лична отговорност за поражението. Той изпращаше ескадрата на смърт, но при това не се страхуваше и от своята гибел. В случай на поражение (а това можеше да се допусне) той винаги имаше достоен изход — харакири!
В мукденския дворец Алексеев прочете телеграмата на Витгефт за завръщането на ескадрата в Порт Артур и вбесен, пречупи като кибритена клечка дебелия зелен молив:
— Стара страхлива баба!
Витгефт получи указание незабавно да подготви ескадрата за нов пробив към Владивосток.
— От днес нататък — реши Витгефт — без личното разпореждане на негово императорско величество няма да мръдна ескадрата нито на педя от Порт Артур… Не ми разправяйте за успехите на владивостокските крайцери! Ами не може, дявол да го вземе, да се сравняват силите на Камимура със силите на ескадрата на самия Того…
Какво още може да се добави към това? Ами нищо.
— Вицеадмирал Скридлов научи за завръщането на ескадрата в Порт Артур едва на втория ден, 12 юни. Той отряза парче сьомга и го посоли.
— Е, какво да се прави? — попита той Безобразов. — Наместникът опищя телеграфа, изисквайки от нас активност. Но сега моментът на нашата активност съвсем не се вписва в хронологията за активността на Вил-хелм Карлович… Помолих наместника да ми даде дванадесет дни, за да си починат екипажите, а през това време ще направим оглед на машините. Но… Прочети сам!
Алексеев заповядваше: „Смятам за навременно незабавно да се изпрати отрядът крайцери в Японско море за действия върху комуникациите на неприятеля.“ Наместникът изискваше от крайцерите засилена оперативност, при това Витгефт трябваше да повтори опита си за пробив на ескадрата към Владивосток. А в случай че крайцерите се срещнат с портартурската ескадра, Безобразов трябваше да вдигне на нея своя адмиралски флаг.
— На Витгефт ще му се наложи своя флаг… да го свали!
Скридлов явно беше пресолил своята сьомга.
— Този път — каза той, дъвчейки — трябва да се вземат толкова въглища, че крайцерите да стигнат на юг от Цушима…
— На юг? Докъде?
— До Квелпарт и обратно…
Безобразов мислеше. След като помисли, каза, че информацията за японския флот не струва пет пари, а капитан втори ранг Кладо, който седи във военноморския отдел на щаба, миналия път е дал напълно неверни сведения за дислокацията на корабите на Камимура.
— По същество нашата предишна операция беше сполучлива авантюра, всичко се крепеше на страшен риск — дано се размине. На нас просто ни провървя, както понякога върви на глупаците.
— Не споря — съгласи се Скридлов. — Но за да помогнем на Порт Артур, не е излишно да се рискува още веднъж.
— Отново да ходим в гнездото на осите? Ще погинем…
Възрастен брадат чичко, адмирал Безобразов тъжно гледаше през дебелите стъкла на очилата към Скридлов, който още не се оплакваше от зрението си. Навярно в този момент на Безобразов му се искаше в предстоящата операция Скридлов да не седи тук, в креслото, дъвчейки сьомга, а да бъде до него на мостика на „Русия“, носейки за всичко, което ще се случи, същата отговорност, която му предстои да носи и на него, Безобразов…
Стената на кабинета беше заета от картата на Тихия океан.
— А пък ако на наместника толкова му се иска да вдигне шум — каза Безобразов, — нека крайцерите се отдалечат от бреговете и да вдигнат малко шум сред океанските простори… ей там! — Без да се оглежда, Безобразов през рамо забоде пръст в картата.
— Пьотър Алексеевич, виждам, че не искаш да отиваш към Цушима?
— Ти, Николай Ларионич, също не изгаряш от желание да видиш тези райски острови: Дажелет, Цушима и Квелпарт. Дотам аз мога да отида, но… как да измъкна обратно крайцерите? Камимура жадува за реванш, вероятно пази проливите при Цушима, както вярно куче своя любим кокал. Само да разклатим колибката му, и то ще се откъсне от синджира… Като измъкна чекмеджето на масата, Скридлов му хвърли връзката ключове от секретния сейф, в който имаше бутилка водка.
— Слушай, ние сме стари приятели, какво спорим?
— Ами аз не споря — вяло отвърна Безобразов. — Ако трябва да се ходи към Цушима, ще изпълня дълга си. Но е желателно да се пресметнат както следва запасите от въглища, за да ни стигнат за връщането.
— Пак ще изпратим миноносците към Гензан — завърши разговора Скридлов. — Докато ти въвеждаш ред при Цушима, „кученцата“ ще подушат от всички страни заливите на Корея… Граф Кайзерлинг, руски поданик, още преди войната закарал своята кито-бойна флотилия в Нагасаки, а сега японците я използуват за свои цели. Ако срещнеш край Гензан тези китобойци, потапяй ги всички, да вървят по дяволите… Какво има да се жали? Вехтории разни…
Хейхатиро Того не е бил гений на морската война. Просто силата на обстоятелствата е била на негова страна, а близостта на метрополията помага на ескадрите му да черпят ресурси от базите си, разположени под носа му. Того, както и другите японски адмирали, допуска немалко грешки, които в други случаи биха се превърнали в трагедия за японците, но условията на войната (все пак и факторът сила) му помагат. Сега, когато бе затворил Витгефт в Порт Артур, Того отново се почувствува окрилен. Славата осеняваше този твърд и необщителен човек, който обожаваше самотата на каютата. Сред японците излезе на мода да носят кесии с избродирано изображение на любимия адмирал… През тези дни жената на адмирал Того даде интервю пред кореспондентите на токийските и европейските вестници:
„Моят мъж е започнал службата си като мичман още на колесното параходче «Дзинсей» («Бързият кит»)… Преди войната винаги се завивах с две одеяла, като всеки ден вземах вана. Сега, за да покажа солидарност със страданията на своя почтен мъж, спя с едно одеяло, а се мия през два дни на третия. Преди войната моите дъщери отиваха до гимназията с каляска, а сега ходят пеш. Цялото си свободно време прекарвам в обществото на знатни дами, където ние, като намотаваме планини от бинтове за ранените, горещо обсъждаме последните радостни новини…“
Тук жената грешеше! Новините не преливаха от радост. Но те бяха скривани от непосветените… С покровителството на президента на САЩ капиталистите и спекулантите натрупваха колосални печалби от военни доставки за японците, при това островните жители разграбваха всичко, което им дават, с алчността на акули, плаващи след богат пасажерски лайнер, от който изхвърлят зад кърмата много вкусни огризки. Сан Франциско стана междинна база, откъдето в японските пристанища постъпваха стратегически товари, провизии за армията и фураж за кавалерията. Тексаските кланици плуваха в кръв, вкарваха за умъртвяване несметни стада, които загиваха с рев, за да се превъплътят в десетки милиони кутии с консервирано месо за японските войници и матроси. Пристаните на Сан Франциско бяха затрупани със стоки за още 50 милиона долара, но тези товари бяха сковани от страх… Того пожела да види адмирал Камимура.
— Сега — разсъждаваше той — американските бизнесмени не рискуват да изпращат товари. Задържат ги на пристаните, и то само защото янките са практичен народ. Те не могат да се примирят, че техните товари ще бъдат потопени от руските крайцери, както вече се случи с английските и германските. Бих искал да чуя какво ще каже за оправдание адмиралът?
Камимура наведе гладкоостриганата си глава, натежала от една стара мигрена. Целият му вид изразяваше покорност и униние пред силата на съдбоносните обстоятелства, които се управляват от боговете — също толкова стари, колкото и онзи наследствен кедър, който се пази в адмиралския му салон. Того допусна Камимура до секретните сведения:
— Американските банкери са ни приготвили валутен заем от един милион долара, но цялото това злато се търкаля в бронираните сейфове на парахода „Корея“, който не излиза в морето… от страх! Три жалки руски крайцера с износени машини започнаха да играят важна роля в икономиката на Япония и даже в международната политика. Аз съм служил в британския флот — продължаваше Того — и зная, че англичаните са готови да се издушат за парче корав пудинг. Американците… те са по-щедри! Но цялата им щедрост е равна на нула, понеже във флота на моя велик император служи неспособният адмирал Камимура…
Камимура мълчеше. Мислеше си за семейството, оставено в Токио, за това, че жена му се беше състарила, а децата му няма да понесат позора, който сега всемогъщият Того стоварва върху болната му глава. Того каза с равен глас, че за самурая остава последният начин за оправдание. Той или ще блокира руските крайцери в пристанишето на Владивосток, или…
— Или ще се оправдаете пред боговете, които се надявам, че ще бъдат по-милостиви към вас, отколкото вашият началник!
Камимура разбра намека за свещения акт харакири. В бедния салон на своя флагмански „Идзумо“ той включи силна светлина и печелийската змиорка, уплашена от нея, започна настървено да пробива грунта на аквариума, за да се скрие там. Камимура я хвана за тлъстата опашка и я измъкна навън. Извивайки се, змиорката го пляскаше с гъвкавото си тяло по лицето и ръцете, опитвайки се да се върне в своята стихия. Сега даже този стъклен затвор на аквариума й изглеждаше такова блаженство, както мътните топли води на Печелийския залив, където се беше родила и където вероятно е била щастлива… Камимура стисна врата на морската гадина и нещо се пречупи с пращене.
— Ето така ще стане и с русите — каза адмиралът. Мислите за харакири бяха изоставени като преждевременни.
Славата на крайцерските набези и слуховете за скорошното награждаване на офицерите с ордени озариха и скромния мичман Панафидин. През тези радостни дни той даже не беше учуден, когато самият доктор Парчевски го покани да прекара съботата на неговата вила в Седанка:
— Не обещавам нищо помпозно, но моята съпруга и Виечка, разбира се, ще се радват да ви видят… Ще хапнем каквото бог дал. Поне ще подишате чист хвойнов въздух!
Вилата на гинеколога Парчевски се кипреше на гористия склон, заобиколена от богатите крайградски къщи на владивостокските тузове, собственици на кибритени и пивоварни фабрики, търговци на грамофони и тоалетни чинии. По случай визитата Панафидин надяна бял костюм, което се оказа много на място, тъй като Вия Францевна, облечена в матроска, веднага му предложи партия тенис. Мичманът играеше слабо и тутакси отстъпи първенството на момичето. После се разхождаха в гората. Сергей Николаевич разказваше за себе си, за своето трудно детство. Не му беше лесно да си спомня запустелия родителски покрив на натъпкания с вехтории дом, в който баща му се погреба сред празни бутилки и разпилени томове с мъдростта на мислители от една далечна епоха — Русо и Волтер.
— Когато мама умря, татко се обърка, не знаейки как и за какво да живее. Винаги ми беше болно да гледам жалката му самота. Но съм замомнил неговите чудесни думи, че жената трябва да се пази грижливо върху пиедестал и докато тя е възвишен идеал, ние, мъжете, оставаме нейни благородни рицари… Вероятно — срамежливо призна Панафидин — са ме възпитали като прекалено наивен човек. Свикнах да вярвам на хората, на всичко, което са казали или написали.
