— Невежа. Обслужващи себе си в името на обществената служба. Иронично, нали? Казваш, че аз съм убиеца. Без никакво доказателство. Ти си признат убиец, а продължаваш да се движиш свободен. Аз съм невинният, а съм в белезници. Къде е справедливостта, Дюит? Как може да бъде така? Ти уби моето момче и току-що го призна.
Мейхъни се намеси:
— Мистър Куин! Моля ви да…
— Тихо! — изстреля Куин. — Знам какво правя.
— Не мисля така — протестира тя.
Куин я изгледа отвисоко с втренчения си поглед. Мейхъни се облегна в стола си и погледна Дюит уплашена и изпълнена с неверие.
— Много добре — каза тя.
— Защо някой като този ще се притеснява с Осбърн и Макдъф? — попита Дюит.
— Притеснява? Това не е притеснение — каза Куин с лека усмивка. — Ти не оценяваш някои неща, които аз и Ястребово око можем да оценим. Това е всичко. Повярвай ми, това не е притеснение. Това е голямо удоволствие за някои хора.
— Значи хора като Ястребово око биха се наслаждавали на такова нещо. Това ли искаш да кажеш?
— Биха се наслаждавали много. Да. Това не е притеснение.
— И биха ли били Осбърн и Макдъф полезни за него?
— Да кажем например, че Ястребово око възнамеряваше за първия да изглежда като самоубийство. Да кажем също, че възнамеряваше първия да е от полза по-късно като средство да примами Лъмбровски на среща. Би ли счел това за полезно?
— Така ли е щяло да стане с него?
— Пропускаш по-голямата картина, Дюит.
— Мотивацията — каза Сафелети.
Куин се опита да подчертае думите си като вдигне пръст, но белезниците му попречиха и след като завързаните му ръце спряха рязко след неуспешния опит, лицето му се изчерви и по него се изписа силен разстройващ гняв.
— Точно така — каза той. — Тъй като смисълът е, че само един от вас е бил за убиване, а другия да бъде оставен жив. Всеки план е управляван от ограничаващите го фактори. И този не беше по-различен.
— Смъртта е най-лесният изход — продължи той, сега обърнал лице към Сафелети. — Познавам страданието.
Страданието е далеч по-силно наказание от смъртта. Смъртта е мир и спокойствие. Този човек няма намерение да даде спокойствие на Дюит, нито намерение да продължи по-нататък, след като веднъж работата е свършена. Този човек също познава тъмата на пустотата, необятната пропаст на самотата, която се нарича баща без неговото дете. Това е един безкраен, безмилостен студ, потискащ, хапещ студ. Той трябва да бъде преживян, за да бъде разбран. Този човек намери топлота в идеята за раздаване на правосъдие, но щом делото бъде завършено, няма вече да има никаква причина за него да живее. И той ще потърси утехата на вечния мир.
— Правосъдието не е нещо, което да бъде раздавано — направи забележка Сяфалети със саркастичен тон. — Тази представа е абсурдна.
Дюит се намръщи на прокурора. Тъкмо Куин се беше отпуснал и започнал да се разкрива, а забележката на Сафелети видимо смути човека.
— Значи Осбърн — каза Дюит, — е трябвало да изглежда като самоубийство.
— Проблемът при теб, Дюит, е че си пъхаш носа там, където не му е мястото. Имаше ли някакви доказателства срещу Стивън? Абсурд! Стивън беше невинен, но въпреки това ти и Лъмбровски имахте някакви доказателства. Абсурд, нали? После казваш за първия… че било убийство. Този човек, който обсъждаме, те е чул да те цитират по телевизията. Не че не е предвиждал каквито и да е изненади пред себе си, напротив, определено е предвиждал; но щеше да е много по-лесно… Много по-просто…
— Мисля, че това е достатъчно, Майкъл — прекъсна го Мейхъни.
— Прекъсвате ни — каза сърдито Дюит.
— Казах достатъчно — отговори Куин, получавайки подкрепа от изражението на Мейхъни.
— Съвсем достатъчно — каза Мейхъни.
— Просто се надявам да разбереш, Дюит, че не е свършило докато наистина свърши. Има различни действащи сили, които още дори не си започнал да усещаш. — Погледът му премина през детектива, като че ли Дюит го нямаше тук. — Запознат ли си с работата на Джон Драйдън? С „Абсалом и Ахитофел“? — И цитира от нея:
— Ти искаш закон? — продължи той. Аз ще ти дам закон. Не от книгите. Не от съдебната зала. Говоря за законите на природата. Това са неща по-големи от всички нас. Този човек, за когото говорим… той е търпелив човек, Дюит. Много търпелив. Пази се от яростта. Удивително търпелив. И може да се приспособява. Много бързо. Добрият план е този, който върши работа. Той е единственият закон, на който той се подчинява. Пази се от яростта, Дюит. Никога не си познавал такава ярост, такава решимост. Тъмнината ще те намери, Дюит. Тъмнината ще отнесе всичко със себе си. Тъмнината е непоносима. За теб тя е неизбежна. Няма да можеш да спиш, няма да ядеш. Тя открадва незабелязано всичко. Изсушава твоята душа от всичко смислено. Открадва абсолютно всичко.
След това Куин замлъкна и въпреки че още десетина минути Дюит и Сафелети се опитваха да го накарат да продължи, двамата накрая се отказаха и излязоха от стаята. Дюит извади от вътрешния си джоб миниатюрния касетофон, с който беше направен запис на разговора, погледна го и пак го прибра.
— Той си мисли, че Мейхъни ще го измъкне — каза Джеймс. — Мисли си, че още има шанс да ме спипа. Май греши, доколкото разбирам?
— Палежът струва най-малко две години, Файър Маршал казва, че случаят е добър. Останалото зависи от това, какви материали ще съберем в досието. Чувствам се оптимист за това. Що се отнася до твоето замесване… може би е по-добре предварителното дело с теб да мине първо, за да се изчисти атмосферата. Ще чакаме и ще видим.
— Той никак няма да помогне на моя случай, това е повече от сигурно. Той си има план. Иска да ме спипа в капана си.
— Няма, но и ние знаем какво да направим — Сафелети протегна ръка за довиждане. — Ще съберем нашите пословични усилия, ще съберем материали каквито трябва и ще подготвим финалната смъртна атака. Майкъл Куин си мисли, че знае много неща за тъмнината, но май има още много да научи.
— Може би — каза Джеймс Дюит. Пусна ръката му и се отдалечи със съвсем различно от неговото чувство, което просто обръщаше вътрешностите му. Имаше някакъв отблясък в погледа на Майкъл Куин. Обезпокоителен отблясък. Такъв, който плашеше Джеймс Дюит.
Тази нощ беше буден сред тъмнината наоколо.
2.
Куин се питаше дали Дюит е разбрал неговото послание. Мислеше се за толкова брилянтен. Да, брилянтен удар беше това признание, тази „изповед“. Глазурата на тортата. Истинско предвещание. Беше взел своето решение веднага, след като видя вътрешностите на областния затвор и разбра, че нощем на пост са само двама от охраната. Човек трябваше да благодари на своите щастливи звезди, че хората си стискаха толкова много парите — хората предпочитаха да си направят някой тъп кеф, отколкото да знаят, че има трима стражи, които не вършат нищо нощем в техния областен затвор.
Той вече не беше Майкъл Куин; виждаше себе си като Трапера Джон.
Трапера Джон свали единствения чаршаф от твърдия дюшек и захапа края на плата. Закъса го и след това продължи с ръце докато откъсна тънка дълга ивица. При четвъртото си захапване предният му зъб се пукна и той почти извика от болка, но в последния миг се сдържа. Стисна зъби, дишайки задъхано, и започна да си свири. „Свири си докато работиш.“ Помнеше филмите на Дисни от времето, когато Стивън беше малък.
Трийсет минути по-късно целият чаршаф беше нарязан на триинчови ивици. Започна да завързва краищата им, изработвайки така едно дълго „въже“. Бяха изминали седмица и три дни от разговора с Дюит — напълно достатъчно време страхът му да се слегне. Беше се държал като затворник образец; навсякъде просто улесняваше охраната в дейността им и не ги караше да се притесняват от нищо. Но мислеше постоянно за капана. Той трябваше да бъде внимателно подготвен. Можеш да хванеш всичко в капан, ако заложиш каквато трябва стръв.
Грешката, която беше направила областта на щата, беше, че подготвяше своите млади новобранци в затворите. Тази вечер беше русото хлапе, което беше просто чудесно. Поради цял комплекс от причини трябваше да бъде тази вечер.
Разбра, че сега е около шест часа. Смяната се сменяше точно като по часовник — още една от техните грешки: предсказуемостта. Русото хлапе щеше да мине за проверка след около половин час и да донесе таблата с вечеря. Чудесно.
Куин съблече оранжевия си гащеризон. Уви началото на „въжето“ около едното си бедро, по-нататък премина върху другото. Продължи така нагоре и уви трета част под мишницата и върху рамото. Облече си пак затворническия костюм и затвори ципа му. Да направи примка беше много лесно: беше правил безброй примки в своето време. Надяна примката на врата си и я завърза здраво за намотаното въже така, че да стърчи достатъчно дълъг свободен край. Илюзия, ключът към всеки капан. Сега въпросът беше да се изкачи на мястото си за спане и да успее да завърже този свободен край около порцелановата арматура на лампата, намираща се в средата на тавана. Направи широк хлабав възел и го затегна около нея както трябва. Наведе се и отпусна теглото си. Издържа го. Чудесно. Висеше на тавана, а всъщност теглото се поемаше от намотаното въже. Набръчка устни и се напъна силно като при голяма нужда, изтласквайки така всичката кръв, която можеше да изтласка, в лицето си. Прави така няколко минути и докато чу русото хлапе да отваря решетъчната врата в края на коридора, знаеше, че лицето му е адски мораво. Тогава се оттласна съвсем леко от леглото си и се остави да увисне изцяло на въжето. Почувства как ивиците чаршаф стягат бедрата, прекъсвайки оросяването с кръв, но издържат добре теглото му. Примката около врата се оказа с чудесна дължина: достатъчно стегната, за да опъне врата му и подсили ефекта от тъмночервеното му лице. Килна глава на една страна като за последен щрих, ококори очи и изплези език. Отворените очи бяха добър елемент — какъв щрих! — можеше да вижда всичко, което става.
