Хлапето достигна килията, надникна вътре, видя го и веднага заработи с ключа. Красотата на неопитността.
— Хари! — извика хлапето. Малко усложнение, но нямаше такова нещо, с което Трапера Джон да не може да се справи. Момчето влезе в килията; вратата беше широко отворена. Веднага дойде до трупа и погледна нагоре. — Леле Господи! — каза то загубило дъх и глас, виждайки това лице и език.
Трапера Джон го ритна в слабините възможно най-силно. Хлапето зяпна, останало без въздух, и приклекна пребледняло без да може да издаде нито звук. Трапера Джон се подпря пак на леглото, отвърза въжето от порцелановата арматура и падна на пода на килията. Веднага ритна момчето в лицето и после смаза ребрата му и гръдната кост с удар с коляно надолу, отпускайки с всички сили пълната си тежест. Хвана главата му за косата и я удари силно в пода. После издърпа трупа под леглото и взе ключовете от него. Единственото умно нещо, което правеха, беше, че оставяха охраната невъоръжена.
Изненадата беше неговото най-силно оръжие. Почака докато чу Хари да приближава тичешком и изскочи в коридора точно срещу него. Хари спря рязко вцепенен. Трапера Джон се считаше за много добър в ударите с крак от място. Ташаците на другия бяха футболната топка. Хари падна. Трапера Джон смаза и неговите ребра.
Адаптацията беше ключът към оцеляването.
Главата на Хари просто се пукна, когато удари със замах и нея в пода. Домъкна го в килията. Униформата на Хари му стана добре и това беше добро начало. Това, което трябваше да направи сега, беше да намери онова хлапе Били Талбо и да извърши последното действие. Истинско предвещание.
Шоуто започваше!
Оказаха се много по-добри, отколкото си беше представял. Единствените оръжия, които можа да намери, бяха огнестрелни. Беше разчитал на помощта на пистолет при своето бягство, въпреки че нямаше никакво намерение действително да го използва. Сърцето му биеше силно от вълнение. Най-накрая щеше да се разплати с Дюит. Сега нищо не можеше да го спре. Времето му беше ограничено, изборът — ограничен. Ако всичко свършеше с истинско шоу, щеше да има пистолет за Еми Дюит, въпреки непоносимата му реакция на гледка с кръв. Но в този късен момент неговата реакция нямаше да бъде от значение — това наистина щеше да е последният акт и за него нямаше да има какво да прави повече. Да, нямаше да има вече затворнически килии — беше се наситил на това. Да бяга? Да се крие? Не можеше да става и въпрос. Знаеше добре как мисълта да се разплати с Дюит го беше държала жив през последните няколко месеца, как се беше хранил от нея. Нямаше никакво желание да предостави на Дюит разкоша от очаквано отмъщение. Остави всяка клетка на Дюит да се просмуче от тъмата през останалата част от живота му. Остави го да страда, както само може да страда останал — без деца баща.
Нямаше намерение да се мотае наоколо с огнестрелно оръжие в ръка, макар и в униформа. Не, трябваше да импровизира. Отново. Тази вечер Дюит трябваше да е в аквариума. По едно и също време баща и дъщеря щяха да са на едно и също място. Щеше да има тълпа. Шоу. Надяваше се, че условията можеха да са същите като по време на убийството на Стивън. За Майкъл Куин в тази мисъл имаше поетична справедливост. Това, от което имаше нужда сега, беше да установи контрол над ситуацията още от самото начало, да поддържа надмощие.
Били Талбо беше ключът към осъществяването на неговите намерения. Той щеше да знае със сигурност къде беше Еми Дюит. И ако се наложеше, щеше да бъде използван, за да я подмами. Беше уместна стръв. Вечерите в аквариума хлапаците прекарваха в пушене на балкона за наблюдение, намиращ се на третия етаж. Момичетата пушеха цигари; Талбо пушеше марихуана.
Отзад му бяха оставили радиокола. Грижовно от тяхна страна. Можеше да я използва, но само за кратко — можеха да дойдат да я потърсят. Имаше само два комплекта ключове, за да пробва. Още вторият ключ влезе добре и запали двигателя. Потегли. Талбо също предлагаше разрешение на въпроса с неговия превоз. Имаше малка буйна червена кола, която не се отличаваше въобще от останалите коли. Просто разрешение за прости проблеми.
3.
Джеймс Дюит се радваше на присъствието си отново в аквариума, радваше се, че животът му се връща отново в нормално състояние. Отговаряше на въпросите на бледите туристи ентусиазирано, оживено и с толкова подробности, с колкото рядко беше украсявал думите си. Разкриваше докрай знанията си за Гората от водорасли и нейните обитатели. Костенурката „Мила“ въртеше педалите си край него, премествайки огромната си къща през слънчевите въртящи се води на Кралството на сьомгите, не обръщайки внимание на тигровата акула, тръгнала напред, отворила ужасните си челюсти като че ли казваше нещо. Дюит притисна лице о дебелото стъкло и в отговор също й се озъби. Но тя не прояви интерес, поклати се встрани, изви се и изчезна сред водораслите по- нагоре.
Не мислеше за предстоящото предварително дело по освидетелстване в присъствието на специален състав съдебни заседатели, не се притесняваше от огромния обем работа, с който трябваше да се справи. Всъщност, по настояване на Еми, тази вечер беше оставил своя пейджър вкъщи, когато излязоха. Нямаше никакво желание да бъде въвлечен в някое незначително разследване както често се случваше по всяко време на деня и нощта. С Куин трябваше да работи някой професионалист. Той не считаше със сигурност убийствата за самоубийства и след всичко преживяно досега чувстваше, че много голям обем от извършената от него работа в участъка е незначителна по същество. След като се беше занимавал с трите убийства, едно откраднато портмоне или липсващ велосипед му изглеждаха съвсем тривиални проблеми. Трябваше да преодолее този поведенчески проблем ако някога трябваше отново да вземе присърце работата си и започне да я върши както трябва. Вече не вярваше в системата. Беше я видял с очите си как се проваля. Трябваше да превъзмогне това, ако искаше да продължи да е детектив.
Вече няколко минути никой не го притесняваше. Тази вечер гостите бяха малко. Погледна часовника си: Еми и Брайър тъкмо трябваше да свършат своето Таекуондо. Трябваше да дойдат всеки момент. Това щеше да оживи мястото около него.
4.
Куин напусна радиоколата, паркирана сред стотиците коли на главната улица в търговската част на града, и се насочи към големия „Пазар музикални звуци“, чувствайки се напето в униформата на Хари. Хората го поглеждаха с респект. Не беше чудно, че униформените ченгета бяха толкова наперени: те бързо се главозамайваха от това. Беше си сложил огледалните слънчеви очила на Хари и неговата фуражка и се притесняваше да не би снимката му да е била стояла по първите корици на списанията от последните дни. Но едно хубаво нещо имаше в новините: остаряваха бързо. Вчерашното убийство се заменяше от атентата със самолета днес. Униформата пък си имаше съвсем друго хубаво нещо: тя беше последното място, където човек поглеждаше, търсейки лицето на обвинен убиец.
Еми Дюит му беше основна мишена още от самото начало и я беше проследявал доста дълго. Беше разбрал всичко, което трябваше да се разбере. Единственият човек, който я контролираше — освен нейния баща — беше Били Талбо. Талбо щеше да бъде чудесната стръв. Талбо щеше да примами и отдалечи Еми от аквариума.
Предсказуемостта беше много хубаво нещо. Както се очакваше, тук беше Талбо и неговите хулигани, струпали се около някакво младо дългокрако маце, вероятно проститутка, опитващи се да я впечатлят с техните познания за записите хардрок. Това, което Куин беше установил с голяма сигурност през последните няколко месеца, беше, че един от бандата на Талбо работеше тук през повечето вечери. Не беше абсолютно сигурен, но вярваше, че правят търговия не само с музикални касети, плочи и тъй нататък, когато мениджърът не е наблизо. Именно това обясняваше популярността на мястото и наличието на постоянно мотаещи се наоколо хора.
— Уилям Талбо — попита Куин.
Когато Талбо видя униформата, по лицето му премина някаква бърза конвулсия, като че ли току-що беше ударен.
— От офиса на шерифа на област Монтерей — продължи Куин.
— Виждам.
— Бихме искали да разговаряме малко с вас. Бихте ли дошъл с мен, моля?
— За какво става въпрос?
— Притежавате червен „Форд Ескорт“, нали?
— Да.
— Полицейска работа. Не съм упълномощен да го обсъждам с вас.
— „Не съм упълномощен да го обсъждам с вас.“ — подигравателно го имитира Талбо. — По-добре го обсъди.
— Можем да направим това по два начина, хлапако. Със или без белезници, о’кей? Изборът е твой.
— Само не ме стряскай. Какви са обвиненията?
— Няма обвинения, Уилям. Казах ти, засега искаме само да поговорим с теб относно управлението на твоята кола. Искаш да си запазиш книжката, нали, Уилям? Но сам си пречиш и това въобще не ми харесва. Да не мислиш, че ще си играя на бавачка на бебета?
Един от приятелите на Талбо го подкани да тръгне.
— Тогава да тръгваме — каза той на Куин.
Когато излязоха навън, Куин му каза:
— Заведи ме до колата ти, моля те.
— Защо?
— Уилям, ако си гражданин, който съблюдава закона, караш автомобила си както се изисква в града и знаеш правилника за движение по пътищата, тогава няма от какво да се безпокоиш.
— Да не би нещо със застраховката ми? Баща ми наистина я поднови, не е ли така?
Куин не отговори. Правеше всичко възможно да потисне усмивката си. Кука, корда и тежест. Достоверността беше ключът към словесния капан: да играеш роля и да се вживееш в нея. Почувства се чудесно.
Преминаха покрай колите на големия паркинг и достигнаха „Ескорта“ на Талбо.
— И сега какво?
— Отвори я, моля.
Докато Талбо отключваше с ключа Куин бързо се огледа наоколо. Чисто. Вратата се отвори.
