— Съвсем не е възможно — отвърна Андреев…
„Цяла ли е каютата? Не е ли изгоряло моето виолончело?…“
Панафидин за последен път видя Хлодовски — елегантен както преди, с папионка, сякаш се е върнал от бал, само бакенбардите бяха изчезнали от лицето му, изгорени от пламъка на пожарите. Обхождайки оръдията, той потупваше по раменете матросите:
— Ти си от град, ти си от село, но всички сте морски хора. Не отиваме нито на екзекуция, нито на бесилото, а в свещен бой за отечеството!
След малко от съседния каземат измъкнаха на носилка офицер: „На слепоочието с огромна рана, едното око изскочило, другото като стъкло, но кой е това — не можеше да се разбере…“
— Кого помъкнаха? — попита Панафидин.
— Хлодовски — отговори Шаламов.
— Ах, боже мой! Е, подавай,… подавай…
Линолеумът на палубите вече беше изгорял, навсякъде плискаше мръсна вода с парцали от бинтове. В тази вода, розова от кръвта, плуваха мъртъвци. Шаламов напъха снаряд в канала на дулото:
— Ах, майка му стара! Усещам, че вече не ни е до победа, а по-скъпо да продадем тоя скапан живот…
Елеваторите още работеха, подавайки от погребите снаряди и барут. Но артилерията не успяваше да ги изстрелва. Един японски фугас възпламени пирамидата от натрупаните за оръдията заряди. От торбичките се разхвърчаха дълги ленти с горящ барут. Извивайки се и съскайки като пепелянки, те подскачаха на височина до два метра и матросите ги ловяха с голи ръце, за да ги изхвърлят през отворените порти.
— Ще изгорим! Спасявайте се, братлета, кой как може…
Някой се совна през портите в морето, другите завикаха:
— Стой, мърша такава! Като ще пукаме, за всички ни има един ковчег. …
Някой отвори люка; показа се главата на прапоршчик Арошидзе, който влачеше след себе си маркуч под налягане:
— Дръжте… при нас е добре, при другите е още по-лошо!
Панафидин погледна обгорените си ръце, от които висяха черни парцали кожа:
— Вече край. Насвирих се на моя „Гуарнери“…
— В лазарета! — рече Шаламов. — Да ви заведа ли?
— Остани тук, аз ще стигна сам… сам…
Банята с лазарета беше вградена между въглищните бункери, които поемаха върху себе си японските снаряди. Разрушавайки външните бордове, взривовете всеки път предизвикваха шумящи свличания на въглищата, които с тонове се изсипваха в морето. Панафидин прекрачи в лазарета като в ада… Натъркаляни по пода, лежаха осакатени, обгорели, хъркащи, останали без очи, страдащи хора, а един сигналчик, загубил двете си ръце, се дърпаше от санитарите:
— На кого съм нужен такъв сега? По-добре направо през борда.
Конечников опрощаваше греховете на умиращите, кълцаше ленти от превързочните бинтове, а Солуха с черна престилка, стиснал в зъбите си пура, викаше на фелдшера Брауншвайг:
— Стига сте ги мъкнали в банята! Няма място… Всички в каюткомпанията, носете хората там! Заемайте каютите… по-бързо, по-бързо…
Като видя Панафидин, посочи му ъгъла:
— Ако сте дошли при братовчед си, той е ето там… вече свършва.
Плазовски беше още жив, пръстите му се опитваха да напипат шнурчето на пенснето, което беше стиснато между зъбите.
— Даня… нима си ти? Аз съм, Серьожа… чуваш ли ме?
Остро свистене заглуши думите му. Фугасите все пак дочупиха защитната стеничка до въглищата. Те бяха пробили главните тръби и сега нажежената пара под силно налягане се втурна в лазарета. Белите шумящи облаци задушаваха хората. Дъсчената преграда се разцепи като прегоряла хартия и върху ранените с грохот се свлякоха тежки парчета кардиф, доубивайки онези, които още се надяваха да оживеят… Панафидин с големи усилия се върна до своя каземат, но казематът вече го нямаше. От черната пелена дим срещу нега вървеше непознат и страшен човек, приличащ на горила.
— Аз съм! Аз съм! Аз съм! — крещеше той и мичманът позна Шаламов.
— Къде са останалите?
— Аз! — отговори Шаламов. — Аз съм всички останали…
Той бе единственият оцелял.
Хладилниците на „Рюрик“ още правеха сладолед, изстудяваха чай с екстракт от лимон и от боровинки, но тези блага вече не стигаха до ранените. Каютите бяха запълнени с умиращи хора. Солуха нареди на Брауншвайг да слага на кого една, а на кого направо две инжекции морфин… Шкиперът, Анисимов и капелмайсторът Йосиф Розенберг свалиха Хлодовски от носилката направо на масата в каюткомпанията, където Николай Николаевич толкова често беше председателствувал. Брауншвайг дръпна крачолите на панталона му… заедно с краката.
— При него е станала каша от кости — прошепна той на Солуха.
— Две инжекции — отговори лекарят… Идвайки понякога в съзнание, Хлодовски настояваше:
— Отворете клетката, пуснете на свобода птиците…
Солуха и Конечников още не бяха ранени, а Брауншвайг, обсипан с дребни парченца от снаряди, си оставаше бодър и даже весел. Медицината тук беше бърза и проста: какво да се отсече, кое да се отреже, къде да се стегне с еластичен бинт, на кого да се даде вода, на кого — вино. Това бе всичко, тъй като времето не стигаше за всички осакатени. Големите чували от импрегнирано платно, пълни с превързочни материали, бързо се изпразниха (макар и да мислеха по-рано, че ще стигнат до края на войната и даже ще остане). Солуха каза на Брауншвайг:
— Постойте тук, а аз ще се кача на мостика. Все пак трябва да погледна какво е станало с Евгений Александрович…
Личните впечатления на Н. П. Солуха: „Палубата беше затрупана с отломки, смесени с телата на убитите и парчета от човешки тела. Край оръдието на бака лежеше цяла камара убити. Навсякъде имаше смърт и разрушение! Силуетите на вражеските кораби изригваха залпове. От тях въздухът трепереше. В ушите се получаваше силно напрежение на тъпанчетата, стигащо до болка. Нашият крайцер се тресеше от собствената стрелба и от ударите на неприятелските снаряди.“ В рубката се разпореждаше лейтенант Николай Исхакович Зенилов, поел командуването на крайцера.
— Док — каза той на Солуха, — аз съм… в главата, но вие не ме пипайте. Ще издържа колкото ми се полага. Искам да зная предварително на кого от лейтенантите да поверя крайцера, когато си отида.
Солуха не можеше да даде точен отговор:
— Щакелберг пръв от офицерите се записа в синодика34. След него останаха лейтенантите: Постелников, но той вече е в безсъзнание, Серьожа Берг — цялата му гръд е разкъсана. Мога да посоча само мичмани и прапоршчици от запаса. Впрочем чувах, че лейтенант Иванов XIII още се държи край оръдията си.
— А какво е положението на Николай Николаевич?
— Хлодовски е близо до агонията.
— Така ли?! С билет за Петербург в джоба… Капитан първи ранг Трусов беше с разбито лице.
Той лежеше в рубката, като крепеше при клатенето бутилка с минерална вода, от която гълташе направо. Редом с него се въргаляше ту на едната, ту на другата страна рулевият, на когото взрив бе избил очите от орбитите.
— Трябва да ви свалим долу — каза Солуха на капитана първи ранг.
Като въртеше глава, Трусов пълзеше към ъгъла на рубката:
— Оставете ме. Аз съм вече пътник за оня свят, но няма да напусна мостика. Превържете ме и нека съвестта да ви е чиста…
Лични впечатления на йеромонах А. Конечников: „Напълних джобовете на подрасника си с бинтове, тръгнах по горната и по батарейната палуба, за да правя превръзки. Матросите се биеха самоотвержено, ранените отново се стремяха да се включат в боя. На горната палуба видях матрос, на когото кракът му едва се държеше на жилите. Исках да го превържа, но той се възпротиви: «Отивайте оттатък, отче, там и без мене има много ранени, а пък аз ще се оправя!» При тези думи той извади моряшки нож и си отряза крака. По онова време неговата постъпка не ми се стори страшна и аз, почти без да му обърна внимание, продължих нататък. Минавайки пак през същото място, видях същия матрос — като се подпираше върху някаква тояга, насочваше оръдието към неприятеля. След изстрела по врага самият той падна като покосен…“
Свещеникът се върна в каюткомпанията, където над купчините обезобразени тела пърхаха птиците, пуснати на свобода. Илюминаторите бяха широко отворени, но не всички пернати напуснаха крайцера, излитайки в синия простор. Хлодовски настояваше:
— Пуснете ги…нека да отлетят… към дома, към дома!
„Рюрик“ бе ударен със снаряд под кърмата и започна да описва циркулация (подобна на онази, която изписваше в Жълто море флагманският „Цесаревич“). Лейтенант Зенилов намери сили да отговори на запитването на адмирала: „Изгубих управление.“ След размяната на сигнали вражески снаряд се вмъкна под бронирания калпак на бойната рубка и отведнъж свърши с всички живи…
Лейтенант Иванов XIII се сражаваше при батареите на левия борд, когато му викнаха от трапа:
— Константин Петрович, идете на мостика!
— Какво се е случило?
— Вървете да командувате крайцера…
От рубката още не бяха се разсеяли газовете от шимозата, Зенилов лежеше по очи край щурвала. Иванов XIII закачи с крак нещо кръгло и то се търкулна като топка. Той не съобрази веднага, че беше подритнал главата на капитан първи ранг Трусов.
— Изхвърли я — нареди на сигналчика…
Йесен продължаваше от двата крайцера битката с ескадрата на Камимура, а около „Рюрик“, описващ концентрични кръгове, хищно кръжаха „Нанива“ и „Такачихо“. От таблото за управление на кораба всички уреди бяха откъснати, висяха на жици и пружини. Нито един компас не работеше. Лейтенант Иванов XIII продуха подред всички съобщителни тръби, но от отсеците само един му се обади с глух глас:
— Динамопостът слуша… какво искате?
— Говори мостикът. Какво правите там?
