Православни, лютерани, католици (и, струва ми се, даже един мюсюлманин — офицерът по минирането Зенилов) — всички дружно се катереха по траповете, дланите им полираха месинга на парапетите, и без това лъскави, а стъпалата на трапа бяха покрити с килим, но раят на каюткомпанията свършваше при твърдия праг-комингс22 и тогава кракът на всеки стъпваше в света на оголената груба броня…
Панафидин не се сдържа и разказа на Плазовски за разговора си с Житецки — че уж Йесен сега ще помъкне бригадата в устата на дявола, само за да оправи кариерата си.
— Подлец и мерзавец е твоят Житецки! — възмути се братовчед му. — Такива дребни душици в добрите стари времена са ги извиквали на дуел… Кой му дава право да обижда Карл Петрович, честен и порядъчен човек! Йесен го познаваме като ученик на Макаров, без вяра в неговия флаг няма какво да правим в морето…
Вълните мятаха игриво-радостно пенести пръски върху чистите палуби на крайцерите. Люлеенето се засили. Панафидин се „заклини“ в койката, за да не падне при накреняване. Отвори томчето на Томас Карлайл, който понякога пише така, че си струва да се замислиш: „Русия е безразлична към човешкия живот и към хода на времето. Тя е безмълвна. Тя е вечна. Тя е несъкрушима…“ Крайцерите се движеха с добра скорост, сигурни в себе си и в своето воинско щастие.
Случайният разговор за корабната артилерия, започнат от Хлодовски с мичман Панафидин в навечерието на похода, също така случайно, но напълно закономерно беше продължен на мостика на флагманската „Русия“, където прекарваха тревожна нощ контраадмирал Йесен и капитан първи ранг Андреев. Руските моряци свято вярваха в достойнствата на своята артилерия и тази вяра нито веднъж още не бе разколебана. Андреев обаче забеляза:
— Та ние още не сме изпробвали нашите оръдия в дуел с крайцерите на Камимура… Как ще реагира японската броня на нашите попадения? Къде и в кой момент ще задействуват нашите взривни устройства?
Йесен си спомни: през януари 1904 година, когато беше още в Петербург, го прие генерал Бринк, изобретателят на снарядните взривни устройства. Бринк горещо уверяваше Йесен: „Вие можете да бъдете напълно спокоен по отношение на нашата артилерия — безспорно тя стои по-високо от японската.“
— Накрая — разказваше Йесен — незабравимият Степан Осипич, благославяйки ме за крайцерската бригада, ми даде ясна инструкция и аз я помня наизуст: „Нашите кораби показаха превъзходство в артилерията пред неприятелските съдове…“ И затова струва ли си да се горещим прибързано?
Андреев отговори че действието на Бринковия снаряд може да се оприличи само на удар с брадва, който ще строши един сандък; а пък японският снаряд, натъпкан с шимоза, ще го превърне в прах.
— Американците пишат по вестниците си, че шимозата отделя такава температура, от която даже бронята плаче със стоманени сълзи.
— Е, те, янките, са известни бърборковци… Морето се освети от едра, много ярка луна.
— У, вълчо слънчице! — ругаеха я матросите. След полунощ срещу 7 юли Панафидин предаде от мостика в командирския салон по извивките на разговорните тръби:
— Не ни очакват и виждам светлината на японските фарове.
— Какъв цвят са? — попита Трусов.
— Бял и червен.
— Точно те показват входа на Сангарския пролив. Беше изсвирен сигнал „Тревога!“ и хората вече не напускаха бойните си постове. Солуха и фелдшерът Брауншвайг разнасяха по траповете специални носилки, в които ранените можеше да се носят даже вертикално, да се пренасят дори и през люковете. Заедно със санитарите се трудеше и свещеникът Алексей Конечников.
Стотици очи пронизваха коридора на пролива, в чиято вътрешност се беше стаила крепостта Хакодате, която прострелваше цялата средна част на Сангарския пролив.
— Седем миноносеца! — оповестиха сигналчиците.
В мрака на пролива миноносците отведнъж направиха завой и се втурнаха по посока на брега. Капитан първи ранг Трусов се отчая:
— Проклети скорпиони! Това значи, че вече са ни открили и сега ще заработи телеграфът към Токио…
На разсъмване крайцерите минаха покрай Хакодате, демонстрирайки презрението си към противника. Но градската крепост мълчеше и Хлодовски каза, че вестникарските клюки са се потвърдили:
— Всички оръдия в крепостите на японската метрополия са свалени от брега и са изпратени за щурмуването на Порт Артур…
Вярно, барон Шилинг под клетва твърдеше, че е забелязал навътре в залива на Хакодате силуета на китайския броненосец „Чин Йен“, но всички дружно се присмяха на Никита Пустосвят.
— Никой не ми вярва — обиди се баронът…
В седем часа сутринта бригадата крайцери се измъкнаха от теснината на Сангарския пролив и пред тях се откри величаво и спокойно стратегическият простор на Тихия океан…
Корабът „Такашима Мару“, който крайцерите потопиха, стана първата жертва. Но верни на себе си, руските моряци по-напред се убедиха, че целият екипаж е наскачал в лодките, а брегът не е далеч:
— Нищо! Японците са яки момчета, ще догребат… Спряха английския параход „Самара“, пътуващ с баласт. Нямаше основания да го задържат и те мирно и тихо пуснаха парахода. А скоро рефракцията обрисува фантастична картина на страшен японски броненосец.
— Не е ли „Тацута“? — гадаеха на мостиците. — Прилича…
Но ето че „броненосецът“ се приближи и се оказа обикновен пътнически кораб. Слънцето вече припичаше. По закритата променад-палуба се разхождаха издокарани японки с чадърчета, от кръговете на илюминаторите се показваха главичките на японски дечица. Срещата с подобна идилия беше толкова неочаквана, че матросите се струпаха край леерите, възбудени от това зрелище:
— А женичките им си ги бива… я виж какви са хубавици!
Йесен също изгледа докрай тази идилия:
— С жени и деца руският флот не воюва… Крайцерите изсвириха на прощаване със сирените и започнаха да се отдалечават от парахода, не нарушавайки с нищо неговото разписание за пътуване. Същевременно японските жени изпращаха въздушни целувки, а руските моряци махаха с ръце на японките, пожелавайки им добър път…
Точно в този ден министърът на външните работи граф Владимир Николаевич Ламсдорф прие в сградата до Певческия мост в руската столица английския посланик, пристигнал с протест. Скот нямаше намерение да се шегува. Той бе възмутен (съгласно инструкциите от Лондон). Англия вече се наежи. Как може? Тя е владетелка на моретата, а руските моряци и излъгаха като стара глупачка на битпазар…
— Да, слушам ви — каза Ламсдорф.
Без да бърза, Скот отвори една разкошна папка:
— Принуден съм да направя официално изявление. Този път няма да засягам вашите владивостокски крайцери. Но ние не можем да признаем за правомощни бойните действия на крайцерите от вашия Доброволчески флот на това убедително основание, че те са напуснали Севастопол под търговски флаг, с което са вкарали в заблуда турските власти, за да могат след това да пи-ратствуват с правото на силния срещу най-слабия по международните морски пътища. Задържани са от вас наши кораби, в това число и „Малака“, наета за рейс до Япония.
— Да — отговори Ламсдорф, — това ми е добре известно. Но задържането на „Малака“ е станало в рамките на общоприетите норми на международното „призово“ право, което във всички времена е позволявало на противниковите флоти да пресичат военната контрабанда… Цели три дни преди нападението срещу Русия Япония започна пиратски да залавя търговски кораби, отиващи във Владивосток с безобидни товари, и „световната общественост“ не протестира срещу тези разбойнически действия. Най-сетне, вие, господин посланик, няма да отречете, че листовете бронирана стомана за укрепване бордовете на японските кораби, както и многото тонове пикрин и мелинит за изготвянето на японската шимоза представляват важни стратегически товари?
От страна на Русия въпросът е поставен. Отговорът на Англия е готов:
— Правителството на моя крал не може да поеме върху себе си отговорността за търговските интереси на своите поданици, а бронираните листове стомана и пикринът в транспортния кораб „Малака“, задържан от вашите крайцери, представляват частен товар. Правото на лична собственост според всички известни в света закони остава свято и нерушимо. — Посланикът затвори папката така шумно, като че ли даде изстрел от сигнално оръдие. — В случай че вашето правителство не пресече разбойничеството на крайцерите по световните комуникации, правителството на моя крал ще бъде принудено да предприеме най-сериозни мерки с отиващи далеч последици…
На дипломатически език тази вежлива фраза означаваше почти „обявяване на война“.
Крайцерите „Русия“, „Гръмобой“ и „Рюрик“ увеличиха оборотите, насочвайки се направо към нетърпимия блясък на Великия океан…
Техните апарати „Дюкрете“ от сутринта засичаха такива телеграми: „Руските крайцери… спирайте изпращането на всички параходи с товари и войски:“ През деня уловиха от ефира страдалчески вопъл: „Русите започнаха конфискация на кораби, движейки се в северна посока…“ Йесен отреагира точно:
— В северна? Значи завиваме на юг…
По посока на движението крайцерите обстрелваха японските кораби, „при това беше забелязано, че много наши бомби не избухват, а пробиват докрай бордовете… А пък снарядите, които избухваха, понякога подпалваха околните предмети, но толкова слабо, че пожарите угасваха от само себе си“. Андреев каза на Йесен:
— Това не е ли илюстрация към нашия разговор?
— Май че да — мрачно се съгласи Йесен. — Но нали сега не мога да отида в Петербург, за да ударя плесница на генерал Бринк, автора на системата снаряди и взривните устройства към тях…
Крайцерите навлизаха в климатичната зона на адска горещина. Дрехите и постелите бяха пронизани от влага. Хората се съсипваха от пот. Офицерите без съжаление напускаха каютите си, матросите им постилаха на мостиците и на батарейните палуби. Над ютовете опънаха платнени навеси, в чиято сянка температурата от 30 градуса се смяташе за поносима. Крайцерите се движеха срещу силното течение Куросиво, което намаляваше скоростта им. Вятърът беше слаб, но океанът ги нагости с такава мъртва вълна, от която крайцерите се накланяха безжалостно от единия на другия борд, а всичко, което беше лошо закрепено, изпопада от стените и палубите. От масата вихрено хвърчаха съдове, нещастните птици в каюткомпанията едва се крепяха на своите пръчици…
Сутринта на 9 юли на крайцерите удариха „тревога“.
— Ето там! — сочеха сигналчците. — Дим, дим…
Никой освен тях не виждаше пушека, но скоро се очерта един грамаден параход на германския „Лойд“ — „Арабия“.
