— Според Крисчънсън да — Дюит намести папионката си. — Вече е бил планирал бягството си. Искал е да има възможност да ми се подиграе, да ми покаже колко е брилянтен, да ме приспи и създаде убеждението у мен, че ни е в ръцете и не можем да си мислим, че бихме го изтървали… да обясни всичко това на мен. Да се опита да докаже превъзходство.
— Трябваше да ни извикаш.
— Знам.
— Можех да загубя един детектив.
— Можеше.
— И приятел.
— Можело е. — Дюит отпи още една глътка от бирата си. — Все пак се радвам, че не е убил Нелсън. Вероятно е искал да има заложник, ако капанът му се провали и не успее да ме заинтригува. Такъв тип като Куин навярно никога не може да се разбере какво точно мисли.
— Еми?
— Еми е чудесно. Дори по-добре от чудесно. Прие целия случай с Талбо без проблеми. Прие и всичко с Анна. Младостта е гъвкава, Кларънс. Завиждам й за младостта.
— Пойнт Лобос?
— Скоро ще стане — кимна Дюит. — Дори още преди да дам свидетелските показания, мисля. И двамата искаме да се преместим там. И двамата искаме всичко досега да остане зад нас.
14
Пойнт Лобос
Изящните иглички на монтерейските борове капеха с последните капки на отминаващата буря. След една седмица дъжд, небето се изчистваше и ставаше ясно и лазурносиньо. Това изглежда беше многозначително за Джеймс Дюит. Той взе големия сак от нея с едната си ръка. Еми го прегърна през кръста. Един отбор, помисли си той.
Той беше успокоен от своя адвокат, че два пъти отлаганото му явяване пред специалните съдебни заседатели е чиста формалност — нещо, което трябваше да бъде изпълнено, тъй като беше отпочната съответната документация, която не можеше да бъде спряна — още една приумица на системата. Но той не беше толкова сигурен. И продължи да се подготвя. Не вярваше на адвокати. Не вярваше на системата.
Резерватът беше затворен официално само преди няколко минути. Те обаче имаха специално разрешение да са тук.
— Ами тя — попита Еми и вдигна поглед към баща си. — Как така въобще не й се обади досега?
— Заради специалните съдебни заседатели, Ем. Всеки смята, че е по-добре да не се срещаме и разговаряме.
— Но нали я харесваш? — попита тя. Той я погледна бързо, но тя вече не гледаше към него. Гледаше горите.
— А ти? — попита той.
— Има ли значение?
— Да, разбира се, че има.
— Харесвам я, татко.
— Така и си мислех.
— И тя ли се мести в града? — попита тя.
Той се засмя:
— Не. Дори не сме сигурни, че ние с теб ще се преместим, разбираш ли? Кларънс се опитва да ме разубеждава. Казва, че съдебно-следствената дейност няма да е така пълноценна сега, след като продължавам да съм ченге. Има натиск върху Кап да напусне. И мястото му може да се отвори за мен.
Продължиха умълчани още няколко минути. Единствените звуци наоколо бяха далечния сърф на вълните, песните на птиците и шумът на вятъра. Колкото повече мислеше той за урната в големия сак, толкова повече гърлото му се стягаше. Такова жестоко орязване на семейство за по-малко от година. Опита се с усилие да прогони това от съзнанието си и вместо него да мисли колко е благодарен, че има Еми и всичко наоколо. Изкачиха тясната кална пътека под поклащащите се клони на иглолистните дървета, хвърлящи вече вечерни сенки, които потрепваха по лицата им. Достигнаха до скална точка, от която отвисоко се виждаше Пасифика. Бурната тюркоазена вода се вълнуваше и пенеше в бяло. Вятърът беше приятно топъл и предвещаваше осезаемото идване на пролетта.
Еми взе сака от него, извади урната и я подаде на баща си.
— Аз ще свърша това, Ем, но си мислех, че може да поискаш ти — предложи той.
Тя бръкна в сака и извади втората урна.
— Мама — прошепна Еми, опипвайки малката керамична ваза в ръцете си, оглеждайки я. — Тя принадлежи на това място тук, както Анна и Ръсти, татко. Това беше нейното място — каза тя с дрезгав глас.
Дюит се опита да заговори, но успя само да кимне. Погледна неясно с премрежен поглед, докато неговата дъщеря отвори капака на съда с праха на жена му. Той направи същото с урната на Анна.
— Искаш ли да кажеш нещо? — попита тя. Косата се отвяваше настрани от лицето й. С всеки изминат ден заприличваше на Джулия.
Той поклати глава отрицателно.
— Няма нищо, татко — каза тя, изведнъж превръщайки се в по-силната.
Еми вдигна урната на нейната майка пред него. Двамата чукнаха урните като чаши при тост. Потискащият звук от чукнатата керамика беше отнесен бързо от вятъра.
Тя преброи до три. Двамата ги хвърлиха едновременно. После се прегърнаха силно, гледайки как пепелта се разпръсква на вятъра и урните падат все по- надолу, ставайки неумолимо все по-малки, след което изчезнаха погълнати от необятното море.
15
Специалният съд
Дюит беше наел апартамент от Сафелети, който изглеждаше добре. Адвокатът му, Хауард Карстейн, седеше до него във фоайето на съдебната палата на Сакраменто. Беше се облякъл проформа за пред специалния състав съдебни заседатели. Трябваше да се отговаря на въпроси, но вероятността към него да бъдат отправени някакви обвинения беше незначителна. Карстейн, който беше висок мъж с черна къдрава коса и светли очи, попита донякъде напрегнато:
— Чухте ли за Мейхъни?
Дюит се беше отпуснал, за да мине по-леко времето му и въпросът го обезпокои малко.
— Не — отговори той.
— Оказва се, че е получила доказателството на специалните съдебни заседатели неправилно. Нямала е право за това. Носят се приказки, че е вероятно да бъде лишена от адвокатски права. Дори и да не стане така, ще завърши като обикновен съветващ адвокат в източен Ел Ей или нещо такова.
Дюит не каза нищо, въпреки че се усмихна.
Вратата се отвори. Беше Клеър. Усмихна му се:
— Джеймс, очакват те.
Дюит стана, и след него и адвокатът. Прекосиха фоайето. Днес тя изглеждаше невероятно добре. Красива както винаги. Спряха и двамата се погледнаха очи в очи. Тя му липсваше; той й го каза, после се обърна настрани и влезе през вратата, държана отворена от човек от униформената съдебна охрана.
— Довечера ще се видим — каза тя. Той чу как вратата се затвори зад него. Масата на подиума беше огромна; съдебните заседатели бяха вперили погледи в него.
Минута по-късно той вече беше застанал на свидетелския стол.
В галерията беше Джеси Осбърн. Оттеглянето на нейната кандидатура беше обявено снощи в драматична телевизионна пресконференция, на която беше нарекла Дюит герой. Присъствието й в съдебната зала беше действително много добър знак. Тя улови погледа му и кимна в знак на подкрепа.
— Кажете името си, моля — каза съдебният пристав.
Той не вярваше на системата, която можеше да позволи Куин да бъде освободен, която можеше да изпрати в оставка човек като Кап с почести, която можеше да върне обратно Марвин Ууд в обществото с не повече от лек шамар по ръката. Обаче в момента не можеше да се сети какво би заменило нейното място.
Издърпа първо носната си кърпичка от джоба, свали очилата си и с другата ръка ги избърса. Погледна настрани към пристава, който държеше Библията.
— Джеймс Дюит — каза човекът на стола.
16
Епилог
Джеймс Дюит беше назначен и положи клетва като капитан в полицейския участък „Кармъл“ в същия ден, в който Бъфорд Нелсън стана сержант детектив. В местния бар се състоя скромно тържество с бира и концентрати, осигурени от Кларънс Хиндеман. Командирът в оставка, Карл Кап, се показа в началото на тържеството, но не остана за пиенето. Той и неговата съпруга си бяха организирали деветмесечна туристическа обиколка из югозападните райони.
Окръжният прокурор Бил Сафелети пропусна назначаването и заклеването, но не партито. Той дойде на него с Лейла Мейхъни, увиснала на ръката му. Носеха се доста слухове, но нито един сериозен или никакви потвърждения затова как Сафелети е спасил кариерата на Мейхъни. Сега тя беше заместник окръжен прокурор. Имаше и други слухове за Мейхъни и Сафелети, както имаше и слухове за О’Дейли и Дюит, но Джеймс знаеше, че всички слухове са безсъдържателни и не им се доверяваше.
Кларънс Хиндеман се напи толкова на партито, че докато с Дюит стояха един до друг на писоарите, му обяви намерението си да се сгоди с Тона.
