— Призовите групи — по катерите! Бързо, бързо…
На въпроса за товара капитанът на „Арабия“ отговори:
— Генерал-карго (т.е. сборен товар)…
— Откъде тръгнахте?
— Ню Портленд, щата Орегън в Америка.
— Курсът ви?
— Сега към Йокохама, след това — Шанхай и Хонконг.
— Генерал-карго подлежи на проверка…
При огледа стана ясно, че има причини за арест, тъй като трюмовете на „Арабия“ бяха затрупани с котли за локомотиви, с различни машини и релси. Параходът беше арестуван. Под конвоя на моряци, познаващи навигацията, го изпратиха към Владивосток през пролива Лаперуз. В отсеците на крайцерите се образува вече цяла колония с пленници от корабите, които бяха потопени, а в дъсчената кошара блееха трофейни овце… По-нататък плаваха с икономичен режим на котлите, за да не изразходват напразно въглища. Оставаха 40–50 мили до нос Нодзимазаки, зад който започваше Токийският залив. Решиха на бавен ход да изчакат известно време, докато през нощта се покажат светлините на Йокохама…
— Сигнал от „Гръмобой“! — доложиха изведнъж на флагмана.
„Гръмобой“ докладваше: няма да му стигнат въглищата за връщане до базата. Това съобщение предизвика почти шок на флагмана:
— Как може? Най-новият крайцер, котлите и машините са по-икономични от нашите, тогава защо разходът на въглища е по-голям, отколкото при нас?
Дабич внесе поправка: ще издържи до Владивосток, но ще бъде принуден да изгори неприкосновения запас от 400 тона въглища. Със застопорени машини крайцерите се поклащаха един до друг. През мегафона Йесен извика на Дабич:
— Николай Дмитрич, прекарай „Гръмобой“ по-близо до моята „Русия“, ще кажа няколко любезни думи на твоя механик.
На борда на флагмана събраха екстрено съвещание с командирите на крайцерите — как да действуват, какво да се прави? Йесен беше възмутен:
— Точно тук, на подстъпите към японската столица, този безделник заявява, че няма въглища. Интересно какво си е мислил във Владивосток, когато ми е докладвал, че се е заредил чак до капаците на люковете? Решавайте как да постъпим…
— Навярно трябва да се връщаме — предложи Дабич.
Нервният Андреев си сипа валерианови капки:
— Николай Дмитрич, засрами се… имай съвест!
— Аз мисля — скромно се намеси Трусов, — щом като вече сме се вмъкнали в леговището, не бива да се отказваме от операцията. Нека „Гръмобой“ се върне без четиристотинте неприкосновени тона. Нека изгори в котлите палубните настилки. Нека хвърли в пещите всичко, което може да гори. Даже мебелите с койките. Даже маслото.
— Аз съм на същото мнение — реши Йесен. — Нямаме право да се връщаме.
Крайцерите навлязоха в района на Токио и сутринта на 11 юли на тях се натъкна бързащият англичанин „Найт Командер“, който на изстрела по форщевена отговори с усилване на вълната пред носа си. Такова нагло непослушание озлоби Йесен.
— Тоя да не е оглушал? Ударете още веднъж под носа му…
Снарядът улучи британеца точно в носовата скула. Като се разтърси, корабът от само себе си пусна котвите, които откачиха от стопорите тежките вериги и те с грохот заизчезваха в бездната, докато не стигнаха далечното дъно на океана.
— Ето сега той ще бъде малко по-учтив с нас… Трусов повика настрана Панафидин:
— Сергей Николаич, вас ви прескочиха за наградата и единственото, с което мога да ви помогна, е да ви изпратя с призовата група на този „Командер“… И за какво ви е този жалък „Станислав“? Ние ще ви предложим за „Владимир“ — с мечове и лента!
— Ест — кратко отговори Панафидин…
Той оглави групата от „Рюрик“, а „Русия“, както и миналия път, изпрати групата на лейтенант Петров X.
— Пак забравих вашето име и презиме — извини се мичманът.
— Алексей Константинович — отговори Десети.
— Много добре. Да започнем огледа.
В трюмовете откриха релси, конструкции за железопътни мостове, вагонни колела. Явна военна контрабанда! Но капитанът по никой начин не искаше да предяви коносаментите23 за товара и маршрута (а това е така подозрително, както ако човек, попаднал в полицията, откаже да посочи името и адреса си). Панафидин случайно забеляза в каютата една преса, в която бяха затиснати няколко книги, но разумно реши да си замълчи до някое време.
Накрая капитанът си призна:
— Дявол да ви вземе! Аз тръгнах от Шанхай.
— Но нали не сте китаец. Откъде дойдохте в Шанхай?
— От Ню Йорк, дявол ви взел! Не търсете коносаментите. Обещаха да ми ги изпратят чрез шанхайската поща. Ако сте решили да ме мъкнете до Владивосток за разправия, нищо няма да излезе, понеже в бункерите ми има въглища колкото за три лопати…
Провериха — да, горивото не стигаше до Владивосток. Йесен разпореди да се взриви съдът. Отпуснаха 30 минути на екипажа за събиране на багажа и за спасяване. Участник в похода си спомня: „В екипажа на парахода бяха само индуси, а офицерите — англичани. Англичаните ужасно ругаеха и най-вече проклинаха американската компания, която ги беше наела с твърдението, че в Тихия океан по никакъв начин не може да срещнат руските крайцери…“ Петров X подготви „Найт Командер“ за взривяване, а Панафидин се върна в каютата, която капитанът беше напуснал. Като разтвори върху масата пресата, мичманът взе изпод нея документите, които щяха да послужат като обвинителен документ пред „призовия съд“. Всички релси, всички мостове, всички колела рухнаха на океанското дъно… Едва успяха да настанят спасените по отсеците, а крайцерските музиканти вече отново свиреха тревога.
— Какво пак се е случило? — изтича на мостика Трусов и тогава му посочиха английския параход „Тсинан“.
Товарът на него се оказа ориз и захар, беше пълно с пътници. От флагмана Йесен нетърпеливо попита:
— Откъде идва и накъде отива „Тсинан“?
— От Манила за Йокохама… без контрабанда!
— А има ли жени?
— Женоря има достатъчно — отговориха „призовите“ матроси.
— Тогава… без оглед! Да запазим слабите женски нерви. Капитанът да изпусне парата от котлите и може да я вдигне отново, когато нашите крайцери изчезнат от хоризонта…
(Това беше направено нарочно, за да не могат англичаните да запрашат към Йокохама с предупреждение.) Зарадвани от такъв лек изход, британците много приветливо общуваха с русите, разменяха си цигари, разказваха охотно:
— Знаете ли как са нарекли вашите крайцери в европейските вестници? Навсякъде пише, че Русия си е осигурила на Далечния изток невидими крайцери, които никой не може да хване…
Нощта се спусна. Ярко светеха японските фарове.
Пред Камимура стоеше твърде сложна задача с много неизвестни като в трудна шахматна партия.
Върховното командуване на Токио го извести за руските крайцери веднага след като те бяха преминали край Хакодате, измъквайки се от Сангарския пролив. Последва първият извод:
— Веднъж използували този пролив, русите няма да се осмелят да се върнат обратно през него, тъй като няма съмнение, че ние ще засилим отбраната на Хакодате. По-скоро те ще тръгнат през пролива Лаперуз, обикаляйки Шикотан от групата на Курилските острови… Впрочем да изчакаме нова информация от морето.
Япония отведнъж затвори своите пристанища, както предпазливата молюска при вида на опасността захлопва половинките на раковината си. Вече нито един кораб не бе пуснат в морето, но затова пък Япония припряно приемаше всички, които бързаха да се скрият в нейните пристанища. Най-сетне на Камимура беше съобщено, че руските крайцери са се появили близо до Токийския залив. Умът на японския адмирал работеше съсредоточено:
„Тяхната тенденция за придвижване на юг ни кара да се досещаме какво са замислили като краен резултат… Сега при Порт Артур възникна отново нажежена обстановка, генерал Ноги е започнал да щурмува околните височини. Следователно наближава моментът, когато адмирал Витгефт ще бъде принуден да се реши на пробив с ескадрата към Жълто море. Значи — рззсъждаваше логично Камимура — владивостокските крайцери са се появили в океана не заради набег. Очевидно те ще заобиколят Япония от юг, устремявайки се в Жълто море, за да срещнат ескадрата на Витгефт и да я засилят със своето появяване… В такъв случай ние няма да тръгнем да преследваме крайцерите в океана. По-добре да ги пресрещнем край нос Шантунг, на близките подстъпи към Порт Артур! Но отначало ще изчакаме информацията за по-нататъшното придвижване на руските крайцери на юг…“
Но такава информация не постъпи. Налагаше се да изоставят картите на Жълто море, разгъвайки отново обширните листове на целия морски театър. Изискваше се бърз и решителен анализ.
„Щом я няма вече тенденцията им на юг, тогава… Тогава те отново стават невидими! Да допуснем, че крайцерите се оттеглят на север, където адмирал Йесен ще започне, разбира се, да търси коридор за завръщане към Владивосток… Къде да го чакаме? Навярно ще е най-удобно, ако ги пресрещнем край Владивосток, когато ще бъдат вече уморени и с изпразнени бункери.“
Но кое решение на Камимура се е оказало най-действено в тази ситуация, ние никога няма да научим! Японската история на войната съвсем не засяга тази тема, сякаш тя не е и вълнувала ума на адмирала. А пък английските източници, най-осведомени, също се лутат в различни догадки. Затова пък на нашите крайцери им е било ясно от самото начало — който и пролив да изберат за завръщането към дома, в края на всеки от тях могат да приемат срещния бой.
Японските фарове угаснаха. Вече се разсъмваше.
— Е — каза Йесен, — хайде да решаваме… Ние забихме брадвата си така дълбоко в цепеницата, че вече е трудно да я измъкнем обратно. Моля да не се забравя, че бункерите на „Гръмобой“ са изпразнени и вече не можем да танцуваме до припадък… Мислете!
Мощно попътно течение бавно отнасяше крайцерите на север. Трусов каза, че могат да се върнат през Охотско море:
