премина следващия издаден ръб. Вече беше по-уверен в крачките си и набра преднина. Дюит също достигна върха. След това при ръба се спря за миг като че ли да стабилизира равновесието си, и продължи уверено. Когато вдигна поглед, за да види Куин, той тъкмо правеше страхотен скок на плочата на следващия покрив, която беше по-ниско, на ниво втори етаж на аквариума. Балконът на третия етаж беше непосредствено вдясно. Куин падна тежко и удари лошо лицето си. Веднага се присви и започна да се търкаля надясно към балкона. В последния момент успя да се хване за малко с пръсти за улея. Не се задържа и падна на крака на балкона.
Дюит тичаше все по-стабилно. Разстоянието между двете плочи обаче му се стори доста голямо. Между тях, само на два метра по-долу, минаваше открития коридор за персонала от балкона на третия етаж до задната част с научноизследователските лаборатории. Дюит прелетя разстоянието, сгъна крака под себе си, за да кацне меко, но падна много тежко, удряйки се звучно в плочата. И той веднага загуби равновесие и се търколи надясно. Накрая падна болезнено на цимента на балкона.
— Недей! — извика той, когато вдигна поглед и видя как Куин за секунда балансира с гръб към него, стъпил на преградната стена на балкона като въжеиграч, после скача сред пространството въздух, в което продължава да ръми, и изчезва от поглед. Дюит очакваше тъп удар на земята от човешка плът. С мъка се изправи на крака, затича към преградната стена на балкона и погледна надолу. Беглецът не беше летял много надолу и беше успял да хване и възседне самия близък връх на голямо дърво, което се беше навело под тежестта му към балкона на втория етаж, който водеше към външно разположения Басейн на големия прилив. Дървото се привеждаше все по-надолу и по-надолу и накрая Куин скочи от него и падна учудващо меко, като че ли от един метър височина, върху външния каменист край на басейна. Тежестта му деформира дървото, което стана изкривено. Куин спринтира към края на сградата и изчезна зад ъгъла.
Дюит влезе от балкона в сградата и тичешком премина по стъпалата на двата етажа, достигайки телефона в информацията. Раздърпаната му и мокра външност привлече вниманието на туристите. Телефонира до участък „Монтерей“ и им предаде сведения за последен бюлетин за издирвано лице, съобщавайки последното местонахождение на Куин, надявайки се, че ще стане чудо на чудесата и накрая ще го пипнат.
В стаята на охраната се натъкна на Еми, издърпа я от стола й, прегърна я и притисна силно до себе си. Не му се искаше да я пусне, въпреки оплакванията й, че е мокър. Накрая тя се отказа и отвърна на неговата топла прегръдка с приглушени думи. Дюит като че ли я чу да казва:
— Сега знам как се е чувствала мама. — Не беше сигурен какво точно е чул, но когато тя вдигна поглед към него, каза: — Имах късмет.
13
Последното обаждане
1.
Телефонното обаждане рано сутринта веднага изправи Дюит седнал в леглото и преди още да отвори очи неговият „Смит енд Уесън“ беше в ръката му. Въпреки факта, че беше поставил на пост униформени полицаи на входната и задната си врата, той не вярваше на положението. Нямаше да се почувства добре, докато Еми не се качеше пак на своя самолет; този път лично щеше да я достави на своята майка и щеше да я пази докато Майкъл Куин бъдеше поставен под стража.
Вдигна слушалката чак след като звъненето спря и разбра, че Еми го е изпреварила и вдигнала слушалката на деривата.
— На слушалката съм — каза той на дъщеря си, която го чу и затвори.
— Дюит? — беше Нелсън. Сержант беше правилната дума, с която Нелсън да се обърне към него. Фамилиарността го дразнеше. Само да отстъпиш на тези образи един инч и…
— Какво има?
— Самоубийство, Дюит. На паркинга до плажа. Пак е той. Щях да го обявя, но тъй като ти не си дежурен, реших първо да ти телефонирам да не би да поискаш да видиш. Искаш ли сега да го обявя и извикам ченгетата?
— Не. Почакай ме да дойда — рече Дюит уморено, запъвайки се при произнасянето на думите. В главата му свиреше тревога. Сърцето заби лудо. Облече се бързо, провери и двамата униформени на пост и тръгна към багажника на своя „Зефир“. Намери куфара си вътре, затрупан под куп други неща, които трябваше да размести.
2.
Слънцето вече загатваше за присъствието си на хоризонта и пръскаше синкава светлина сред непрогледната тъмнина. Образите — включително червеният „Форд Ескорт“ с градински маркуч, излизащ от тръбата на неговия ауспух — бяха неясни и мрачни, все едно че ги гледаш през потно стъкло. Никаква друга кола, освен радиоколата на Нелсън. Зарадва се, че му е предоставена възможността пръв да огледа трупа. Доктор Крисчънсън беше прав: самоубийствен.
Униформеният полицай от патрулната кола му махна с ръка от далечната страна на паркинга, където ограждаше мястото на инцидента с оранжевата полицейска лента.
Дюит приближи „Ескорта“ бавно; вниманието му беше приковано върху мъгливото стъкло на шофьорския прозорец. Поколеба се до вратата на шофьора. От пролуките между изолиращите лепенки излизаше автомобилен газ. Сложи си хирургически ръкавици, извади пистолета от кобура и дръпна вратата да се отвори, готов за стрелба.
Главата и тялото на патрулния полицай Бъфорд Нелсън изпаднаха от колата и се отпуснаха на неговите ръце. Отгоре на главата имаше ужасна рана от силен удар със здрава тояга и косата беше сплъстена от кръв.
Движение зад него! Докато Дюит се завърти със своя 38-калибров в ръка, униформеният полицай, Майкъл Куин, допря пистолета до гърдите му.
— Глупак — каза той и натисна спусъка за първия си изстрел.
Огънят от дулото блесна в очите на Дюит — нещо, за което всяко ченге беше чувало и беше предупреждавано, но нещо, на което не искаше да бъде свидетел. Особено яркият цвят на сярножълто, който предупреждава, че куршумът идва право в теб. Парче от лявата ръка на Дюит се откъсна и се пръсна из въздуха и по колата. Следващият изстрел обаче се заби в гърдите, както и следващият, и последващият: удари като с ковашки чук, поради близостта на изстрелите. Почувства смазващата им сила по ребрата, която почти го задушаваше. Като че ли пълна тъмнина надвисна над очите му и той се замисли за миг за Еми, представяйки си как е на сигурно място. Жива. Замисли се и за Бог, и се попита как може да бъде допуснато човек като Майкъл Куин да се разхожда свободно по земята, докато неговите момичета бяха отнети от него. Справедливостта, помисли си пак той, е нещо, което не съществува в природата. То е творение на човешкия ум. Тъмнината налагаше волята си над него, опитвайки се да го прати в безсъзнание, но той не искаше да се подчини.
Мощните гърмежи на револвера спряха; миризмата на бездимен барут беше по-силна от тази на изгорелите газове от ауспуха.
— Копеле — чу той да казва Куин.
Майкъл Куин се обърна към полицейската кола на Дюит. Джеймс Дюит го погледна със силно извити настрани очи, дръпна ударника на своя пистолети с енергично движение се изправи на крака. Лявата ръка крещеше от болка. Едва дишаше, но успя да извика в гръб на Куин:
— Глупак!
Куин се обърна като на пети и облещи удивен поглед в зеещите дупки по полицейската жилетка на Дюит, от които не течеше никаква кръв.
Дюит каза:
— Ние не наричаме тези неща самоубийства, Куин. Наричаме ги МТН-та. Не наричаме и това тук „паркинга при плажа“. Казваме му Дел Мар. И никой униформен не би извикал мен пръв. Всеки щеше първо да се обади на диспечерката. Нелсън те предаде.
Куин стоеше като зашеметен, продължавайки да държи погледа си забит в дупките на бронираната жилетка.
— Аз те застрелях — изломоти той. — Всичко свърши.
Дюит му каза да хвърли оръжието.
Куин вдигна бавно ръка; пистолетът му беше насочен доста встрани от Дюит.
— Хвърли го! — заповяда Дюит, изравнявайки мушката с гърдите на Куин.
Описвайки с ръка изящна дъга Куин вдигна пистолета и опря цевта му в ухото си.
— Мислиш си, че ще ти доставя удоволствието да бъдеш ти?
И Майкъл Куин дръпна спусъка.
3.
Дюит не искаше да пусне Еми през целия ден. Отиде с нея да гледат китове в океана: искаше да прочисти съзнанието си от образа на експлодиращата глава на Куин. Корабчето ги отведе за два часа на десетина мили навътре от брега, порейки вълните на слабото, но упорито вълнение, вдигано от насрещен вятър. На хоризонта се задаваше още по-лошо време, но за щастие засега то ги остави на спокойствие. Баща и дъщеря седяха умълчани, докато група японски туристи и една двойка от Айова постоянно крякаха с нервни гласове, нетърпеливи в очакване на шоуто. Японците щракаха снимки на красивия хоризонт. В три и половина следобед най-после се показа стадо от седем сиви кита. Минаха толкова близо, че Еми успя да се протегне от ниския борд и за първи път в живота си докосна един. През целия път обратно в студения следобед остана изпълнена с екстаз и постоянно се усмихваше на своя баща. Да погали някой кит беше една от постоянните й мечти. Двамата седяха прегърнати и свити един до друг като влюбени, тя, сгушила се в него, неговото лице в нейната коса. В това положение тя заспа. Някъде близо до брега Джеймс Дюит започна да плаче.
Същата вечер той и Кларънс Хиндеман пиеха бира пред „Лейкърс гейм“.
— Не можех да го обявя и да извикам полицията — обясняваше Дюит. — Куин беше много оправен и веднага щеше да схване каква е работата. Ако се покажеше само още една кола или се забележеше отдалеч движение на други хора, той щеше да зареже Нелсън и да направи опит друг път. Грешката ми беше, че си помислих, че е този в колата. Тук ме изпързаля. Не очаквах, че ще е с униформата на Нелсън и въпреки че бях облякъл жилетката, не мислех, че ще стреля по мен. Мислех, че ще се опита да ме уплаши с оръжието си да му доведа Еми и да си свърши работата. Доста сгреших с преценката си за него.
— Изповедта му не беше ли едно предупреждение?
