упорито осъществявал своя план — да се отстъпва на всяка цена, завеждайки японците дълбоко в Манджурия“. Но като, отстъпва, той откъсва армията все по-далеч от флота, обричайки Порт Артур на явно поражение.
Алексеев с всички сили „изтласква“ и ескадрата на Витгефт от Порт Артур, макар че като адмирал разбира последиците на този риск.
— Да допуснем — разсъждаваше наместникът, — че в открит бой с Того нашата ескадра загуби един-два броненосеца. Тяхната материална стойност е нищожна в сравнение с крайния резултат от войната. Когато преместим ескадрата на Витгефт във Владивосток, няма да има портартурска ескадра, както няма да има и бригада владивостокски крайцери. Но затова пък ще имаме Тихоокеански флот.
— Това, в края на краищата, е непоносимо! — избухна Витгефт. — От мене искат победи, сякаш съм адмирал Хорацио Нелсън.
„Не се оправдавам, а по съвест донасям — редеше набързо той до наместника. — Не се смятам за пълководец, командувам единствено по силата на случайността и необходимостта според съвестта и разбирането си до пристигането на командуващия флота“ (тоест на Скридлов).
— Наистина — задаваше справедлив въпрос Витгефт, — щом Скридлов е назначен на мястото на Макаров, по каква причина той изтърква служебните кресла на „Светланска“?…
Подобен въпрос отдавна вълнуваше защитниците на крепостта. Колкото и да стягаше Того обръча на блокадата, нашите героични миноносци неведнъж го пробиваха, смелчаци се заемаха да доставят пощата в Чифа или Инкоу с китайски джонки. Мислеха си, че и Скридлов ще се промъкне в Порт Артур, а тогава Вилхелм Карлович ще му стовари накуп и житото, и плявата. Но очевидно Скридлов не мечтаеше да стане герой — чрез трите крайцера на Владивосток той обираше много повече от каймака на славата, отколкото Витгефт със своята броненосна ескадра… Същевременно „Негово Квантунско Величество“, вече побеснял, с телеграми набиваше в главата на Витгефт да не разчита до есента на идването на Куропаткин. Той пишеше, че всичко, „което става по морето, прави огромно впечатление на Япония… унищожаването на превозите от нашите крайцери предизвика там истинска паника, а също така и излизането на ескадрата от Артур. Бъдете бдителни, не пропускайте благоприятната минута да излезете отново с Вашата ескадра, само че без да се връщате отново на артурския рейд…“.
Витгефт свика съвещание на борда на броненосеца „Цесаревич“. Тук бяха флагманите, беше и Стесел с генералите.
— Какво очаквате от ескадрата? — попита ги Витгефт.
— Ние очакваме — от името на всички отговори Стесел — ескадрата да сподели героичната съдба на гарнизона. И когато гарнизонът си отиде, тогава и вие можете да вървите… където искате!
Флагманите решиха до идването на помощ от Куропаткин да не излизат от пристанището. На Витгефт му се стори малко едно съвещание и той ги събра повторно на съвет с чай. Беше решено съвместно, че ескадрата ще напусне Порт Артур за пробив към Владивосток само в краен случай…
Алексеев телеграфира от Мукден: „Гибелта на ескадрата в пристанището ще легне като тежка отговорност пред закона, като неизгладимо петно върху славния Андреевски флаг и честта на руския флот…“
Съгласете се, че тази констатация трудно може да се оспорва!
Докато Витгефт никога не оспорваше първенството на адмирал Макаров, изглежда, Скридлов го ревнуваше заради славата му:
— Лесно му е било в Порт Артур… с ескадрата! А да беше постоял на моето място, когато от флота са останали три крайцера и разни шалани. Там, в Артур, те още се къпят с шампанско, а Владивосток два месеца не е виждал захар…
Сведенията за това, какво става в Порт Артур, с мъка проникваха към Мукден, често вече остарели, а Владивосток беше известяван от Наместника телеграфически кратко. А пък вестникарската информация обикновено отразяваше само слухове, на които съвсем не можеше да се вярва. Скридлов, който имаше правата на командуващ флота, не разполагаше с пряка връзка с Порт Артур — ето кое бе лошото!…
Над града се събираше голям лилав облак, донесен откъм—океана. Притъмняваше. Вятърът разнасяше по „Светланска“ боклук и изпокъсани стари вестници, вдигаше се на вихрушка прахоляк, който беше толкова неприятен, че даже гимназистките закриваха лицата си с дамски воалетки. Вкъщи Скридлов бе посрещнат от жена си Олга Павловна, стройна англизирана дама, каквито художниците обичат да изобразяват върху седлата на породисти коне, и от скромната си дъщеря Маша, която беше пристигнала от Псков да работи в Морския лазарет. С тежка походка адмиралът се приближи до масата. Ординарецът постави пред негово превъзходителство чиния със зеленчукова супа, украсена с жълтък от яйце и белееща се сметана. В далечината сухо тресна мълния от приближаващата буря…
— Днес очевидно е по-добре да не закачаме нашия татко — каза Олга Павловна на дъщеря си. — Разстроен ли си от нещо, Коля?
Скридлов си наля чашка померанцевка.
— В нашите работи започна да се меси самият император. Съобщиха ми от Мукден за неговото желание крайцерите да прережат телеграфния кабел, свързващ Япония с континента. На нашите крайцери им се е понесла такава слава, като че ли всичко за тях е лесно и само кибрит още не са се научили да палят… А да се режат кабели, лежащи дълбоко на дъното — продължи Скридлов, ослушвайки се как върху перваза на прозореца падат първите капки дъжд, — е безумие…
Зад прозореца изведнъж плисна зашеметяващ порой.
— Отдавна му беше време — каза Маша, която даже на масата не сваляше касинката на милосърдна сестра. Скридлов я попита как вървят работите с госпиталя… — Това е… ужасно! — отговори дъщерята. — Никога не съм мислила, че може да се промиват рани с бензин. Няма спирт.
— Що за глупост? Ами че за пиене спирт винаги намират.
— Обаче марлята я потапят в сублимат. Топки от мокра марля напъхват в раните. И всичко е заради това, че няма стерилизатор.
— А защо няма?
— Казват, че е лукс. Струва скъпо…
Скридлов даде на дъщеря си своя личен фонд от сто рубли:
— Вземи, Машка! Купи сама този нещастен стерилизатор, но само да не се изпуснеш, че е с мои пари…
Вечерта Николай Иларионович каза на жена си, че сега наместникът изисква от него не морска, а океанска операция:
— Нашите крайцери трябва да се появят при Токио!
— Ти пак ли отказа, като за оня кабел?
— Не. Но предупредих, че от трите крайцера ще могат да се върнат само два. Това е в най-добрия случай. Погледни само картата: те излизат в Тихия океан през един пролив — Сангарския, а през кой ще се измъкнат обратно? През Лаперуз?
Между пръстите на жена му димеше дамска цигара.
— Коля, искаш ли да се отървеш от Кладо?
— А как?
— Предложи му в този поход да бъде с крайцерите…
Скридлов извика капитан втори ранг Кладо.
— Вашето предложение извънредно много ме ласкае — каза Кладо. — Но аз се боя да не си спечеля излишни врагове и завистници.
— Не ви разбрах.
— Та вие сам казвате, че мнозина офицери от флота жадуват за места на корабите, не желаейки да се измъчват на брега. Щом приема предложеното от вас място, ще препреча служебния път на други, ще пред извикам излишни приказки, каквито и без това има достатъчно. Надявам се, че още не съм ви омръзнал много при щаба?…
Скридлов преразказа на Безобразов съдържанието на тази беседа, но той, другар и приятел, прехвърли разговора в неочакван фарватер:
— Николай Ларионич, на мене са ми чужди сплет-нйте, макар че един дявол знае какво се говори… В името на старата ни дружба искам да те предупредя, че ти си заел двусмислено положение. Прощавай, но хората приказват, че на Скридлов от господа му е отредено да бъде в морето, а не да седи в кабинета. От душа те съветвам — бъди като едно време, спомни си как на младини заедно с Макаров си атакувал турците на Дунава. Поне за тази операция сам поведи крайцерите!
Скридлов някак отпуснато се смъкна в креслото:
— Е, Пьотър Алексеич… от тебе не очаквах упреци.
Безобразов вдигна ръце като за клетва:
— Повярвай ми, това е от чисто сърце. Нали аз не ти казвам да си пробиваш път към Артур, където вече престанаха да те чакат. Но поне тук, във Владивосток, се покажи като флотоводец!
Скридлов изведнъж, стовари длан върху масата с такава сила, че от скъпите мастилници се търкулнаха капачките, излети от бронз във формата на шлемове на руските витязи от приказките.
— Разбира се! — викна той, ставайки (Безобразов също скочи). — Щом си решил, че като седя тук, се крия зад гърба ти, че те изпращам на смърт, тогава няма да отидеш повече в морето… Да! Постой на брега заедно с мене. Този път друг адмирал ще поведе крайцерите в океана.
— Кой?
— Йесен.
За кой ли вече ден от пристанищните шлепове, наобиколили крайцерите, вземаха въглища и брикети за гориво. От сутрин до вечер над корабите се носеше музика и надвисваше черен облак. „Въглищата са живот!“ — бе завещал на флота Макаров, и дългите редици от матроси, превити на две под тежестта на чувалите, мъкнеха гориво в бункерите на крайцерите — така мравките подреждат яйцата си в потайните хранилища на мравуняците. Въглищата за моряците, както и яйцата за мравките, са символ на оцеляване, надежда да останеш жив. Когато беше на вахта, Панафидин прие от брега един катер, с който Солуха и фелдшерът Брауншвайг докараха грамадна бутилка с рибено масло за възстановяване на малокръвните матроси.
— А какво има на брега? — попита ги мичманът.
— Почти като в блажената Аркадия, пълно е с хора…
След като предаде вахтата, Панафидин посети Хлодовски, молейки за разрешение да се отлъчи на брега. Старшият офицер си вееше заради горещината с красиво японско ветрило. Пред него лежеше още майският брой на американския вестник „Ню Йорк херълд“ с кореспонденция от Петербург за чествуването на героите от крайцера „Варяг“.
— Седнете… Американците пишат тук, че един от нашите матроси е получил в боя при Чемулпо наведнъж сто и шестдесет парчета от снаряд. Те го обгорили целия като вряла вода. Японските снаряди с пълнеж от шимоза21 се разпръскват на ситни метални парченца, които могат да достигнат две-три хиляди. Нашите от пироксилин дават не повече от стотина парчета. Като се вземе предвид, че оръжието на японския флот е
