съмнение тя ще ни причини доста злини… при тях всичко е готово за война, докато ние нямаме нищо подготвено и всичко трябва да се докарва от Петербург.“
От Петербург докарваха! И то с такъв ум и разум, че ешелонът с боеприпаси, предназначен за Владивосток, пристигна в Порт Артур и снарядите от друг калибър не влизаха в оръдията, а ешелонът за Порт Артур пристигна във Владивосток и когато един бронебоен снаряд се закучи в оръдието, едва го избиха обратно.
— Ама че проклетия! — беснееха матросите. — Че къде са им били очите на ония лалугери от Питер?
Ескадрата на адмирал Старк, завърнала се в лоното на Порт Артур, премина в „горещо“ състояние, приравнено към бойна кампания. При това положение портартурци получаваха двойна заплата и отлично продоволствие. А бригадата крайцери във Владивосток остана в „замразено“ положение, от което екипажите недоволствуваха.
— С какво сме по-лоши? — роптаеха на крайцерите.
Беше ден като ден. С приближаването на есента малко позахладня.
Сергей Николаевич Панафидин се отби в „Шато дьо Фльор“, където всяка вечер се развихряше кабарето с шансонетките, а сутрин кафе-шантанът се превръщаше в омърлушена кръчма с китайска прислуга в белоснежни фракове. Салонът беше още празен.
— Ей, хора от различни народи! — щракна с пръсти мичманът.
Моментално изникна фигурата на келнера Ван Сю. Върху копчетата на фрака му беше издълбано на френски „Бонжур“.
— Какво капитаната искала? Капитаната казва.
— Решавай сам… за рубла и нещо. Без вино!
Ван Сю се запъти за сьомга с майонеза. Докато чакаше за скромното блюдо, мичманът с въздишка, почти мъченически разгърна циклостилните лекции по граматика на японския език. С голямо усилие повтори заветната фраза, с чието произношение се намъчи още вчера:
— Ватасива камено арикао тадзунегаони вадзавад-зе тансуно хое итта митари… Боже, колко е лесно на руски: „Аз се преструвам, че търся мястото, където се е скрила костенурката.“
Долови зад гърба си шум на дамски дрехи и като внимателен кавалер, без да се е обърнал, предварително се понадигна от стола. Пред него стоеше местната звезда Мария Мариусовна Нинина-Петипа, която беше съдържателка на частен театър във Владивосток. Успяла да свикне с този край, горда със знатната си фамилия, тя обожаваше офицерите от крайцерите.
— Серьожа, чухте ли какво е станало в Чикаго?
— О, не, мадам. И какво?
— Пожар! Страшен пожар… Толкова жертви!
Петипа добави, че от Петербург е пристигнало заплашително предупреждение към антрепреньорите спешно да проверят противопожарните средства, да бъдат бдителни с огъня.
— Сега съм притеснена. Знаете как става в Русия — започнеш ли да се пазиш от пожар, пожарът веднага лумва. Тя се наведе към масата, разглеждайки размитите редове на лекциите. — Слушайте, мили Серьожа, що за врели-некипели четете?
— Винителен падеж при съществителните имена в японския език — призна си мичманът, като се изчерви така, сякаш е изтърсил някаква глупост. — Моля ви, не ме презирайте…
Петипа величествено се отдалечи, а мичманът раздели вниманието си между сьомгата и онази японска костенурка, която трябваше да се търси под скрина. След това се отправи към улица „Пушкинска“, където гордо се извисяваше зданието на Източния институт. Досещаше се какво го очаква — професор Недоши- вин отдавна е разтревожен от неговото изоставане в учението. В съблекалнята мичманът срещна един съкурсник — младия йеромонах от крайцера „Рюрик“ Алексей Конечников, якут по произход, облечен в монашеско расо.
— Здрасти! — каза той приятелски. — Сергей Николаевич, чувах, че имате някакви търкания с командира на „Богатир“?
— От кого чухте, отец Алексей?
— От мичман Плазовски… той братовчед ли ви е?
— Да, братовчед. А капитан първи ранг Стеман ме намрази още по времето, когато „Богатир“ киснеше в Свинемюнде. Предния ден наредил да се хвърлят зад борда всички хармоники и балалайки на матросите, а точно тогава в обсега на неговия прицел се появявам аз с огромния калъф на виолончелото…
Върху кръглото и плоско лице на якута светеха монголоидните очи с ироничната усмивка на човек, който си знае цената. Той беше умен.
— Признайте си, свирили ли сте вече у Парчевски?
— Свирил съм. Благопристойно семейство. Хубав дом. Идущата събота с Бокерини трябва да блесне моето пицикато.
— Бъдете внимателен с този квартет…
— Че защо?
— Из града се носят слухове, че тези музикални вечери са само удобна примамка за доктор Парчевски да хване изгоден жених на своята разглезена дъщеря.
— Страхувам се, че това е клюка. Вия Францевна е чисто, ефирно създание и цялата грее като вълшебен фенер.
— Усещам, че вече сте лапнали… Красива ли е?
— Какво да ви кажа. Вероятно. Щом едно момиче си слага шапката, без да се гледа в огледалото, значи е сигурно в красотата си. И какво съм аз за нея? Всичко на всичко един мичман. Ами че тук, във Владивосток, мичманите с лопата да ги ринеш… Е, аз тръгвам — разбърза се Панафидин, — професор Недошивин поръча да не закъснявам.
— Бог да те пази — благослови го крайцерският поп…
… Необикновена бе съдбата на този якут. Роден в беден улус, където щипка тютюн за дъвчене и топлината от задименото огнище са най-големите удоволствия в живота, той става послушник в Спаско-якутската обител. Юношата е жаден за знания, а манастирът предоставя сигурно спокойствие, обилна храна и достъп до книги. Овладява английски език като самоук, което тогава изглежда невероятен подвиг. Славата на природния талант от тайгата стига до духовните власти. Извикват Конечников в консисторията: „От флота дойде заявка — на корабите им трябват образовани свещеници, владеещи английски език. Ще отидеш ли?“ Така йеромонахът става свещеник на крайцера „Рюрик“, а сега в института поглъщаше граматиката и фонетиката на японския език. В лицето на якута имаше нещо неуловимо за европейците и разбираемо само за азиатците. Японският консул Каваками веднъж здравата се обърка, вземайки го за японец от остров Хокайдо. Зачислен в бойния състав, отец Алексей (тогава беше на 33 години) беше задължен да помага на лекарите при операции, да изпраща на оня свят умрелите и загиналите. Много-много не се церемонеше със своето паство:
— Поне да бяхте прекръстили челата си! От сутринта само псувни чувам.
През март 1903 година маркиз Ито, министър на външните работи на Япония, държа реч пред събранието на страшната партия „Сейюкай“.
— Великата сибирска железопътна линия, съединяваща Крайния изток с Крайния запад, е вече почти завършена от русите и сега разстоянието, което ги дели, може да бъде преодоляно за някакви две седмици. Подобно скъсяване на разстоянието изисква най-сериозно внимание от страна на японците. Като подобрява транспортните пътища, Русия извършва пълна революция в положението на народите (разбирай на руския и японския). Ще приведа един пример: преди десет години нито една западна държава не можеше и да помисли за изпращане на стохилядна армия в Далечния изток… Сега това стана възможно! Бурята — завърши маркиз Ито — може да се разрази всяка минута. Ето кое ми отнема спокойствието…
Китайско-далекоизточната железопътна линия (КВЖД) бе построена по стратегически съображения. КВЖД представляваше логичен завършек на Великия сибирски път. Това бяха не просто релси, изтеглени към Порт Артур и Далечния изток. Това по-скоро бе централната платформа на руско-китайския съюз, обогатена от два важни фактора. Фактор първи — там, където преди отровно се люшкаха опиумно-макови плантации, бързо израсна търговският град Харбин. Фактор втори — Владивосток се сдоби с Източния институт, който стана научен придатък към КВЖД и към онази объркана политика, възникнала по отдалечените граници на нашата държава.
Източният институт подготвяше не само преводачи. От него излизаха кадърни администратори, търговци, стоковеди и даже счетоводители, способни да работят в азиатски условия. Имаше богат избор на езици: китайски, японски, корейски, монголски, манджурските наречия и задължително английски. Обучаваха солидно — освен езици, учеше се политикономия, история на азиатските религии, етнография, най-нова история на страните от Далечния изток. Ясно бе защо аудиториите на института са запълнени от офицери — армейски и флотски. Докато брадатите щабскапитани, вече обременени със семейства и с житейските несгоди на разни затънтени гарнизони, мечтаеха за привилегиите на студенти и се топлеха с надеждата за добавка към оскъдната заплата, младежта я влечеше към института по съвсем други причини. Подпоручиците и мичманите имаха потребност да запълнят опасния вакуум, който неволно възникваше в свободното от службата време… Те мислеха приблизително така: Че защо да си пропиляваме младостта из шантаните?! А така годините неусетно се изнизват, научаваш език, дипломата ти е в джоба. Както казва народът, науката няма да ти натежи. В живота всичко може да потрябва…
Към подобни здравомислещи младоци принадлежеше и мичман Панафидин. Днес той очакваше да получи в кабинета на директора здраво хокане и наисти-на професор Недошивин не му прости. За жалост, както стана ясно от неприятния разговор, той излезе стар партньор на капитан първи ранг Стеман в бриджа и затова добре се ориентираше в обстановката на крайцерите.
— Не ви съветвам, господин мичман, да се оправдавате със служебна заетост. Нали още не сте станали вахтен началник на „Богатир“? Поради младите си години засега сте едва вахтен офицер. И ми е известно къде ходите всяка събота…
(„Къде ходя всяка събота… Нима знае?“)
— Да — продължи Недошивин, — зная за вашата история с виолончелото… от Александър Фьодорович Стеман. Ако бяхте скрибуцали по-малко в дома на Парчевски, щяхте да имате повече време за сериозни занимания в института.
(„Боже, и за Парчевски… всички знаят“ — мислеше си мичманът.)
Недошивин се надигна от стола, като педантично премести фигурката на китайския бог на здравето и житейското благополучие.
— До февруарската репетиция трябва да вземете всички изпити, за да не се налага занапред да ви поставям в неудобно положение. Офицер сте…
„Репетиции“ се наричаха годишните изпитни сесии, които бяха три: есенна, февруарска и мартенска. Долу пред института рюриковският свещеник якутът Алексей изчакваше мичмана:
— Е, как е? Огън и жупел? Или се размина?
— Уговорихме се за февруари. Ще се оправя някак.
Конечников предложи да вземат файтон до пристанището, за да стигнат към четири часа за катера от крайцерите. Но Панафидин каза, че ще се прибере
