският флагман отново геройски разгърна крайцерите за защита на загиващия събрат „Рюрик“.
Започна най-убийствената фаза на боя, неблагоприятна за руските крайцери. „Русия“ и „Гръмобой“ с чести завои се опитваха да оградят „Рюрик“, подлагайки своите бордове на огъня, а Камимура прилагаше от близка дистанция анфиладен (надлъжен) огън. В носовите погреби на „Русия“ възникна пожар, толкова силен, че пламъкът излизаше като поток от всички пролуки, събаряйки железните врати на отсеците; приличащ на червени бивни, той изскачаше от илюминаторите като от дула на оръдия. Мостикът и рубките на флагмана се оказаха в центъра на пожара, цялото командуване начело с адмирала едва не изгоря. Хората бяха заобиколени с пламъци от четирите страни (стени), а над тях гореше петата плоскост — таванът. Пламтеше боята! Този чудовищен вулкан бушува около пет минути, докато не изгоряха в погребите всички барутни заряди, и тогава хората проникнаха в още нажежената атмосфера, потушавайки остатъците от огъня… „Русия“ вече остана без три комина, поради което котлите се задъхваха без тяга, скоростта на крайцера падаше с всеки загубен комин. В тези гибелни мигове Камимура закъсня със завоя и затова неговите крайцери се оказаха малко по на юг от нашите.
Това се случи в 07:12 и на мнозина от намиращите се на флагмана им се стори, че машините на „Рюрик“ се съживиха и той, раздвижил рулите, е готов да ги следва в единен строй. Йесен изкомандува:
— Вдигнете сигнал „Пълен ход… Владивосток!“.
Полумъртвият кораб изведнъж повтори сигнала на адмирала, което означаваше: разбрах ви.
— Отговори! Ей богу, ще се справи… ще им покаже!
— Да се следи вълната пред носа на „Рюрик“ — нареди Андреев.
— Тъй вярно, вълната… тъй вярно — радваха се матросите и всички офицери насочиха биноклите. — Да, тръгна с вълна, слава богу!
Йесен реши, че повече не бива да се чака:
— Докато Камимура се е отдалечил към южните румбове, сам бог ни кара да се откъснем на север… да се увеличат оборотите!
Завоят беше завършен в 07:20, но „Рюрик“ отново изостана, а Камимура вече настигаше отдалечаващите се крайцери. Не оставаше нищо друго, освен да се върнат отново за защитата на „Рюрик“, който в това време безпомощно се извърташе с носа към открито море.
— Още веднъж сигнала: „Да се отива към Владивосток!“
„Рюрик“ повторно дублира с флаговете сигнала на адмирала, но не се помръдна от мястото си. Йесен изпитваше силни болки от изгарянията.
— Какво ще правим, Андрей Порфириевич?
— Изходът е един — отговори Андреев. — Ако отклоним върху себе си крайцерите на Камимура, „Рюрик“ ще остане с най-слабите — „Нанива“ и „Такачихо“. Да побързаме към нордрумбовете, докато Камимура не е хлопнал и тази последна вратичка…
„Русия“ и „Гръмобой“ легнаха на курс 300 градуса.
Крайцерите на Камимура веднага хукнаха в гонитба след тях.
Японците се движеха по-навътре в морето, повече на изток, искайки явно да изместят нашите кораби към корейските брегове, право върху камъните!
