Доколкото си спомням, я устроихме на работа в здравеопазването. Умения в информационните технологии, нали така?
— Да, компютри.
— Така. Информационни технологии в болница, почти съм сигурен, че беше така. Но няма значение, защото почти година след придобиването на новата й самоличност, точно по времето, когато кандидатстваше за издръжка на свой близък, загина още един от нашите свидетели, неин познат. Бе убит на паркинг пред Уолмарт в Де Мойн. Снимката му — беше жестоко убийство — бе разпространена, преди да можем да я спрем. Тази жена, Стивънс, изчезна от полезрението ни точно когато започваше второ дело за наемно убийство едновременно срещу Дони Ромеро и останалите. Не е нужно да ти казвам, че обвинения в заговор и опит за убийство никога не бяха повдигнати.
Ларсън се чувстваше така, сякаш му бяха ударили плесница. Кандидатстването на Хоуп за издръжка на близък говореше за съществуването на съпруг, дете или и двете. Наистина нов живот.
— Близък — в единствено или множествено число? Нещо повече за това?
— Трябва да го има в досието й. Прав си, че информацията за нея е нанесена отделно. Действително я отделяме, когато се укрият. Но освен това я има в Лаена, защото седемдесет и няколко процента от онези, които се укриват, накрая се връщат в Програмата. Към понеделник ще бъда в по-добро положение да изясня тази молба.
— И това е всичко? Алис Фризън доброволно е напуснала Програмата. — Ларсън си драскаше някакви бележки.
— Загубвайки значителна издръжка и здравна осигуровка, бих добавил.
— Не е малко.
— Действително.
— Нямате ли информация за този близък? Дете? Любовник? Роднина?
— Не.
— И това е всичко? — Ларсън бе прекарал значителна част от службата си в четене по лицата на прословути лъжци и нареди Съндърланд сред най- добрите от тях. Беше лъжец. Това не бе всичко и Ларсън го знаеше.
— Възможността господин Ромеро да бъде пуснат в изпитателен срок подпали пожар в кабинета на главния прокурор на САЩ. Заедно с него се възобнови интересът към откриването на г-жа Стивънс, известна още като г-жа Фризън.
— И?
— И аз не разправям клюки и не правя намеци. Ларсън внимателно се взираше в него в очакване на поредната лъжа.
— Просто дочуваш някои неща, това е всичко — каза Съндърланд.
— Бихте ли се обадили заради мен? — попита Ларсън.
— В събота? Ларсън отвърна:
— Искате да изчакате до понеделник ли? Казаха ми, че ако Марковиц не е дешифрирал целия списък досега, то е на път да го направи всеки момент. Съмнявам се, че някой от нас е успял да се наспи през изминалите трийсет часа, но мога да ви уверя от свое име, че няма да си свърша работата по най- добрия начин, ако трябва да чакам до понеделник.
— Ще трябва да изчакаш тук.
— Бива ме в чакането — отвърна Ларсън, сдържайки вълнението си. — Държавна работа, нали така?
Съндърланд не оцени сарказма и излезе от стаята. През отворената врата Ларсън успя да зърне заместник-шерифа, който пазеше отвън. След минута положи глава върху ръцете си за кратка почивка. Изправи се веднага, щом Съндърланд се върна.
Той седна на мястото си явно под огромен емоционален натиск. Напомни на Ларсън за съдия, който се връща в залата за обсъждане със съдебните заседатели. Съндърланд каза:
— Някоя си Алис Дънбар се появява в група здравни осигуровки с тригодишна давност в болницата „Свети Лука“ в Минеаполис. Социалната осигуровка, която е предоставила, е същата, която й дадохме за Фризън. Вероятно е нямала друг избор. Има смисъл: след 11 септември е направо невъзможно да получиш фалшива социална осигуровка. Промяната на името в Дънбар е законна — направена е легално в Калифорния. Освен това има още една социална осигуровка, издадена от Министерството на финансите на името на някоя си Пенелопе Дънбар, родена в Калифорния, понастоящем петгодишна. Осигуровката на детето е била изпратена до пощенска кутия в Минеаполис. В доклада на служителя, извършил проучването, са споменати няколко телефонни разговора с местната болница. В него пише, че по това време нишката е била обещаваща.
— И?
Съндърланд, изглежда, не бързаше, опитвайки се да постигне по-голям драматичен ефект, и това раздразни Ларсън.
— Никакво развитие. — Изражението на Съндърланд отрази шева на Ларсън. — Ти си този, който намеси правителството. Макар да е изпратил доклада до нас и до правосъдието, не го е изпратил до кабинета на главния прокурор. Това се случва преди малко повече от три месеца. Явно докладът никога не е попадал при главния прокурор. Този служител е имал не само номера на пощенската кутия, където е била изпратена социалната осигуровка, но вероятно и адреса й. Този тип е свършил много добра работа. В Министерството на правосъдието имаше сериозни размествания след провала на закрилата на Ридж и Хоумланд, но вероятно няма защо да го казвам на теб. Но доколкото мога да преценя, същото се отнася и до човека, за когото говоря. Изглежда, всичко е замряло дотам.
— Точно така — отвърна Ларсън, после промърмори: — Или пък е умряла.
5.
Минеаполис, Минесота, се точеше покрай прозорците на автобуса, докато пътникът се наслаждаваше на последната възможност да запечата в съзнанието си лицето на следващата си жертва. Трябваше да добави промените във възрастта, в цвета на косите и прическата, теглото; после се съсредоточи върху зелените очи, меката извивка на брадичката и разположението на ушите. Откри мъничък сърповиден белег, скрит сред космите на лявата й вежда. Не влагаше нищо в името — Алис Фризън, Алис Дънбар. Вместо това мислеше как ще изсече ивици в нея, отначало повърхностни, а там, където е необходимо, и по- дълбоки. Пленяваше го красотата на наситеното червено на фона на бледата плът.
Дупката на коляното на изтърканите му дънки разкриваше тъмната кожа на латиноамериканското му потекло. Коляното му се движеше в такт с вибрациите на градския автобус. Платът трептеше заедно с гористозеления суичър, в който бе облечен. Но не и тялото му. Всеки мускул бе свит и напрегнат като на котка, готова за скок. Вдигнатата качулка оставяше лицето му в сянка, приличаше на монах, затова и любопитното малко момиченце, разглеждайки го усърдно от предната седалка, не можа да различи чертите му. Само две втренчени очи, толкова невероятно тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни. Те се сведоха и го върнаха към кръстословицата в скута му.
Три водоравно: възел, който не може да бъде разплетен.
Петгодишното момиченце му се усмихна тайно, махайки му с връхчетата на пръстите си, така че майка му да не го забележи. Явно се надяваше да получи усмивка, но това не стана.
Паоло пренебрегна момиченцето и съсредоточи вниманието си върху кръстословицата, а от време на време и върху гледката навън — номерата на сградите, покрай които преминаваха. Търсеше определен адрес. Въпреки напрежението в мускулите, вътрешно се чувстваше спокоен. Следваше наставлението; прави каквото ти е наредено. Чувстваше безкрайна благодарност за възможността, която му бе предоставена: усещането за семейство, чувството за принадлежност. Нищо не би могло да го спре.
Паоло трябваше да благодари на Филип за обучението си. Служеше му така, както един лейтенант служи на своя капитан. Неведнъж му минаваше през ума, че заповедите трябва да пристигат директно от Рикардо — полубрата на Филип, който сега, след „пенсионирането“ на баща му, ръководеше клана Ромеро. Филип не участваше в съвета като Рикардо и бе малко вероятно да разполага с власт да нареди екзекутирането на тази жена, но това бе жената, от която зависеше измъкването на Дони, така че Паоло се подчини. Филип бе забъркан в семеен спор, в борба за власт, за запазване на семейния бизнес в здравеопазването и осигуровките, докато безполезният му полубрат бе уличен бандит, който предпочиташе да прибират дял от казината и хазарта на американците. Паоло бе готов да последва Филип и в гроба, стига да му кажеха. Рикардо бе арогантен, разглезен плужек. Ако синът копеле Филип се опитваше да получи контрол върху бизнеса на семейство Ромеро, както явно ставаше, то Паоло охотно щеше да го подкрепи. Филип много си падаше по съпругата на своя полубрат, изключително привлекателна италианка на име Катрина. Главата на Паоло се замая при мисълта за собствената му нараснала значимост, което щеше да последва в случай на успех.
Усети, че получава ерекция, и разбра, че наближава. Зърна някакъв номер встрани от витрината на магазин за деликатеси. Да. Почти бе стигнал.
„Гордиев“, написа той в малките квадратчета.
Пресегна се към бутона да сигнализира на шофьора: следваща спирка.
Паоло проучи задната страна на блока с намерението да открие друга възможност за проникване. Сега кръстословицата бе сгъната и пъхната в задния му джоб. Свали качулката, макар да разбираше, че така излага лицето си на показ, но искаше ушите му да са открити и слухът — в най-добра форма. Стисна устни и си пое въздух през носа, за да долови разнообразните миризми на задната уличка — котки, изветряла бира, човешка урина, разлагащ се боклук, автомобилно масло. Размърда пръстите на ръцете си като пеперуда, която суши крилцата си, и затвори за миг очи, потъвайки в мрак, после ги отвори отново, за да види всичко наоколо като за пръв път.
Видя. Прилежащата офис сграда имаше аварийна стълба към улицата, която стигаше до покрива. Практически бе свързана с блока, който имаше подобна аварийна стълба, но се използваше механизъм с тежест за спускането й и следователно за Паоло бе невъзможно да я достигне. Пътят бе обходен, но щеше да свърши работа.
Посред бял ден, помисли си той. Кой би очаквал да умре сутрин? Холивуд бе накарал хората да вярват, че убийствата се случват само нощем. Трябваше да им благодари за лекотата, с която можеше да изненадва жертвите си.
Катереше се решително, леката му фигура се движеше без усилие по стъпалата. Не бързаше, като отново разчиташе на обичайната нагласа у хората. Катереше се уверено, като човек по поддръжката или майстор, който оглежда покрива.
