1.
В ранното приятно и спокойно утро Джеймс Дюит накрая заспа. Беше буден цялата нощ. И пиеше. Пиеше от гняв, пиеше от самота, пиеше от отвратителните, отправени към него обвинения. Че можеше перверзно да се злоупотреби със системата му, изглеждаше най-голямото престъпление. Психическото му разстройство му беше помогнало да изпие повече от половината бутилка скоч и въпреки че цялата му глава пулсираше, когато изпадна в дълбок сън, истинската болка беше в сърцето му — болката от разбитата гордост. Никога преди не беше така унижаван в съдебна зала. Дори фиаското на Лъмбровски по предварителното дело срещу Милър, бледнееше в сравнение с това. Професионалните му способности да бъдат оспорени и отхвърлени и на практика обърнати срещу него самия, беше позор, който не можеше да понесе. Кипеше от гняв. Разбра много по-ясно защо Куин го беше посочил с пръст през нощта на пожара в мотела: Куин беше замислил да го хване в клопка много отрано. Убийството на Ръсти беше необходимо да се накара кучето да замълчи, когато Куин се е добирал до навеса и неговото изобличително съдържание. Дюит и цялата система, която той представляваше, бяха манипулирани в изгода на Куин. Дюит се почувства използван, измърсен, както би се почувствала проститутка, когато за първи път отвори длан да вземе парите. И все пак, в своето пиянство си позволи да види, че има и нещо красиво, свързано с неговото състояние: беше бутан да падне от ръба, но безнадеждността на положението му го вдъхновяваше. Щеше да разговаря с Куин. Като служител от следствието имаше това право. Можеше да го разпитва десетки пъти, ако се налагаше. Щеше да накара Куин да сбърка някъде; щеше да открие къде се намира пукнатината във външно лъскавата и твърда повърхност на замисъла му и да вбие клин в нея. Щеше да добие надмощие. Неговата решимост, неговата непоколебимост бяха по-силни от всякога.
Взе си петъка свободен и отиде на пикник с Еми в Пойнт Лобос привечер, когато въздухът и цялото крайбрежие вече дишаха с полъха на промяната във времето, известявайки за идването на пролетта.
Не разговаря с адвокати, с изключение на Бил Сафелети, с когото разговаря няколко пъти. Не преживя наново десетки пъти предварителното дело. В продължение на два дълги дни просто се изключи от целия външен свят и се отдаде на своята дъщеря и своето отпускане. Релаксацията дойде в него много трудно. Намери се в битка със самия себе си — половината от него беше решена и се беше посветила на преодоляването на предизвикателството на Куин, а другата половина искаше да се откъсне някъде далече, да отстрани всичко в забрава. Успя да накара Еми да остави телефона изключен през тези два дни. Не искаше да бъде въвлечен пак в целия този водовъртеж от репортери, продуценти на телевизионни предавания с интервюта и разни любопитни. В понеделник сутринта вече беше сменил телефонния си номер без да дава да го публикуват в указателя. И Еми вече беше свободна да го включи отново. Номерът беше даден само на нейни близки приятели и в полицейския участък. Животът не се връщаше към нормалното си състояние — той се съмняваше, че някога ще стане така — но беше поносим, с други думи — можеше да приеме снизходително всякакви подаръци, които биха му се давали.
Понеделник вечерта Клеър почука на вратата със студена вечеря за трима. Изядоха я, насядали около масата за кафе във всекидневната, докато гледаха по телевизията филм, който Еми беше решила категорично, че ще гледа.
Не споделиха нищо за предварителното дело. Към края на филма Дюит се улови, че въобще не гледа телевизора, а гледа между тях двамата, седнали от другата страна на масата, чудейки се дали такова подреждане би могло да се установи на перманентен базис. Клеър, или жена като нея, никога не би могла да заеме мястото на Джулия, но дали щеше да си намери място тук? Дали Еми някога щеше да успее да се приспособи? А той?
Изпрати по-късно Клеър до колата й, чувствайки погледа на Еми забит в гърба си, идващ от разделените щори. Клеър изглежда усети това, помисли си той, тъй като не направи никакво движение да го целуне или прегърне. Само го погледна уверено и спокойно и каза:
— Не се притеснявай. Бъди щастлив — всъщност цитираше думи от една популярна песен. После добави — Нещата изглежда сами ще се оправят. — Но не нейните думи или дори нейната утешителна усмивка бяха това, което привлече двамата по-близо тази вечер. Беше нещо в нейните очи — една искрена загриженост, едно насърчаване, едно вдъхване на доверие, една себеотдайност, която го поласка, развълнува приятно и всели в него нещо, което липсваше в живота му през последните шест месеца.
Джеймс Дюит беше влюбен.
Във вторник, трийсет и първи януари, Джеймс Дюит бързаше към областния затвор, където го чакаше Бил Сафелети.
— Сигурен ли си за това? — попита Дюит като се срещнаха. Двамата стояха до стаята за разпити №С, която беше в един от офисите на шерифа на областта, намиращи се тук, в административната сграда на затвора. И двамата бяха скръстили ръце на гърдите си. Дюит беше със синя папийонка и имаше притеснен вид.
— Сигурен — отговори Бил. — Продължавам да се питам какво ще изкопчиш от това.
— Крисчънсън счита, че Куин ще се открехне, ако го накарам да говори.
— Аз не бих разчитал на това. Няма да успееш да го склониш към признание, Джеймс. Само си мечтаеш.
— Не очаквам признание.
— Сигурен ли си? Изглеждаш като че ли възнамеряваш да достигнеш до такова.
— Той ме изработи за убийството на Лъмбровски, Бил. Трябва да направя нещо.
— Разбирам.
— Разследван съм от специален състав съдебни заседатели, за Бога!
— Разбирам и това. Само се опитвам да те предупредя да не очакваш прекалено много.
— Този тип уби моето куче, отмъкна разни неща от навеса ми и после ги използва срещу мен. Уби и моята дъщеря. Разкъса живота ми на части, парче по парче. Очевидно е замислил всичко от самото далечно начало. Какво ли друго е планирал? Какво още не знаем? Прав ли съм за всяко от тези неща? Това е важна информация от разследването му — за мен — дори за моето освидетелстване на предварителното дело със специалния състав заседатели.
— Съгласен. Но той няма намерение да признава нищо. Зарежи това. Откажи се.
— Въпреки всичко има неща, на които трябва да се отговори. Много. Такива типове като Куин може с по-голяма вероятност да се отворят, ако ги насочиш внимателно към трети човек и ги държиш далеч от първия човек, подтиквайки ги да вменят вината именно в третия. Както беше с Тед Бънди. — После добави: — Колко ли свободно пространство за действие ще ми остави Мейхъни? Не я виждам да ми даде да кажа нито дума.
— Задникът на Мейхъни е поставен вече на карта — обясни Сафелети. — Тя се прецака с неправилното получаване на доказателството от специалния състав заседатели. На генералния прокурор му е писнало от нея. Но въпреки това тя ще защитава пак Куин и го знае много добре. Не очаквай от нея да остави клиента си сам да се затвори в капан.
— Иска ми се да проведем срещата на четири очи.
— По никакъв начин. Можеш да разговаряш с Куин колкото пъти искаш, но без Мейхъни да виси до теб и чуе всяка дума няма да стане. Тя умираше за някой популярен очерк за нея. Сега, след като го има, й се иска да не беше го имала. Може или да загуби, или да загуби много. Победата й в съдебната зала беше непопулярна. Даниели сам ще се увери в това. Тя е много добра, Джеймс. Просто беше избрала грешна тактика. И сега внимава.
Двамата влязоха в чистата, обикновена стая за разпити. Дюит откри, че Куин е объркващо симпатичен, дори в своя оранжев гащеризон и белезници. Масовите убийци като че ли трябваше да приличат на Харви Колет, а и да действат като Харви Колет. Куин приличаше и действаше като добре възпитан випускник на колеж. Мейхъни изглеждаше обикновена и преуморена, като жена на средна възраст без своя грим. Хвърли на Дюит злобен поглед и прокара пръсти през косата, за да оправи прическата си й с неуверено движение на ръката, което той не беше очаквал. Долови в нея огнено неспокойствие, смекчено от неохота — дете, осъдено да седи в ъгъла и да гледа.
— Мис Мейхъни — каза той в поздрав.
Тя кимна в отговор.
— Нямам какво да ви казвам — каза направо Куин на детектива, преди Дюит още да е седнал. Сафелети седна на съседния стол до Дюит. Не погледна към Мейхъни; вниманието му беше приковано към човека в оранжевото облекло.
— Напротив, имате — каза му Сафелети.
— Нямам — изстреля Куин.
— Обяснихте ли му? — Сафелети попита Мейхъни.
Попита без да отдели поглед от заподозрения.
— Да. Моят клиент не проявява никакъв интерес да преговаря за други неща, освен за смъртната присъда…
— Той е убиецът — каза Куин, забивайки поглед в Дюит и изпъвайки неблагоприлично врат с изражение на леко отвращение на лицето.
Дюит погледна със святкащ поглед Сафелети. Никой не му беше казал, че е имало предложение да се изоставя преследването на смъртно наказание. Адвокатите си играеха игри, които Дюит никога нямаше да прости. Но в този особен момент нямаше никакво време да спори със Сафелети.
— Убиецът ли? — попита той Куин.
— Ти уби момчето.
— Да — отвърна Дюит с категоричен, тежък глас. — „Момчето“, което уби моята жена. Точно пред очите ми. И пред очите на моите дъщери.
— Точно пред моите очи, искаш да кажеш. По това време бях под ключ, Дюит — друга грешка — и го видях по телевизора. Цветно. Показаха го забавено. Показваха го няколко дни. Знаеш ли на какво приличаше? Притисна го в ъгъла. Какво очакваше от него да направи?
Дюит избухна в гръмогласен смях, но след малко спря. Беше лудост да спориш с луд човек. И то с двама такива до теб.
— А какво ще кажеш за самоубийствения убиец? — попита все пак той. — А?
— Казах ти: нямам какво да казвам.
— Защо този човек ще убива двама души, преди да убие Лъмбровски? Защо просто не убие Лъмбровски? Не е глупав този убиец, нали?
Куин продължи да мълчи. Беше забил поглед в Дюит. После каза:
— Ще си платиш, Дюит. Рано или късно ще си платиш. Знаеш ли защо поисках тази среща?
— Не. Защо? Просто разговаряхме затова.
— Защото исках да те видя. Просто, нали?
— Първите двама, за да провериш капана ли бяха? — попита детективът. Крисчънсън беше информирал Дюит по телефона, че по миналото на Куин може да се съди, че винаги е проверявал внимателно своите капани, преди да тръгне подир плячката си. Беше достигнал до заключението, че както Осбърн, така и Макдъф може да са били не нещо друго, а сухи тренировки преди опита да се улови в капана Лъмбровски. Начин да се провери ефективността на мотелската стая срещу бягство. — Или просто защото той се нуждаеше от стръв?
— Ти не слушаш. Твоя тип никога не слушат.
— Какъв е моя тип?
