Но това още не е всичко. С решително вертикално движение кинжалът ще разреши въпроса за невидимите крайцери…
Аквариумът, където по-рано живееше печелийският пленник, беше празен, а от къщата на адмирала остана позорно пепелище…
Изведнъж книжалът със звън отхвръкна в ъгъла на салона.
— Не! Не! Не! — произнесе отсечено адмиралът, надигайки се от червената рогозка, като отново изскърца със стави. Случва се и маймуната да падне от дървото. Но паднала на земята, тя пак се покатерва бързо нагоре — още по-високо, още по-смело…
Камимура нави грамофона, като постави на диска лондонска плоча. Далечните гласове на друг континент го ободриха:
Тъжен ли си пак, не кахъри се.
Усмихни се, усмихни се, усмихни се…
Камимура се усмихваше, усмихваше, усмихваше!
От брега се завърна йеромонах Конечников.
— Такава жега е в града — разправяше той на Па-нафидин. — Аз, якутът, просто не мога да дишам.
— Вероятно сте били в института, отец Алексей?
— Ами, не, в пощата. Ето, между другото взех и едно писмо за вас. Прочетете го. Гледам, че печатът е ревелски…
От Ревел на мичмана пишеше негов далечен роднина, командир на миноносеца „Громкий“, капитан втори ранг Керн, когото от дете Панафидин беше свикнал да нарича чичо Жорж. Керн съобщаваше, че през пролетта му се е случило да отиде в едно затънтено място в тверския край, в Панафидиновите Малинники, принадлежали някога на Прасковя Осипова, по баща Виндомска. От съседното Михайловское понякога в Малинники е идвал на гости Пушкин… Капитан втори ранг Керн пишеше от Ревел: „Пиша всичко това, Серьоженка, за да навестиш след войната Малинники и своето Куровопокровско, да подредиш книжата на своите прадеди. Там има какво да се спасява от мишките и пожарите. Видях чичо Миша да държи «Панафидинския Летописец», в който са представени твоите предци от 1734 година насам, с вече обгорели краища, доста разпокъсан. Ще бъде жалко, ако всичко пропадне. Колкото и да е скромен човек, все пак именно ние, фамилиите Керн, Вулф и Панафидини, след време трябва да привлечем вниманието на бъдещите историци, тъй като край гробовете на нашите прадеди, зад люляковите храсти в обеднелите ни имения още дълго ще сияе белозъбата усмивка на младия Пушкин…“ В края на писмото чичо, Жорж изказваше надежда, че скоро ще го прегърне във Владивосток: „Ще обиколим с ескадрата това малко кълбо, ще се промъкнем с бой покрай Цушима и предварително те каня в ресторанта на «Светланска».“
Панафидин показа писмото на Плазовски.
Плазовски нервно премяташе шнурчето на пенснето, както разглезена жена си играе с наниза от скъпоценни перли на гърдите.
— Серьожа, способен ли си правилно да преценяваш събитията? Остави виолончелото на брега.
Сергей Николаевич се замисли. И даже се ядоса:
— Не! И да се случи нещо, поне ще има кого да прегърна на прощаване. Ще прегърна „Гуарнери“ и — сбогом, музика! Пък и струва ли си да бием в отсеците „Водна тревога“ преждевременно? Не забравяй, че руските хора са непоправими фаталисти. Ние се надяваме, че от всички лоши варианти на нас ще се падне най-добрият… Лека нощ, Даня.
Една вълна залюля „Рюрик“. Той трепна като задрямал човек, жално издрънчаха в клюзовете19 котвените вериги, върху които вечерта се бяха настанили да нощуват грамадни раци. „Рюрик“ отново затихна, сякаш заспивайки. В неговите железни артерии тихо пулсираше застиващата кръв от технически масла и пара. Крайцерът спеше. Спяха и хората на него…
Владивосток, уморен от голямата горещина, водеше обичайния за тила живот. Жителите постепенно свикнаха с мисълта, че войната бушува някъде далече и до тях няма да стигне. Все така се носеха върху надутите гуми файтонджиите, като скубеха по червонец за пътуване „от единия до другия край“. На улиците оживено продаваха цветя и сладолед. Дамите си изписваха тоалетите от Париж. Богаташите излокаха цялото шампанско в „Шато дьо Фльор“ и преминаха на „Аб-рау Дюрсо“. В китайските магазинчета на Семьоновския пазар шаваха като червеи трепангите20, приличащи на внезапно оживели пури. В луксозните магазини не свършваха стоките от Шанхай и Хонконг, а китайските търговци убеждаваха купувачите да не се скъпят:
— Мой стока далом плодавай… много ефтино! „Владивостокски вестител“ скърбеше за нравственото падение на почтени бащи на семейства, които в дните на войната изживяваха „втора младост“, а нашествието на столичните „звезди“ оказваше лошо влияние върху младите гимназистки. Под заглавие „Човекът мълния“ вестниците съобщаваха, че собственикът на един женски хор, някой си Пузирьов, избягал от Владивосток, като откраднал касата. Много от неговите хористки останали на сухо, но затова пък в „интересно положение“…
Горещо, задушно. Прозорците в града са широко отворени…
Духовите оркестри напомняха за войната с песента за „Варяг“, още тогава станала народна. В ръцете на матросите яростно бухаха лъскавите тръби на хеликоните, блъскаха се със звън шумящите медни чинели, а барабаните изчукваха тревожна дроб:
През лятото без излишен шум започна секретната операция на спомагателните крайцери от Доброволческия руски флот за подпомагане на неговите далекоизточни събратя.
Англия свръхбдително охраняваше проливите в света, трепереше над своя Гибралтар, не позволяваше на турците да пускат през Босфора и Дарданелите бойните кораби на Черноморския флот. Обаче руските „Смоленск“ и „Петербург“ преминаха през турските проливи под търговски флаг, а в Червено море издигнаха бойните знамена, като закрепиха на палубите оръдия, скрити дотогава в трюмовете. На 1 юли те арестуваха британския товарен кораб, който караше за Япония ценен стратегически товар — взривни вещества, листове бронирана стомана и прочее. След като арестуваха още три английски кораба, доброволците ги изпратиха в руски пристанища. Още никой не предвиждаше последиците от тази война между рейдери, която Русия така храбро беше обявила…
Като че ли телеграфните кабели на агенция Ройтер, оплели цял свят, скоро щяха да се пръснат от изобилието на информация, която изригваше от бреговете на Тихия океан върху главите на читателите като мръсотия от канализационните тръби. Лондон беше главният цензор в Европа — именно там кастрираха истината за световните събития, отрязвайки в телеграмите справедливите неща за Русия, подчертавайки всичко, което я охулва. Поради това в другите държави, черпещи информация от агенция Ройтер, отношението към руския народ ставаше все по-лошо и по-лошо, а мнението за японците се подобряваше.
Тогава още не беше известно на широката публика, че Алфред фон Шлифен, началник на германския Генерален щаб, съветваше кайзера да използува трудностите на Русия в Далечния изток, за да се стовари с всички сили върху нея от запад. Именно тази заплаха от страна на Германия и Австрия не позволяваше на Русия да изтегли от западните си граници редовните, отлично въоръжени дивизии. Петербург не помръдна от градските казарми и своята гвардия.
Куропаткин, седейки под иконите, постоянно изискваше подкрепления и скоро неговата армия стана съвсем не по-малка от японската. Армията в Манджурия растеше, растеше и растеше, а Куропаткин все отстъпваше, отстъпваше, отстъпваше („Трезв поглед върху нещата!“)…
— Колкото по-далече навлязат японците в Манджурия — доказваше той недоказуемото, — толкова по-добре за нас. Считам, че можем да отстъпваме и по-нататък, чак до Харбин, за да можем оттам да нанесем на японците удар със съкрушителна сила. За съжаление Генералният щаб не подкрепи моето мнение.
Ясно бе защо не го е подкрепил — там не бяха чак такива наивници! Куропаткин не жадуваше толкова за победа над врага, колкото се страхуваше от поражение. Изглежда, беше забравил завета на своя учител Скобелев: „Ако много се страхуваш да не бъдеш победен, никога няма да станеш победител.“ Куропаткин не умееше да воюва по целия фронт, той воюваше с отделни отряди. При това извършваше хитри маневри, но не с войските, а с канцеларските книжа. Съветският историк Д. И. Сорокин пише: „От началството Куропаткин се защитавал чрез перото. Опитен бюрократ, той пишел много гладко, умеел да хвърли прах в очите, превръщал черното в бяло.“ Куропаткин не само пишеше изкусно, той фалшифицираше военното положение (своето и на противника), или, просто казано — лъжеше и с лъжите си заблуждаваше Петербург и Генералния щаб. Той оправдаваше несполуките си с отмяната на телесните наказания във войската: „Ако пердашеха както по-рано нашите глупави ивановци, отдавна бихме подписали мир в Токио…“
Апокрифната преса уведомява русите:
Стратегията на постоянно отстъпление съвсем не допада и на царизма! Наместникът Алексеев (по думите на същия А. И. Сорокин) „препоръчвал, съветвал, обръщал внимание по отношение боевото използуване на войските; а самият Куропаткин, като не бил в състояние да се ориентира в това, което става,
